Решение № 21764 от 28.11.2025, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 21764 гр. София, 28.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 156 СЪСТАВ, в публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ при участието на секретаря АНТОАНЕТА АНГ. А.А като разгледа докладваното от ВАСИЛ В. АЛЕКСАНДРОВ Гражданско дело № 20251110123831 по описа за 2025 година

РЕШЕНИЕ

28.11.2025 г., гр. София

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, I I Г. О., 156-ти състав, в открито публично заседание на трети ноември през две хиляди двадесет и пета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАСИЛ АЛЕКСАНДРОВ при секретаря Антоанета А.а, като разгледа докладваното от съдия Васил Александров гр. дело № 23831/2025 г. по описа на СРС, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Подадена е искова молба от „П.К.Б.“ ЕООД срещу Т. И. А., като се твърди, че 31.08.2020 г. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № .. Поддържа, че по силата на договора за кредит е предоставил на ответника сумата от 500,00 лева, а последният се задължил да върне същата на 24 месечни вноски от по 30,86 лева, ведно с уговорената по договора възнаградителна лихва. Навежда доводи, че в договора било посочено, че ГПР е в размер на 49,01 %, като общо дължимата сума била 740,81 лева. Излага съображения, че освен това страните били постигнали съгласие, че ответника ще ползва услугите „ф.“ и „ф.“, за които по договора се дължали възнаграждения, съответно сумите от 150,00 лева и 300,00 лева, като по този начин месечната вноска по кредита била в размер на 51,69 лева, а общото задължение възлизало на 1240,81 лева. Твърди, че ползването на допълнителните услуги не било задължително за кредитополучателя, а същите се 1 предоставяли изцяло по негово желание, както и в процесния случай, като подробно сочи в какво се изразява съдържанието на всяка една от услугите. Поддържа, че ответника бил изпаднал в забава, поради което дължал и мораторна лихва. Излага съображения, че е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК за сумата от 500,00 лева – незаплатена главница по договора за кредит, но ответника бил възразил, поради което има интерес от предявяването на иск за установяване на вземането. Навежда доводи, че с Разпореждане от 03.02.2025 г., съдът бил отхвърли заявлението за издаването на заповед за изпълнение по чл.

410 ГПК в частта за сумата от 180,34 лева – незаплатена договорна възнаградителна лихва за периода от 05.10.2020 г. до 05.10.2021 г., както и в частта за сумата от 150,00 лева – незаплатено възнаграждение за услугата „ф.“, както и в частта за сумата от 350,00 лева – незаплатено възнаграждение за услугата „ф.“, както и в частта за сумата от 30,00 лева – незаплатени такси за извънсъдебно събиране на вземания, начислени на 20.10.2020 г., както и в частта за сумата от 400,00 лева – незаплатени такси за извънсъдебно събиране на вземания при забава в размер на повече от 90 дни, начислени на 06.01.2021 г., поради което имал правен интерес от предявяването на осъдителен иск при условията на чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК по отношения на вземаният, за които заявлението било отхвърлено. Иска да бъде признато за установено, че ответника дължи сумата от 500,00 лева – главница по договора, както както ответника да бъде осъден да заплати дължимата възнаградителна лихва в размер на 180,34 лева за периода то 05.10.2020 г. до 05.10.2021 г., както и дължимите възнаграждения за услугите „ф.“ и „ф.“, както и сумата от 76,59 лева – мораторна лихва върху главницата за периода от 06.10.2020 г. до 05.10.2021 г., както и сумата от 427,87 лева – мораторна лихва за периода от 05.10.2021 г. до 29.10.2024 г.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е подаден отговор на исковата молба от ответника, като последният сочи, че не оспорва, че с ищеца са сключили процесния договор за потребителски кредит. Твърди, че сключения договор бил недействителен, тъй като не били спазен изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. Поддържа, че не бил посочен начина на изчисляване на ГПР, а освен това възнаградителната лихва надхвърлял трикратния размер на законната, поради което следвало да се приложи чл. 22 ЗПК. Навежда доводи, че кредита се оскъпявал със 100 %, след включването на услугите „ф.“ и „ф.“, като в случая бил нарушен чл. 19, ал. 1 ЗПК, тъй като се касаело за допълнителен доход за ищеца, поради което същите следвало да бъдат включени в ГПР, а невключването им водело до заобикаляне на правилото на чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което отново следвало да се приложи чл. 22 ЗПК. Излага съображения, че ГПР по договора е посочен единствено като цифрова величина, без никаква яснота кой или кои разходи и в какъв размер са включени в него.

Твърди, че в случая нямало еквивалентност на престациите между страните, тъй като заявката за преоритетно разглеждане не представлявала особена трудност за кредитодателя и не изисквало допълнителни разходи от него, но кредитополучателят заплащал по услугата „ф.“ сумата от 150,00 лева. Поддържа, че по отношение услугата „ф.“ никъде в договора не били посочени специфичните условия, за да може кредитополучателят да прави изменения в погасителния план, като с оглед възнаграждение от 350,00 лева, то отново липсвала еквивалентност на престациите. Аргументира изначално пълна недействителност на процесния договора. Иска отхвърляне на предявените искове, както и прогласянето на процесния договор за недействителен.

Съдът, като съобрази правните доводи на страните, събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното:

СРС, 156-ти състав е сезиран с първоначално обективно, кумулативно съединени положителни установителни искове и осъдителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, във вр. чл. 415, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, във вр. чл. 9 ЗПК, във вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

2

Спорните материални субективни права са обусловени от осъществяването в обективната действителност на следните материални предпоставки (юридически факти): 1) наличието на валиден договор за предоставяне на потребителски кредит, в който са уговорени клаузи са валидни, като са уговорени индивидуално, съответно не са неравноправни и не противоречат на императивните материалниправни норми и правилата на добросъвестността, разбирана като честното и добросъвестно поведение при сключването и изпълнението на договори в гражданския оборот; 2) кредиторът да е предоставил, съответно длъжника да усвоил сумата по отпуснатия потребителски кредит, като не са заплатени на уговорения в договора падеж, дължимите вноски; 3) кредиторът да предоставил, съответно длъжникът да е ползвал твърдените услуги „ф.“ и „ф.“.

