Определение № 3148 от 13.12.2023, Окръжен съд - Бургас

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3148 гр. Бургас, 13.12.2023 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Вяра Ив. Камбурова

Членове:

Галя В. Белева

Златомира М. Стефанова като разгледа докладваното от Галя В. Белева Въззивно частно гражданско дело № 20232100501390 по описа за 2023 година

Производството по делото е образувано по частна жалба, подадена от адв. Мирослав Михайлов като пълномощник на Д. Г. и С. Х., двете от гр.Созопол, против определение № 3910 от 30.06.2023г., постановено по гр.д.№ 913/2022г. по описа на РС- Бургас, с което е изменено постановеното по делото решение в частта за разноските и същите са намалени от 1155 лв. на 675 лв.

Жалбоподателят счита, че определението е неправилно.

Сочи, че след дълги години противоречива съдебна практика, по въпроса за разноските на ответника в заповедното производство е формирана задължителна съдебна практика, съгласно която в случая намира приложение по аналогия разпоредбата на чл.11 от Наредба №1/2004г. /определение по ч.т.д.№ 2481/2021г. на ВКС/. Съгласно цитираната разпоредба, възнаграждението, дължимо на адвоката е в размер на 400 лв. Тъй като в производството е представлявал две лица, дължимото му възнаграждение възлизало на 960 лв. с ДДС, или по 480 лв. с ДДС за всеки от представляваните.

Моли определението да бъде отменено и вместо това да му бъде присъдено възнаграждение в размер на 960 лв. с ДДС за заповедното производство. Претендира да му бъдат възстановени и съдебните разноски в размер на 15 лв. за настоящото производство.

Ответникът по жалбата- „Профи кредит България“ ЕООД не е представил отговор в законоустановения срок, въпреки, че е надлежно уведомен за тази възможност.

Частната жалбата е с правно основание чл.274, ал.1, т.2 от ГПК вр. 248, ал.3 от ГПК.

Същата е подадена в законоустановения срок, против подлежащ на обжалване съдебен акт, от лице, което има правен интерес от обжалването. Жалбата отговаря на изискванията на чл.260 и 261 ГПК, вр. с чл.275, ал.2 от ГПК. Ето защо съдът я намира за допустима.

Разгледана по същество, жалбата е основателна.

1

С решението си под № 1211 от 31.05.2023г., постановено по гр.д.№ 913/22г. на РСБургас, са уважени исковете на „Профи кредит България“ ЕООД против С. А. Х. и Д. Г. Г. с правно основание чл.422 ГПК, като е прието за установено между страните, че в полза на ищеца съществуват вземания по договор за потребителски кредит от 13.11.2018г., както следва: 1173,44 лв.- главница; 171,55 лв. договорна възнаградителна лихва, както и 84,84 лв.- мораторна лихва, за които е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д.№ 5983/21г. по описа на БРС, като исковете са отхвърлени за следните суми- 264,18 лв. представляваща разликата над уважения размер на иска за договорната лихва; 145,27 лв.- представляващи разликата над уважения размер на иска за мораторната лихва.

Отхвърлени са изцяло осъдителните искове за следните суми: 665,28 лв.- неплатено възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги; 99,94 лв.- мораторна лихва.

С оглед изхода на делото ответниците са осъдени да заплатят на ищеца деловодни разноски в размер на 415,96 лв., а ищецът е осъден да заплати на пълномощника на ответниците- адв. Мирослав Михайлов адвокатско възнаграждение в размер на 1155 лв., определено по реда на чл.38 ЗА.

В срока за обжалване на решението- на 13.06.2023г., е постъпила молба от ищеца с искане за изменение на решението в частта за разноските. Изразено е несъгласие с извода на съда, че дължимите разноски за адвокатско възнаграждение на ответната страна са в определения от съда размер. Изложени са съображения, че страната е направила възражение за прекомерност на възнаграждението предвид липсата на фактическа и правна сложност на делото, но съдебният състав не го е разгледал и не е изложил мотиви по това възражение.

Намира, че размера на присъдените разноски за заповедното производство е необосновано висок и прекомерен. Налице е стандартизирана процедура, подаденото възражение е бланкетно, без аргументация срещу основателността или размера на претендираните вземания. Сочи се, че присъдените разноски не са съобразени с минималните размери на адвокатските възнаграждения. В НМРАВ не е уредена хипотеза на подаване на възражение по чл.414 ГПК размерът следвало да бъде определен по аналогия с чл.6, т.5 от Наредба №1, а именно- възнаграждение за изготвяне на книжа и молби, а именно- 50 лв. Цитирано е и определение по ч.т.д.№3074/2018г. на I т.о. на ВКС, съгласно което на ответника не се дължат разноски за заповедното производство, тъй като законът освобождава длъжникът от задължението да мотивира възражението си и доколкото защитата в исковото производство щяла да бъде напълно аналогична, нямало основание длъжникът да бъде възмездяван двукратно за едно и също нещо.

Изложени са и доводи срещу така определения размер на адвокатското възнаграждение за исковото производство.

Направено е искане разноските на ответника да бъдат намалени до размера по чл.7, ал.2, т.3 от Наредба №1/2004г.

Препис от молбата е връчен на адв. Михайлов, който е представил отговор в законоустановения срок. Намира молбата за неоснователна. Сочи, че за разноските в заповедното производство е приложима по аналогия разпоредбата на чл.11 от Наредба №1/2004г., като се и позовал на съдебната практика, посочена и в частната жалба. Сочи, че 2 дължимото му възнаграждение, определен на основание чл.11 от Наредбата е по 480 лв. с ДДС за всяко от представляваните лица, поради което му се дължало възнаграждение в размер на 960 лв. с ДДС. Съдът му определил възнаграждение в размер на 480 лв. с ДДС за представителство на двете доверителки, т.е. по 240 лв., което е под минималния размер.

Изтъква, че освен , че е представлявал две лица, ги е представлявал по две групи исковеустановителни и осъдителни. С решението си съдът уважил частично установителните и отхвърлил изцяло осъдителните искове. Цитирал е съдебна практика, според която възнаграждението при обективно съединени искове се определя върху цената на всеки един от исковете поотделно, а не в сбор. За първоинстанционното производство му било определено възнаграждение в размер на 675 лв. с ДДС общо за двете доверителки, макар че само за отхвърлените осъдителни искове му се дължали 960 лв. с ДДС, а за частично отхвърлените установителни искове му се дължало допълнително възнаграждение. Затова намира, че възнаграждението му не само не е прекомерно, а е и под минималния размер.

Моли искането по чл.248 ГПК да бъде отхвърлено.

С обжалваното определение районният съд е приел, че с решението, чието изменение се иска на процесуалния представител на ответниците е възнаграждение, формирано както следва: 675 лв. за исковото производство и 480 лв. за заповедното. Подчертал е, че при определянето на разноските за заповедното производство е приложил по аналогия разпоредбата на чл.6, ал.1, т.5 НМРАВ.

За да намали размера на присъдените разноски, като е изключил като дължими тези за заповедното производство, районният съд е възприел тезата на ищеца, че не са налице предпоставките за прилагане по аналогия на тази разпоредба, тъй като в посочените в нея случаи се визират хипотези, при които се съставят определени документи с правно значение, а подаването на възражение по чл.414 ГПК се извършва по определен образец, препис от който се връчва на длъжника със самата заповед за изпълнение. Не е необходимо мотивиране на възражението, а единствено попълване на личните данни на длъжника, подписване на възражението и изпращането му до заповедния съд, които действия не представляват предоставяне на адвокатски услуги под формата на помощ и съдействие по смисъла на чл.36, ал.1 ЗА и чл.1 от НМРАВ. В подкрепа на извода си е цитирал посоченото от ищеца определение на ВКС, съгласно което не се дължи адвокатско възнаграждение за подаване на възражение по чл.414 ГПК дори то да е мотивирано.

