Определение № 244 от 18.01.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 244 гр. София, 18.01.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на девети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Жива Декова

Членове:

Боян Цонев

Филип Владимиров като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002101602 по описа за 2023 година

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото Н. М. Н., подадена чрез процесуалния му пълномощник адв. Н. М. срещу решение № 2906/10.12.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 1033/2018 г. на Софийския апелативен съд (САС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 7212/30.10.2017 г. по гр. дело № 14638/2013 г. на Софийския градски съд (СГС), са отхвърлени предявените от жалбоподателя срещу „Напоителни системи“ ЕАД осъдителни искове: по чл. 79, ал. 1, във вр. с чл. 286 и с чл. 280 от ЗЗД за запащане на възнаграждение по договор за поръчка от 10.11.1997 г., в размер 50 340 лв., за периода 20.10.2010 г. 30.10.2013 г.; и по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава, в размер 7 311.85 лв., за периода 20.10.2010 г. - 30.10.2013 г.; в тежест на касатора са възложени разноски за първоинстанционното производство по делото.

За да постанови обжалваното въззивно решение, в мотивите към него САС е приел за установени следните обстоятелства: Процесният договор от 10.11.1997 г., озаглавен „за извършване на дадена работа“, е сключен между ищеца-изпълнител и ответникавъзложитил, и е с предмет текущо правно обслужване на възложителя, като сключване на граждански и трудови договори, участие в търговски преговори и пр. Уговорено е всяка задача да се изпълнява след конкретна покана и изясняване от възложителя (чл. 1).

Уговорено е ежемесечно възнаграждение в размер на по пет месечни минимални работни заплати, обявени от МТСГ за служителите от държавния апарат на бюджетна издръжка, платимо до 20-то число на месеца, за който възнаграждението е дължимо (чл.чл. 3 и 4).

Договорът се разваля с едномесечно писмено предизвестие (чл. 6), която уговорка е изменена с анекс от 05.02.2004 г. – срокът да е шестмесечен. С анекс от 21.03.2004 г. между 1 страните е уговорено, че покана за възлагане на конкретна задача се връчва единствено в писмен вид, в която ще бъдат изяснени задачите и срокът за изпълнение, като поканата следва да се връчи лично срещу подпис на ищеца адв. Н. или на конкретно посочен технически сътрудник, в противен случай няма правни последици. Страните са постигнали и съгласие, за участието на ищеца в производства, измежду които и съдебни, да се сключват отделни договори за правна защита и съдействие, като възложителят (ответникът) се задължава да заплаща, определената във всеки договор за правна защита и съдействие, цена на съответната правна услуга, а всеки конкретен договор се сключва по реда на Нар. № 1/2004 г. за МРАВ на ВАдвС (чл. 5, ал. 2 от процесния договор, изменен с анекса от 21.03.2004 г.). Съгласно чл. 5, ал. 3 от договора и съобразно анекса от 21.03.2004 г., след сключването на всеки конкретен договор за правна защита и съдействие, той има самостоятелно съществуване и „съдбата“ му не зависи от съществуването на процесния договор за абонаментно правно обслужване. Съгласно чл. 8, ал. 1 от последния, създаден с анекса от 21.03.2004 г., плащането ще се извършва на касата на клона на ответното дружество-възложител в [населено място]. Съгласно анекса от 21.03.2004 г., процесният договор може да се прекрати или развали чрез шестмесечно предизвестие, като връчването му следва да е удостоверено с личните подписи на ищеца и изпълнителния директор на ответното дружество-възложител, в противен случай то не поражда правни последици (чл.чл. 11, 12 и 13 от договора, съобразно изменението с анекса). Въззивният съд е установил и че с влязло в сила решение по гр. д. № 11888/2010 г. на СГС, ответникът е осъден да заплати на ищеца възнаграждение по процесния договор за поръчка от 10.11.1997 г., за периода 20.11.2007 г. - 20.10.2010 г., ведно със законната лихва и обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода месец ноември 2007 г. - 20.10.2010 г. Съдът е установил и че с отговора на исковата молба по това дело, подаден на 11.03.2011 г. и връчен на 16.05.2011 г. на адв. М. – процесуален пълномощник на ищеца, ответникът е упражнил защита по същество, включително с възражения за недействителност на процесния договор и с такива, че договорът е прекратен. С друго влязло в сила решение по гр. д. № 4587/2007 г. на СГС, ответникът е осъден да заплати на ищеца възнаграждение по процесния договор за поръчка от 10.11.1997 г. за периода 20.11.2004 г. - 19.11.2007 г. и обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода 20.11.2004 г. - 19.11.2007 г. САС е установил още, че в нотариална покана с рег. № 7705, том 3 акт № 126/28.07.2011 г., изходяща от ответника, е записано, че ответникът не иска да ползва правните услуги на ищеца; на адреса на ищеца е поставено уведомление на 01.08.2011 г., като нотариусът е констатирал този факт на 15.08.2011 г., както и че ищецът не се е явил да получи поканата. Въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от представените по делото съдебни актове, че ищецът е водил множество съдебни дела за заплащане на възнаграждения по договори за правна защита и съдействие, сключени въз основа на процесния договор от 10.11.1997 г., заведени предимно през 2008 г. и 2009 г., както и за заплащане на неустойка, уговорена в договора. САС е приел и че с показанията си, разпитаната по делото свидетелка А. не съобщава за осъществяването на конкретни факти, относими към спора, като съдът е изтъкнал, че мненията на свидетеля нямат доказателствена стойност. Съгласно 2 заключението на съдебно-счетоводната експертиза, изслушана в първоинстанционното производство по делото, размерът на търсеното възнаграждение съобразно уговореното в процесния договор, за исковия период възлиза на 50 340 лв., а обезщетението за забава е в размер 7 311.85 лв.

При така приетите за установени обстоятелства, от правна страна въззивният съд е намерил следното:

Приел е, че първоинстанционното решение е валидно, тъй като не е постановено в нарушение на правни норми, които уреждат условията за валидност на съдебните актове – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с определено съдържание, от което може да се извлече смисълът му. Приел е и че първоинстанционното решение е допустимо – постановено е при наличие на процесуални предпоставки за възникване и упражняване на правото на иск, а допуснати нарушения на процесуалния закон при преценка обхвата на силата на пресъдено нещо касаят съществото на спора, съответно – правилността на решението.

По спорния предмет на въззивното производство САС е изложил следните правни съображения: С влезли в сила съдебни решения, източник на сила на пресъдено нещо (чл.

298, ал. 1 и чл. 299, ал. 1 от ГПК), е прието между страните, че ищецът е кредитор на вземания за възнаграждение за предходни искови периоди, въз основа на процесния договор, съдържащ съществени елементи на договор за поръчка, за извършване на действия с правен характер за сметка на доверителя (чл.чл. 280-292 от ЗЗД). Правоизключващи възражения за нищожност на договора са преклудирани – преклудира се всеки факт, на който се основава искане да се установи, че към деня на приключване на устните състезания пред инстанцията по същество, съдебно признатото право не съществува с белезите, които съдът е установил (чл. 299 от ГПК). С договора за поръчка довереникът се задължава да извърши за сметка на доверителя възложените му от последния действия (чл. 280 от ЗЗД).

Апелативният съд е приел, че в настоящия случай, по делото не е установено през процесния исков период ответникът да е възлагал работа на ищеца по процесния договор.

Приел е и че на ищеца не се дължи възнаграждение за процесния по делото период. В тази връзка въззивният съд е споделил извода на първата инстанция, зачитайки и преклудиращото действие на формираната сила на пресъдено нещо на влезлите в сила решения по гр. д. № 11888/2010 г. на СГС и гр. д. № 4587/2007 г. на СГС, че възнаграждението за текущо правно обслужване (извън това, дължимо по сключен договор за правна защита и съдействие по чл. 5, ал. 3 от процесния договор, след изменението му с анекса от 21.03.2004 г., за който е установено, че е действал до 20.10.2010 г. и е имало изпълнение) се е дължало и когато възложената работа е в малък обем или когато задачите не са възлагани постоянно, периодично. Страните са били наясно, че едната престация може да не е равностойна (еквивалентна) на другата, поради което САС е възприел тезата на ищеца, че процесният договор е алеаторен. От друга страна въззивният съд е намерил, че възприемане на крайната теза, че само поради сключването на договор за поръчка, при невъзлагане на работа и невъзможност същият да се прекрати по договорения начин, се дължи възнаграждение, означава допускане на неосноватено обогатяване, каквото правният 3 ред не допуска. С оглед на това и излагайки съображения, че макар при поръчката да не се дължи определен резултат понеже отношенията между довереник и доверител предпоставят доверие, то с оглед конкретиката на отношенията на страните по делото като довереник и доверител (големия брой дела, водени от ищеца срещу ответника), и уговорения начин за прекратяване на договора единствено чрез волеизявление, връчено лично на ищеца-адвокат, каквото не е осъществено до подаването на исковата молба, в това число с обсъдената нотариална покана, въззивният съд е приел, че макар в случая поръчката да не е била оттеглена по договорения начин, по нея не е имало и изпълнение. В тази връзка съдът е изложил съображения, че ответникът-доверител, който е оспорвал правните последици на процесния договор и е правил опити да го прекрати, не е възлагал извършването на правни действия, като посочените в чл. 1 от договора, извършване на каквито не е доказано при условията на главно пълно доказване, съответно – ответникът-доверител не е заплащал и възнаграждение на ищеца-довереник, каквото не е изрично уговорено само за поддържане на необходимата организация, работата да бъде извършена в случай на възлагане. Също в тази връзка (и също с оглед доводите на ищеца) въззивният съд е изтъкнал, че влезлите в сила съдебни решения не са доказателство, че и през исковия период, процесен по настоящото дело, задължения, визирани в чл. 1 от процесния договор, са били изпълнявани; изтъкнал е и че не са налице съдебни или извънсъдебни признания на факти, подлежащи на преценка с оглед всички обстоятелства по делото (чл. 175 от ГПК), касаещи такова изпълнение за процесния по делото период. Съдът е изтъкнал още, че свидетелски показания, дадени по друго дело, извън изявления на представители на ответника (които биха могли да бъдат ценени като признания – твърдения за неизгодни факти, за осъществяване на факт, в тежест на доказване на насрещната страна), са недопустимо доказателствено средство по настоящото дело. Съдът е приел и че в случая не се поставя въпрос за постигнат или дължим резултат, доколкото няма възлагане и престация от страна на ищеца-довереник. С оглед това е приел, че на последния не се дължи възнаграждение, а обезщетение за вреди съизмерено с него, съответно – разноски правени във връзка с договора, каквито обаче не са в предмета на делото, висящо по иск за реално изпълнение.

В заключение въззивният съд е споделил крайните изводи на първата инстанция за неоснователността на иска за главното процесно вземане за възнаграждение, съответно – и за неоснователността на акцесорното процесно вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва.

Касационната жалба на ищеца Н. срещу така постановеното въззивно решение, е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна по делото срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания за нищожност, за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила и необоснованост, т.е. – навеждат се всички касационни основания по чл. 281 от ГПК.