Между страните не се спори, поради което и с доклада по делото е обявено за безспорно на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК: 1) че 31.08.2020 г. между страните бил сключен Договор за потребителски кредит № .; 2) че по силата на договора за кредит ищецът е предоставил на ответника сумата от 500,00 лева, а последният се задължил да върне същата на 24 месечни вноски от по 30,86 лева, ведно с уговорената по договора възнаградителна лихва.

Представен е Договор за потребителски кредит № ., който е сключен между „П.К.Б.“ ЕООД от една страна, в качеството на кредитор и Т. И. А. от друга страна, в качеството на кредитополучател. По силата на договора кредиторът предоставя на кредитополучателят сумата от 500,00 лева, а кредитополучателят се задължава да върне предоставена сума на 24 месечни вноски от по 30,86 лева, ведно с уговорената по договора възнаградителна лихва.

Договорът е частен диспозитивен документ, който е подписан от страните, като при липсата на надлежно оспорване по отношение на автентичността на договора, то последният обвързва страните с оглед обективираните в договора изявления и произтичащите от това права и задължения – арг. чл. 180 ГПК.

Този договор е формален (изискуемата форма за действителност е писмена – арг. чл.

10, ал. а ЗПК); реален или консенсуален, в зависимост от това дали той се сключва с предаването на паричните средства, предмет на кредита или с постигането на съгласието за предоставяне на конкретна парична сума, като е от значение и обстоятелството дали сключването на договора предпоставя предаване на паричните средства или само постигане на съгласие по основните негови уговорки; възмезден и комутативен, като за заемодателят възниква притезателното право да иска от заемателя връщане на дадената сума – в същата валута и размер. Тази двустранна сделка е възмездна, тъй като в този договор следва да е уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита, включващ в себе си разходите, които потребителят се е задължил да заплати във връзка с предоставяне на кредита и уговорената възнаградителна лихва. Възнаградителната лихва представлява по своето правно естество възнаграждение, което длъжникът на пари или на други заместими вещи трябва да престира на кредитора, защото са му предадени и се е разпоредил с тях. Лихвата е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера на дадения в заем капитал и времето на ползването му. По този договор може само за една от страните по заемното правоотношение възникват правни задължения – при реалния договор за потребителски кредит (за кредитополучателя – да върне сумата, предмет на двустранната сделка, в същата валута и размер, както и уговорената възнаградителна лихва), а за другата (кредитополучателя) – корелативни на правните задължения на заемателя субективни права (парични притезания) или ако консенсуален договор за потребителски кредит (освен по-горе изброените престации и задължението да се предостави уговорената заемна сума на кредитополучателя).

Oт предметното съдържание на договора се установява, че тази двустранна сделка е консенсуална, тъй като предоставянето на уговорената заемна сума не е част от фактическия състав от договора за потребителски кредит, а в изпълнение на вече поето договорно 3 задължение.

В случая между страните не се спори, че кредиторът е изпълнил задължението си предоставяне на уговорената по договора сума по кредита.

В правилото на чл. 20 ЗЗД е предвидно, че при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора обичаите в практиката и добросъвестността.

Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК „При проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Въззивната инстанция не е ограничена от посоченото във въззивната жалба, когато следи служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на родените от брака ненавършили пълнолетие деца при произнасяне на мерките относно упражняването на родителските права, личните отношения, издръжката на децата и ползването на семейното жилище.“, тоест първоинстанционният съд следи служебно и може да се произнесе по действителността на договора или отделни негови клаузи, доколкото разпоредбата на чл. 26 ЗЗД е императивна, а когато се касае за потребителски спор, съдът следи и за наличието на неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 ГПК, които също са нищожни ex lege, освен ако не са индивидуално уговорени – арг. чл .146, ал. 1 ЗЗП.

В постановките на Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. на ВКС по тълк. д.

№ 1/2020 г., ОСГТК: „Съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.“.

В случая, настоящият съдебен състав намира, че следва да съобрази постановките на т. 1 и т. 5 от Решение по дело C‑714/22 на СЕС, според което е възприето: „Член 3, буква ж) от Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета трябва да се тълкува в смисъл, че разходите за допълнителни услуги, които са уговорени към договор за потребителски кредит и дават на закупилия тези услуги потребител приоритет при разглеждане на искането му за отпускане на кредит и при предоставяне на разположение на заетата сума, както и възможността да се отлага изплащането на месечните вноски или да се намалява техният размер, попадат в обхвата на понятието „общи разходи по кредита за потребителя“ по смисъла на тази разпоредба, а оттам и на понятието „годишен процент на разходите“ по смисъла на посочения член 3, буква и), когато закупуването на посочените услуги се оказва задължително за получаването на съответния кредит или те представляват конструкция, предназначена да прикрие действителните разходи по този кредит… Член 6, параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, разглеждани с оглед на принципа на ефективност, трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национална правна уредба, която позволява потребителят да бъде задължен да понесе част от процесуалните разноски, когато, след установяването на нищожността на договорна клауза поради неравноправния характер, искането му за връщане на недължимо платени от него въз основа на тази клауза суми е уважено само частично с мотива, че е практически невъзможно или прекомерно трудно да се определи обхватът на правото на този потребител на връщане на посочените суми.“.