При така установената фактическа обстановка Бургаският окръжен съд приема следните правни изводи:

Настоящият съдебен състав не споделя възприетото от районния съд становище, че в Наредба №1/2004г. за МРАВ не е определен минимален размер на адвокатското възнаграждение за изготвяне на възражение по чл.414 ГПК. Съгласно чл.7, ал.7 от Наредбата, който е влязъл в сила преди образуването на заповедното производство, за защита в производства за обезпечаване на бъдещ иск, в производства по издаване на изпълнителен лист по чл. 405, ал. 3 и 4 ГПК и в производства за издаване на заповед за изпълнение възнаграждението се определя по правилата на ал. 2 на базата на половината от стойностите на претендираните суми. Видно е, че в случая не се разграничава дали защитата 3 по заповедно производство включва изготвяне на заявление по чл.410/417 ГПК или изготвяне на възражение по чл.414 ГПК. Следователно разпоредбата е относима и към двете хипотези на процесуално представителство- както на заявителя, така и на длъжника.

След връчването на заповедта за изпълнение на длъжника едностранното заповедно производство се развива в двустранно, при което от процесуалните действия/ бездействие на длъжника зависи дали същото ще приключи с влязла в сила заповед /ако не бъде подадено възражение/ или ще прерасне в исков процес /при подаване на възражение/, както е станало в процесния казус. Затова и за защитата на длъжника чрез подаване на възражение също се дължи възнаграждение.

Несъстоятелни са съображенията на районния съд, че подаването на възражение не представлява предоставяне на правни услуги. Действително, в закона липсва изискване за мотивиране на възражението, но за да бъде извършена преценка дали такова следва да бъде подадено, е необходимо да бъде проучена цялата налична документация по заповедното производство и преценка дали подобно възражение евентуално би било основателно или единствено ще доведе до натоварване на длъжника с още повече разходи. Т.е. подаването на възражението предполага длъжникът да е наясно със защитата си и по бъдещия иск. Не може да се приеме също, че адвокатската защита в заповедното производство и в исковото по чл.422 ГПК е непременно аналогична, поради което няма основание страната /респективно- адвоката в хипотезата на чл.38 ЗА/ да бъде възмездявана двукратно за едно и също нещо. Следва да се отбележи, че тази теза /ако бъде възприета/ би следвало да намери приложение и към защитата на заявителя в заповедното производство, но по отношение на него в съдебната практика няма колебания, че възнаграждение за заповедното производство се дължи.

С оглед изложеното, Бургаският окръжен съд намира, че възнаграждението на адв.

Михайлов за заповедното производство следва да бъде изчислено съобразно чл.7, ал.7, във връзка с чл.7, ал.2, т.2 от Наредба №1/2004г. за МРАВ. За всяка от представляваните от него ответници, за които същият е подал възражение по чл.414 ГПК, се дължи възнаграждение в минималния размер, който е по- висок от първоначално определения от РС в решението му, а именно- 480 лв. Неоснователно е искането в жалбата, на адв.М. въззивната инстанция да му присъди хонорар в размер на 960 лв. с ДДС, т.е. повече от присъдените от РС с първоначалното решение 480 лв. Същият не е подал пред БРС молба по чл.248 ГПК за увеличаване на присъдените му разноски, няма подобно искане и в отговора на молбата по чл.248 ГПК на насрещната страна.

С оглед изложеното, определението на БРС следва да бъде отменено, а вместо него следва да се постанови ново, с което молбата на „Профи кредит България“ ЕООД за изменение на решението по чл.248 ГПК в частта за разноските за заповедното производство следва да бъде оставена без уважение, тъй като е неоснователна.

Ответникът следва да заплати на жалбоподателя и разноските за настоящото производство в размер на платената държавна такса от 15 лв.

На основание чл.274, ал.4 ГПК във връзка с чл.280, ал.3 ГПК определението не подлежи на касационно обжалване.

4

Мотивиран от изложеното, Бургаският окръжен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ОТМЕНЯ определение № 3910 от 30.06.2023г. по гр.д.№ 913 по описа за 2022г. на Бургаския районен съд В ЧАСТТА касаеща разноските за заповедното производство, като вместо това ПОСТАНОВЯВА: