Решение № 488 от 15.08.2022, Окръжен съд - Благоевград

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 488 гр. Благоевград, 12.08.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:

Председател: Надя Узунова

Членове:

Владимир Ковачев

Габриела Тричкова при участието на секретаря Мирела Гълъбова като разгледа докладваното от Габриела Тричкова Въззивно гражданско дело № 20211200500679 по описа за 2021 година и за да се произнесе, съдът взе предвид следното:

Производството по настоящото в.гр.д.№679/2021г. по описа на Окръжен съд-Благоевград е образувано по въззивна жалба подадена от О.Б. – представлявана от Р.Р., Кмет на Община гр. Б., ул. “****“ № **, чрез пълномощника си адв. А.Б. против Решение № 1600 от 01.04.2019г. постановено по гр. д.№ 1257/2017г. по описа на РС Разлог.

Делото е върнато за ново разглеждане от ВКС, който с решение № 71 от 08.07.2021г. постановено по гр. д.№ 3189/2020г. е обезсилил въззивно решение № 1823/08.05.2020г. по в. гр. д.№ 505/2019г. на Благоевградския окръжен съд.

В жалбата е изложено, че атакуваното решение на РС Разлог е неправилно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е основание за неговата отмяна, тъй като на първо място са налице процесуални нарушения.

В тази връзка се посочва, че с атакуваното решение съдът не е обсъдил и не изложил мотиви по всички доводи и възражения на страните. Посочва се, че в решението липсват всякакви изводи по отношение на наведените с отговора на исковата молба възражения, че се касае до бивш земеделски имот, по отношение на който приложими са специалните правила на ЗСПЗЗ, както и че в случая няма проведена земеделска реституция; че давност върху процесния имоти не е могла да тече, както поради земеделския статут на имота, така и поради наличието на законова забрана затова, вкл. мораториум за давност върху общински имоти; че имота е общинска собственост на основания, изрично посочени в ЗСПЗЗ, както и в ЗМСМА. Излага се, че като последица от необсъждане на доводите и възраженията на страните, крайните изводи на РРС по спора са неправилни и на практика напълно необосновани. На следващо място в жалбата се посочва, че събраните по делото доказателства не са обсъдени нито поотделно, нито в съвкупност, като в тази връзка РРС е посочил само, че по делото има ангажирани писмени доказателства, но същите нито са 1 посочени кои са, нито пък са обсъдени от съда, а въз основа на тях не са направени каквито и да било изводи по спора. Точно обратното – съдът е обосновал решението си единствено с ангажираните по делото свидетелски показания на св. А.Ш. и св. А.Ш., които според съдебния състав установявали собственост в полза на ищците на основание давностно владение. Излага се, че тези доказателства не са пречупени през призмата на възраженията за наличие на законови забрани за упражняване на владение, нито във връзка с останалите доказателства по делото, както и изслушаните експертизи. Поддържа се, че производството по делото пред РС е развито при непълнота на доклада на съда по чл.146 от ГПК, тъй като в същия е отразено единствено като твърдение на ответника по иска, собственост на основание акт за общинска собственост, което не кореспондира с конкретните твърдения и възражения на Общината в отговора на исковата молба. В същата изрично са заявени основания за придобиване на имота от страна на ответника, а от там и основания за издаване на самия акт за общинска собственост, като по отношение на тези доводи, в доклада изобщо липсва произнасяне, както и разпределение на доказателствена тежест на страните. Отделно от изложеното във въззивната жалба се твърди, че нито в исковата молба, нито в доклада на съда, е налице конкретизиран период на давностно владение. Отразено е единствено, че началото на давността е от 1960 г., но няма конкретизация на давността, която се твърди от самите ищци. Заявено е, че от исковата молла не става ясно и дали давностно владение за ищците е заявено като самостоятелен придобивен способ за тях самите и ако да – за кой период са твърди същото или се касае за давност на наследодателя и съпругата му, а от там и придобиване единствено по наследство. Поддържано е възражение, че от исковата молба не става ясно и преди приемането на КК обособяваща имот *** като самостоятелен за първи път, ищците и /или наследодателя им кой имот са владели, с какво предназначение, което сочи на нередовна искова молба по която РРС в нарушение на съдопроизводствените правила е развил производство, по което е постановил и решение по съществото на спора.

На следващо място в жалбата се излага, че решението е неправилно и необосновано.

Поддържа се, че придобивното основание, на което ищците се позовават в исковата молба е наследство от К. В. и давностно владение от 1960г. насетне. Навежда се довод, че за да се уважи положителния установителен иск заявен на основание наследство от страна на ищците е следвало да се докаже упражняването на владение от наследодателя К. В. върху процесния недвижим имот и придобиването на същия от него на това основание към датата на смъртта му, като доказателства в тази насока не са ангажирани. В тази връзка се посочва, че разпитаните по делото свидетели сочат, че знаят спорния имот от около 1970 – 72 г. насетне, като само на това основание твърдението, че К. В. е упражнявал владение върху спорния имот от 1960г. до 1970 г. е недоказано, като неправилно съдът го е приел за основателно. Заявено е в жалбата, че от необсъдените от районния съд заключения на вещото лице, както по основната, така и по повторната експертиза се установява, че процесния имот с идентификатор *** е обособен като самостоятелен имот едва с одобряването на КК, което е през 2011г., като до този момент по действащите планове не съществува самостоятелен имот, идентичен на процесния, а от там и недоказано се явява твърдението на ищците, че наследодателя им е владял отделно обособен имот. Отделно от това се поддържа, че от заключенията на експертизите се установява, че към 1991г. процесния недвижим имот е бил извън строителните и регулационните граници на населеното място и е представлявал земеделска земя, като това изключва възможността за придобиването му по давност, поради осъществена към този момент масовизация на земеделските имоти и липсата на възможност върху такива да се упражнява давност след 1957г. Посочва се, че ищците не са могли да придобият по давност имота, тъй като от заключенията на експертизите се установява, че към датата на смъртта на наследодателя им през 1987г. процесния имот е имал статут на земеделска земя, като е било недопустимо упражняване на давност, която да ги направи собственици на това основание. В жалбата се излага, че ищците не се позовават на възстановяване на собствеността по реда на ЗСПЗЗ, поради което приложима е нормата на чл.19 от ЗСПЗЗ, съгласно която земеделската земя останала след възстановяване на правата на собствениците се включва към общинския поземлен фонд, по силата на закона, поради което и посоченото в акта за общинска собственост основание на чл.2, ал.1, т.2 от ЗАС е налице и легитимира ответника като собственик на същия имот. Независимо от горното, ако се приеме, че поради факта на масовизацията през 1957 – 1958 г. имотът е станал държавна собственост и като такъв е 2 заварен при влизане в сила на ЗСПЗЗ, то приложима е била хипотезата на чл.24, ал.1 от ЗСПЗЗ, съгласно която държавата запазва собствеността си върху земеделските земи, заварени от този закон, с изключение на земите, чиято собственост подлежи на възстановяване. Спорния имот не е бил заявяван за възстановяване, поради което и не подлежи на земеделска реституция. През 1998г. с изменението на чл.24 от ЗСПЗЗ е въведена изрична забрана за придобиване на тези имоти по давност, което на самостоятелно основание изключва възможността ищците да са го владели и респективно придобили на това основание. С оглед горното и по силата на разпоредбите на ЗСПЗЗ към 1991г. имотът не е могъл да бъде частна собственост, нито пък по отношение на него е могло да се упражнява давност, а и времето от 1987г. /смъртта на наследодателя им/ до влизане в сила на ЗСПЗЗ не е достатъчно за придобиване на имота от ищците на това основание. Посочва се, че с разпоредбата на чл.5, ал.2 от ЗВСОНИ е въведена възможност за давностно владение само след 22.11.1997г., но не и преди това, като по силата на цитираната разпоредба до тази дата за ищците е било недопустимо упражняването на давност. В жалбата се навежда довод, че са неправилни и необосновани изводите на първата инстанция, че след като спорния имот не е включен в КВС, то същия не е общинска собственост и върху него е могла да се упражнява давност, тъй като плановете и отразяването в тях, вкл.

КВС, нито създават, нито погасяват права. Поддържа се също, че вещно право върху имот частна държавна или общинска собственост не може да се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като течението на давностния срок е било възможно с начална дата от 01.06.1996г., но е спряно с разпоредбата на пар.1 от ДР на ЗС в последния ден от срока – 31.05.2006г. за определен срок, който е удължен до 31.12.2022г. поради което от 1996г. до завеждане на делото ищците не са могли да упражняват владение, което да е годно да ги направи собственици на спорния недвижим имот, поради което искът неправилно е уважен. Времето от 1987г. до 1996г. се посочва, че е по – малко от изискуемите се 10 години, поради което и в този период ищците също не са могли да придобият собствеността. На следващо място в жалбата се поддържа, че искът е неоснователен, поради това, че както според първоначалната, така и според повторната експертиза, не се установява осъществяване на фактическа власт от ищците в рамките на имот с идентификатор *** по КК на К., като според заключенията съществуващите на място огради не съвпадат с границите на имота по КК, поради което твърдяното владение в рамките именно на този поземлен имот е недоказано. Заявено е, че е недоказано от ищците твърдението, че върху процесния имот има стопанска постройка, тъй като такава има само в имот ***, който обаче е съседен на спорния. Отделно от това е недоказано по делото бивш имот пл.№ 215 и респ. сграда пл.№214 /отразени в разписния лист на името на наследодателя на ищците/ да са идентични с процесния. Излага се, че точно обратното след като спорния имот не е бил обект на плана от 1987г., то същия няма как да е отразен в разписния лист към него. Навежда се, че от свидетелските показания не се установява ищците или техния наследодател да са манифестирали собственост по отношение на Общината, респ. на държавата, поради което и на това основание искът се явява неоснователен, тъй като дори да е упражнявана фактическа власт върху спорния имот, то същата не е била с намерение за своене. Заявява се в жалбата, че неправилно първата инстанция е приела, че ищците са декларирали имота предмет на производството, което също установявало техните права. На първо място се излага, че декларацията е от 1998г., поради което сама по себе си не установява каквито и да било права преди този момент, от друга страна е подадена за п. XV и п. XVI, какъвто процесния не е както към 1998г., така и към момента и никога не е бил. Ето защо подадената декларация изобщо не е за спорния имот, и не доказва манифестиране на собственост по отношение на спорния имот. Твърди се, че експертизите не установяват и твърденията на ищците по исковата молба, че в имота има овощна градина, респ. тополи, които са там от 1960г., напротив твърденията на вещото лице са за възраст на дървета и то само тополи, които са извън спорния имот, около 20 години, което изключва засаждането им от наследодателя на ищците, както се твърди в исковата молба. С оглед изложеното решението на районния съд е неправилно и необосновано, поради което се иска същото да бъде отменено изцяло и вместо него да бъде постановено решение по съществото на спора, с което да бъде отхвърлен изцяло предявения иск. Претендират се разноски и за двете инстанции.

В предвидения в чл. 263, ал.1 ГПК двуседмичен срок, по делото е депозиран писмен 3 отговор от насрещната страна- адв. М.П. и адв. Р.К., като процесуални представители на Д.