Решение № 4816 от 08.11.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4816 гр. Пловдив, 08.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20245330117332 по описа за 2024 година

Образувано е по искова молба на С. Г. П., ЕГН **********, против „Сити Кеш“ ООД, ЕИК 202531869, с която е предявен установителен иск с правна квалификация по чл. 124, ал.

1 ГПК, вр. с чл. 22 ЗПК, вр. с чл. 11 и чл. 19 ЗПК, за прогласяване недействителността на Договор за потребителски кредит ***, сключен между страните.

В исковата молба и уточняваща молба от 15.10.2024 г. се твърди, че на 28.05.2021 г. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит ***, по силата на който на ищеца била предоставена сумата от 600 лева, при фиксиран лихвен процент по заема 40.05 % и годишен процент на разходите – 49.62 %. Заемната сума следвало да бъде върната, ведно с договорна лихва и начислена неустойка, на 16 двуседмични погасителни вноски, както следва: 3 двуседмични вноски от по 9.35 лева и 13 двуседмични вноски от по 51.34 лева, с дата на първо плащане – 11.06.2021 г. и дата на последно плащане – 07.01.2022 г.

Съгласно чл. 6 от договора, същият следвало да бъде обезпечен с едно от следните обезпечения – банкова гаранция или поръчител, отговарящ на определени условия. В случай на непредоставяне на обезпечение, кредитополучателят – ищец дължал неустойка в размер на 488.53 лева, която следвало да се заплати разсрочено, заедно с погасителната вноска, към която се кумулирала месечната вноска за неустойка. Сочи, че заемният ресурс е изцяло усвоен от ищеца, но същият не дължал плащане на неустойка.

Навежда доводи за недействителност на договора за кредит поради неспазване изискването на чл. 11 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото вземането за неустойка не било включено при изчисляване на ГПР по кредита. Сочи, че чрез предвиждането на неустойка за неосигуряване на обезпечение, респективно такси, които се събират за осигуряване на фирми – гаранти, се осигурявала допълнителна печалба, която вече била калкулирана с договорената възнаградителна лихва, като същевременно се преодолявало законовото изискване за таван на лихвените нива и други разходи по предоставената в заем сума.

Твърди се, че неустойката за неизпълнение на задължението за осигуряване на поръчители или представяне на банкова гаранция, в размер на 488.53 лева, била загубила присъщата за неустойка обезщетителна функция, доколкото била близо 100 % от заетата сума в размер на 1

600 лева, без да зависи от вредите от неизпълнение на договорното задължение и по никакъв начин не кореспондирало с последиците от неизпълнението. Кумулирането й към погасителната вноска водило до скрито оскъпяване на кредита и създавало единствено предпоставки за неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на потребителя, което било в противоречие със задължението за договаряне съобразно принципа за спазване на добрите нрави. Твърди се, че недобросъвестно и в ущърб на потребителя – ищец, ответното дружество е поставило изисквания, за да обоснове получаването на допълнителна печалба, което било в нарушение на ограниченията на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на неустойка при неосигуряване на поръчители била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48, тъй като кредиторът следвало да направи оценка на кредитоспособността на длъжника преди сключване на договора, респ. да откаже отпускането на кредит при липса на поставените от него условия.

С оглед изложеното е направено искане за постановяване на съдебно решение, с което процесният договор да бъде обявен за недействителен.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор.

Не оспорва, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит *** Оспорва наведените доводи за недействителност на договора. В същият бил коректно посочен ГПР, като неустойката не следва да бъде включвана, доколкото същата би породила ефект след сключването му. Неустойката имала за цел да обезщети страната по сключен договор, поради която причина не представлявала скрито възнаграждение. Още към момента на сключване на договора, ищецът бил уведомен за всички клаузи по него, включително и за дължимата неустойка.

Оспорва твърденията за липса на направена проверка на кредитоспособността на потребителя. Клаузата за неустойка, била действителна, като сочи, че ищецът е имал възможност да се откаже от договора в 14-дневен срок от неговото сключване, без да е обвързан от неустойката. Доколкото ищецът е имал възможност да въздейства върху дължимостта на неустойката, се претендира, че същият не може да възразява, че противоречи на добрите нрави. Навеждат се доводи, че клаузата за неустойка и нейната дължимост била индивидуално уговорена, респ. същата не била неравноправна по смисъла на ЗЗП.

Моли за отхвърляне на иска. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал. 1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелствата, че: между страните е сключен Договор за потребителски кредит ***, по който предоставената сума е усвоена, както и, че в чл. 8 от договора е уговорена неустойка. /виж Определение по чл. 140 ГПК от 24.06.2025 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, включително като ги съпостави с приетите писмени доказателства – договора за паричен заем.

От приетия като писмено доказателство по делото, Договор за потребителски кредит № * *., /л. 7-9/, се установява, че между страните е подписан Договора за потребителски кредит.

Следователно, съдът приема, че между страните е бил подписан Договор за потребителски кредит № * *., за сумата от 600 лева, с уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40.05 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 49.62 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 16 двуседмични 2 вноски, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 695.47 лева.

Според чл. 6 от договора за потребителски кредит, страните се споразумяват, договорът за заем да бъде обезпечен с поне едно от посочените по-долу обезпечения: банкова гаранция или поръчител, и отговорящя на условията на чл. 23 от Общите условия.

Съгласно чл. 11 от процесния договор, с подписването на договора, Кредитополучателят декларира, че му е известно и се счита за уведомен, че в случай, че Кредитополучателят не предостави договореното в чл. 6 от договора, в тридневен срок от сключването му или представеното обезпечение не отговоря на условията, посочени в чл. 23 от Общите условия, Кредитополучателят дължи на Кредитора неустойка в размер на 488.53 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Приложение 1 към договора за кредит.

Предвид изложеното, съдът приема, че между ищеца и „Сити Кеш“ ООД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Последното дружество е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон - ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК /в сила към момента на сключване на договора/, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

Съдът намира, че не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49.62 %, а възнаградителната лихва– 40.05 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 9 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи.

Налице е и друго нарушение, тъй като посочените в договора ГПР от 49.62 % и 3 общата сума на плащанията, не съответстват на действителните. Това е така, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл. 11 неустойка да се плаща разсрочено във времето, заедно със съответната погасителна вноска.

Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно определени параметри, които – предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от усвояването на заемната сума по договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно физическите лица – поръчители, т.к. същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници /напр. за осигуровки, чиста кредитна история и пр./, в т.ч. и относно банковата гаранция – която трябва да е в размер на пълната дължима обща сума и период след крайния падеж, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи, одобрение и пр., т.е. все действия, за които са нужни технологично време и чуждо съдействие. При това положение и изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към погасителните вноски, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение.

Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Липсата на разбираема и недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му. Същевременно - посочването на по - нисък от действителния ГПР, представлява невярна информация относно общите разходи по кредита и следва да се окачестви като нелоялна и заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО. Това от своя страна означава, че клаузата за общия размер на сумата, която следва да плати потребителят, е неравноправна по смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО и влече недействителност на договора в неговата цялост /Решение № 1510/13.12.2019 г. по в.гр.д № 2373/2019 г. на ПОС/.