Решение № 189 от 10.05.2023, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 189 гр. ***, 10.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ***, I СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети април през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Ваня Др. Богоева

Членове:

Евгения Хр. Стамова

Веселина Д. Джонева при участието на секретаря Йорданка Хр. Неделчева като разгледа докладваното от Веселина Д. Джонева Въззивно гражданско дело № 20231500500028 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „ Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс /ГПК/.

Делото е образувано по въззивна жалба вх.№10687/30.11.2022г., подадена о т адв.С.

И. от АК - ***, със служебен адрес: гр.***, ул.„***“ №36а, преупълномощена от адв.Р. А., в качеството му на особен представител на Е. С. Х., насочена срещу решение №794 от 14.11.2022г., постановено по гр.д.№138/2022г. по описа на РС – Кюстендил.

С оспорвания съдебен акт Кюстендилският районен съд е признал за установено по отношение на Е. С. Х., че вземането на „Застрахователно акционерно дружество ОЗКзастраховане“ АД, в размер на 876 лева - главница по регресна претенция по щета №0410250-0005-2017 - изплатено застрахователно обезщетение, ведно със законна лихва, считано от датата на подаване на заявлението-17.09.2021г., до окончателното изплащане, за което по ч.гр.д.№1859/21г. на К нРС е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, съществува, и е осъдил Е. С. Х. да заплати на „З***“ АД деловодни разноски в размер на 1585 лева, от които 385 лева по ч.гр.д.№1859/21г. на К нРС и 1200 лева по гр.д.

№138/22г. по описа на КнРС.

Въззивницата обжалва първоинстанционното решение изцяло като релевира доводи за неговата неправилност и необоснованост. Твърди, че не са били налице предпоставките на чл.500 ал.1 т.3 от КЗ за уважаване на исковата претенция.Подробно се аргументира, че по делото останало недоказано наличието на ясно определени разногласия между участниците в ПТП относно обстоятелствата, при които се е осъществило същото, респ. счита за неосъществена хипотезата на чл.125 т.7 от ЗДвП. Подчертава, че ако между участниците е било налице подобно несъгласие относно обстоятелствата на ПТП, на основание чл.123 ал.1 т.3, б.„б“ от ЗДвП, след уведомяване на органите на МВР, те са длъжни да изпълнят 1 дадените им указания. Твърди, че липсват доказателства за дадено разпореждане от компетентните органи за оставане на местопроизшествието до пристигане на органите на МВР, което да е достигнало до знанието на въззивницата Х., като същата не е била наясно и с факта на отправянето на полицаи към местопроизшествието, респ. поведението на Х. не е било виновно. Навежда съображения, че посещаването на местопроизшествието от органите за контрол на движение по пътищата не е било задължително на нито едно от предвидените в чл.125 от ЗДвП основания. Аргументира се, че полицейските органи не са констатирали, респ. отразили в издадените от тях протокол за ПТП, АУАН и НП наличието на някоя от хипотезите на чл.125 от ЗДвП и счита, че КнРС не е компетентен да установи само въз основа на свидетелски показания, че местопроизшествието е следвало по закон задължително да бъде посетено от полицейските органи и въззивницата, напускайки ПТП преди пристигането им, е осъществила административно нарушение, различно от това, за което е санкционирана по административен ред. Иска се отмяна на първоинстанционното решение изцяло и отхвърляне на предявената искова претенция.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от насрещната страна „***“ АД, чрез пълномощника адв.Г. Х., в който се оспорват наведените с въззивната жалба оплаквания като неоснователни и необосновани. Въззиваемата страна излага съображения, че в случая са били налице разногласия между двамата водачи относно вината за настъпване на процесното ПТП, предвид което налице е била хипотезата на чл.125 т.7 от ЗДвП. Твърди, че за въззивницата Х., при липсата на съгласие относно обстоятелствата за настъпване на ПТП, е възникнало законово задължение по силата на чл.123 ал.1 т.3 от ЗДвП, да остане на местопроизшествието до идване на контролните органи, което не е изпълнено.

Подчертава, че незнанието за това й задължение, не изключва противоправността и виновността на поведението й. Счита, че напускането на местопроизшествието се потвърждава от приетите по делото писмени доказателства – протокол за ПТП, АУАН и НП, които били подписани и неоспорени от ответницата, респ. същата се е съгласила с изложените в тях обстоятелства. Допълва, че правно задължение за виновния водач да не напуска мястото на ПТП е предвидено и с чл.201 от Правилника за прилагане на ЗДвП, дори и при настъпили имуществени вреди. Иска се оставяне без уважение на въззивната жалба и потвърждаване на първоинстанционното решение. Претендират се разноските за двете съдебни инстанции.

Окръжен съд-Кюстендил, след като прецени събраните по делото доказателства, взе предвид наведените в жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:

Въззивната жалба е подадена в установения от закона срок, от страна, имаща правен интерес да обжалва, срещу подлежащ на съдебен контрол акт, поради което се явява процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Първоинстанционният съд е сезиран с иск, предявен по реда на чл.422 ал.1 от ГПК, с правно основание чл.500 ал.1 т.3 от Кодекса за застраховането (КЗ) от ищеца „****“ АД, с ЕИК *** срещу Е. С. Х. с ЕГН **********, с адрес в гр.***, ул.„***“ №*** за признаване за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата в размер на 876 лева, представляваща регресно вземане за изплатено от ищеца застрахователно обезщетение по щета №****, за причинени имуществени вреди на МПС – лек автомобил марка „***“ модел „***“ с рег.

№***, собственост на А. Й. И. от с.*** обл.***, в резултат на пътнотранспортно произшествие (ПТП), настъпило на 03.06.2017г. в гр.***, на кръстовището на ул.„****“ и ул.„****“ по вина на ответницата Е. С. Х., като водач на лек автомобил марка „****“, модел 2

„***“ с рег.№ ****, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК (23.11.2021г.), до окончателното изплащане на сумата, за което вземане е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1859/2021г. по описа на РС-Кюстендил.

Ищецът поддържа, че поради факта, че ответницата е напуснала мястото на настъпването на пътнотранспортното произшествие преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от тях е задължително по закон, на основание чл.500 ал.1 т.3 от КЗ за него е възникнало регресно вземане в размер на платеното обезщетение, а поради липсата на плащане от страна на Х., въпреки отправена покана, ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК по ч.гр.д.№1859/2021г. по описа на КнРС, която е била връчена на длъжника при условията на чл.47 ал.5 от ГПК, с което обосновава правния си интерес от предявяване на разглеждания иск.

Ответницата, чрез назначения й при условията на чл.47 ал.6 от ГПК особен представител, е оспорил наличието на предпоставки за ангажиране на регресната й отговорност към изплатилия обезщетение застраховател, с искане за отхвърляне на иска.

С оглед липсата на оплаквания за необоснованост на фактическите изводи, направени от районния съд в обжалваното решение относно факта на настъпване на ПТП на посочената от дружеството дата, механизма на настъпване на същото, причиняването на имуществени вреди на лекия автомобил марка „***“, стойността на вредите, обстоятелството, че същите са резултат от ПТП; факта, че последното е причинено виновно от ответницата по иска, това, че между страните към датата на ПТП е имало сключен и действащ валиден договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност“, а също и обстоятелството, че на увреденото лице е било изплатено застрахователно обезщетение в размер на исковата сума, въззивният съд възприема изцяло установената от КнРС фактическа обстановка по посочените правнорелевантни факти, като на основание чл.272 от ГПК препраща към мотивите на районния съд в тази част.

Съществени, с оглед пределите на въззивната проверка, са няколко обстоятелства, които следва да бъдат изрично отбелязани като такива, установени от събраните по делото доказателства, а именно:

От показанията на разпитания по делото пред КнРС свидетел – водач на увреденото при ПТП МПС – А. И., е установено, че след удара и двамата водачи слезли от автомобилите и започнали да си разменят реплики от типа „Къде гледаш?“, „Ти откъде се появи?“, след което тонът на разговора станал по-спокоен, а свидетелят И. се обадил на телефон „112“ и повикал полиция. Първоначално получил отказ с довода, че от произшествието няма пострадали лица, но свидетелят настоял, тъй като искал да се изясни ситуацията, доколкото двамата водачи, според него, не били на едно мнение. Свидетелят И. останал да чака идването на полицейски автомобил, а ответницата Х., след като почакала малко заявила, че тя нищо не може да направи и си тръгнала. Малко по-късно дошли служители на Пътна полиция.

3

Протокол за ПТП с №1509095 бил съставен на следващия ден - 04.06.2017г. от служител на Сектор „Пътна полиция“ при ОДМВР –гр.***, в който било посочено, че водача на МПС лек автомобил марка „***“, модел „***“ с рег.№ *** – Е. Х., е виновен за настъпилото произшествие. Ответницата подписала протокола без възражения, а по-късно в доклад до застрахователя от 14.06.2017г. е заявила, че ПТП е резултат от неправилата й преценка на дистанцията от другия автомобил и отнемане на предимството му.

С наказателно постановление с №17-1139-000753/19.06.2017г. е била ангажирана административно-наказателната отговорност на Е. С. Х. за нарушения на чл.50 ал.2 от ЗДвП и на чл.123 ал.1 т.1 от ЗДвП.

Районният съд е намерил исковата претенция за допустима и основателна, приемайки, че са налице всички предпоставки по чл.500 ал.1 т.3 от КЗ, според който застрахователят има право да получи от виновния водач платеното от застрахователя обезщетение заедно с платените лихви и разноски, когато виновният водач: е напуснал мястото на настъпването на пътнотранспортното произшествие преди идването на органите за контрол на движение по пътищата, когато посещаването на местопроизшествието от тях е задължително по закон, освен в случаите, когато е наложително да му бъде оказана медицинска помощ или по друга неотложна причина; в този случай тежестта на доказване носи виновният водач.

Съдът е приел, че по делото безспорно е установено, че ответницата с поведението си е предизвикала ПТП, че от това ПТП са причинени материални вреди и какъв е техния размер. Също така, според съда, от показанията на свидетеля Илиев се установило, че между участниците в ПТП е бил налице спор относно обстоятелствата, свързани с ПТП, поради което е приел, че е била изпълнена хипотезата на чл.125 т.7 от ЗДвП, при която е задължително посещението на ПТП от страна на органите за контрол на движението по пътищата. Посочил е, че ответницата не е изпълнила задължението си по чл.123 от ЗДвП, като е напуснала местопроизшествието преди да пристигнат служителите на КАТ ПП гр.***.

При тези данни и с оглед факта, че собственикът на увреденото МПС е предявил претенции за изплащане на застрахователно обезщетение и такова му е било изплатено, съдът е намерил, че са налице всички елементи от състава на чл.500 ал.1 т.3 от КЗ, водещи до суброгиране на ищеца в правата на увредения и даващи му право да претендира възстановяване на изплатеното обезщетение.

Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. След като са изчерпани контролните функции на въззивният съд, той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти.