Решение № 3878 от 13.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3878 гр. София, 13.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

А. Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от А. Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20211100512256 по описа за 2021 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 20.7.2021 г. на ответника „Е.Т.Б.“ ООД срещу решение № 20145438/24.6.2021 г. по гражданско дело № 20458/2020 г. на Софийския районен съд, 25 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца И. П. И. по иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД вр. чл. 89, ал. 5 ЗТ сумата от 1000 лв., заплатена авансово в полза на „Е.Т.Б.“ ООД частична стойност на туристическа услуга по Договор за туристически пакет № ЕЕ092972.от 28.11.2019 г., като връщане на същата се дължи поради прекратяване на договора от И. П. И. на 28.04.2020 г. на основание чл. 89, ал. 5 и ал. 6 от Закона за туризма и отпадане на основанието за предоставянето й, ведно със законната лихва от подаването на иска на 29.05.2020 г. до окончателното изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените по делото разноски в размер от 355 лв.

Жалбоподателят поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на

1 съдопроизводствените правила и необоснованост. От представеното по делото електронно писмо не можело да се направи извод, че ищецът е направил изявление за прекратяване на договора. В нарушение на материалния закон съдът е приел, че в случая е налице хипотезата на чл. 89, ал. 5 ЗТ, тъй като не били налице непреодолими и извънредни обстоятелства, настъпили или случващи се в мястото на дестинацията или в непосредствена близост до него, които засягат значително изпълнението на туристическия пакет или превоза на пътници до дестинацията. Към началната дата на планираното пътуване ответникът бил в състояние да изпълни задълженията си по договора, каквото е и сторил по договори, сключени с други потребители. Към момента на предявяване на иска не бил настъпил падежът на задължението за връщане на даденото по договора с оглед изменението на чл. 25 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и за преодоляване на последиците. Счита, че доколкото не били налице обстоятелствата по ал. 5, то не дължал връщането на дадения депозит, защото съобразно ал. 2 при отказ от договора пътуващият дължи подходяща и обоснована такса за прекратяване на договора. Сочи, че необосновано първоинстанционният съд приел, че няма доказателства за извършване на разходи по пътуването /че депозитът е използван/. Счита, че има основание да задържи най-малко 30 на сто от цената на договора. Предвид изложеното моли въззивния съд да отмени изцяло решението на първоинстанционния и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск. Претендира разноски.

Въззиваемата страна и ищец по исковете, оспорва жалбата, като счита обжалвания акт за правилен. Моли съда да остави жалбата без уважение и да потвърди решението. Претендира разноски.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което следва да се приеме, че същата е процесуално допустима.

2

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд. Във връзка с доводите в жалбата следва да се добави и следното:

Първият спорен между страните въпрос е дали писменото изявление на ищеца, отправено до ответника на 28.4.2020 г., има характер на такова за прекратяване на договора.

В чл. 89, ал. 1 и 5 ЗТ е предвидено правото на пътуващия да прекрати договора, като специалният закон не урежда ред и форма за това. Ето защо следва да намерят приложение общите правила на чл. 87 и сл. ЗЗД – с едностранно изявление, което следва да бъде в писмена форма, ако договорът е сключен в писмена форма.

Нито в ЗТ, нито в ЗЗД е определено нормативно съдържание на изявлението за прекратяване/разваляне на договора. Няма нормативно изискване изявлението да съдържа задължително думата „прекратява“.

Единственото необходимо за упражняване на потестативното право на прекратяване на договора е да има изявление, от текста на което ясно да следва, че страната не иска продължаване действието на договора. В случая това изискване е спазено. В текста на процесното електронно писмо ищецът е използвал думата „анулирам“. Доколкото тя е синоним на думата „прекратявам“, а в изявлението се съдържа и покана за връщане на дадената сума от 1000 лева, то волята на ищеца е била изразена по ясен за противната страна начин. В този смисъл е и постоянната и непротиворечива практика на ВКС. В решение № 456/19.06.2013 г. по гр. д. № 1294/2011 г. на Върховен касационен съд се приема, че: „Във всички случаи волята трябва да бъде недвусмислено изразена. Законът не изисква обаче в съдържанието на предупреждението да се включва думата "разваляне" или прекратяване, нито пък да има позоваване на правната норма на чл. 87, ал. 1 ЗЗД. След като 3 договорът е сключен в писмена форма и предупреждението следва да е писмено.“ С оглед разменената между страните последваща кореспонденция и представения проект на споразумение /в който ответникът извънсъдебно и признава задължението/, туроператорът несъмнено е тълкувал изявлението именно като такова за прекратяване на договора. В допълнение, константната практика на съдилищата допуска изявлението за разваляне/прекратяване на договора да се направи и с исковата молба за връщане на даденото. Т.е. дори и изявлението от 28.4.2020 г. да не обективира воля за прекратяване на договора, исковата молба представлява такова изявление, като този факт с;едва да бъде съобразен предвид разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК.

Вторият спорен между страните въпрос е дали за ищеца е възникнало правото да прекрати договора за туристически пакет. В чл. 89, ал. 1-6 са уредени две хипотези. Първата е по ал. 1-4, при която пътуващият има право да прекрати договора за туристически пакет по всяко време преди започването на изпълнението на туристическия пакет. В този случай обаче той може да бъде задължен да заплати на туроператора подходяща и обоснована такса за прекратяване на договора – определена /предвидена в договора/ или определяема. Във втория случай, уреден в ал. 5-6 на чл. 89 ЗТ, пътуващият има право да прекрати договора за туристически пакет преди започването на изпълнението на туристическия пакет, без да заплаща никаква такса за прекратяване в случай на непреодолими и извънредни обстоятелства, настъпили или случващи се в мястото на дестинацията или в непосредствена близост до него, които засягат значително изпълнението на туристическия пакет или превоза на пътници до дестинацията, в който случай има право на пълно възстановяване на всички направени плащания за туристическия пакет, но няма право на допълнително обезщетение.

От горното може да се направи извод, че ако пътуващият се откаже от договора при липса на причина, извън предвидените в хипотеза на ал. 5, дължи да възстанови определени разходи на туроператора. Ако обаче прекрати договора поради извънредни обстоятелства, то той има право да иска връщане на всички плащания по договора. т.е. в този случай рискът се поема от туроператора.

Няма спор между страните, а това е посочено и в изявлението за прекратяване на процесния договор, че пътуващият се отказва от договора 4 поради създалата се пандемична обстановка, като сочи като приоритет запазване на здравето си. Спорен между страните е въпросът дали пандемията от COVID‑19 представлява обстоятелство по ал. 5 на чл. 89 ЗТ. На този въпрос отговаря СЕС в решение от 8 юни 2023 година по дело С-407/2021 г., с което е дадено задължително тълкуване на транспонираните в чл. 89 ЗТ чл.

12, пар 2 и 3 от директива (ЕС) 2015/2302 на Европейския парламент и на Съвета от

25 ноември

2015 година относно пакетните туристически пътувания и свързаните пътнически услуги, за изменение на Регламент (ЕО) № 2006/2004 и Директива 2011/83/ЕС на Европейския парламент и на Съвета и за отмяна на Директива 90/314/ЕИО.

Според т. 41 – 51 от решението на СЕС „При това положение следва да се провери, на първо място, дали световна здравна криза като пандемията от COVID‑19 може да попадне в обхвата на понятието „непредотвратими и извънредни обстоятелства“ по смисъла на член 12, параграф 2 и параграф 3, буква б) от Директива 2015/2302, така че тази разпоредба да може да се прилага по отношение на прекратяванията, посочени в национална правна уредба като член 1 от Постановление 2020‑315. В това отношение следва да се припомни, че това понятие е определено в член 3, точка 12 от Директива 2015/2302 като „ситуация извън контрола на страната, която се позовава на тази ситуация, чиито последици не биха могли да бъдат избегнати дори при вземането на всички разумни мерки“. Освен това съображение 31 от посочената директива уточнява обхвата на посоченото понятие, като посочва, че „[т]ова може да включва например война, други сериозни проблеми със сигурността, като терористични актове, значителни рискове за човешкото здраве, като огнище на сериозна болест на мястото на пътуването или природни бедствия, като наводнения или земетресения или атмосферни условия, които правят невъзможно безопасното пътуване до дестинацията, съгласно уговореното в договора за пакетно туристическо пътуване“. В допълнение, както бе припомнено в точка 19 от настоящото решение, от член 12, параграф 2 от Директива 2015/2302 следва, че наличието на „непредотвратими и извънредни обстоятелства“ могат да бъдат основание за прекратяване на договора от съответния пътник, което му дава право на пълно възстановяване на направените плащания за туристическия пакет, когато тези обстоятелства са настъпили на „мястото на дестинацията или в непосредствена близост до него“ и които „засягат значително изпълнението 5 на туристическия пакет или превоза на пътници до дестинацията“. Макар че за целите на прекратяването на договор за пакетно туристическо пътуване квалифицирането на дадено събитие като ситуация, попадаща в обхвата на понятието „непредотвратими и извънредни обстоятелства“ по смисъла на тази директива зависи по необходимост от конкретните обстоятелства на съответния случай, и по-специално от конкретно договорените пътнически услуги, както и от последиците от това събитие в мястото на планираната дестинация, все пак трябва да се приеме, че сама по себе си световна здравна криза като пандемията от COVID‑19 може да попадне в обхвата на това понятие. Всъщност такова събитие е очевидно извън всякакъв контрол, чиито последици не биха могли да бъдат избегнати дори при вземането на всички разумни мерки. Това събитие впрочем разкрива наличието на посочените в съображение 31 от разглежданата директива „значителни рискове за човешкото здраве“. В това отношение е без значение обстоятелството, че подобно на член 12, параграф 2 от същата директива, това съображение илюстрира този термин, като прибягва до примера за избухване на „огнище на сериозна болест на мястото на пътуването“, тъй като такова уточнение цели не да ограничи обхвата на понятието „непредотвратими и извънредни обстоятелства“ до местни събития, а да покаже, че тези обстоятелства при всички положения трябва да се проявят по-специално на планираното място на пътуването и поради това да имат значителни последици за изпълнението на съответното пакетно туристическо пътуване. В този контекст, както по същество отбелязва и генералният адвокат в точка 58 от представеното заключение, щом като разпространението на сериозна болест в мястото на пътуването може да попадне в обхвата на това понятие, това трябва да важи a fortiori за разпространението на сериозна болест в световен мащаб, тъй като последиците от нея засягат и това място на пътуване. В допълнение тълкуване на член 12, параграф 2 и параграф 3, буква б) от Директива 2015/2302 в смисъл, че тази разпоредба се прилага само за събития с ограничено местно проявление, като се изключват събитията с по-широк мащаб, би било в разрез, от една страна, с прилагането на принципа на правна сигурност, доколкото при липсата на какъвто и да било предвиден от тази директива критерий за разграничаване, ако провеждането на разграничение между тези две категории събития би могло да бъде неясно и променливо, 6 което в крайна сметка би направило несигурна ползата от предоставената с посочената разпоредба защита. От друга страна, това тълкуване би било непоследователно с оглед на преследваната с Директива 2015/2302 цел за защита на потребителите. Всъщност това тълкуване би предполагало, че пътниците, които прекратяват договора си за пакетно туристическо пътуване, позовавайки се на възникването на местно огнище на болест, не са длъжни да заплащат такса за прекратяване, докато пътниците, които прекратяват посочения договор поради възникването на огнища на болест в световен мащаб, ще трябва да заплащат такава такса, поради което съответните пътници биха се ползвали от по-ниско равнище на защита в случай на поява на световна здравна криза, отколкото в случай на възникване на болест с ограничено местно проявление. С оглед на изложеното следва да се приеме, че понятието „непредотвратими и извънредни обстоятелства“ по смисъла на член 12, параграф 2 и параграф 3, буква б) от Директива 2015/2302 може да обхване избухването на световна здравна криза, поради което тази разпоредба може да се прилага по отношение на прекратяването на договори за пакетно туристическо пътуване, когато като основание за това прекратяване се сочат последиците от такова събитие.“ Настоящият състав на въззивния съд споделя така приетото разрешение, като то намира опора и в приетите мерки за компенсация в РБ. В чл. 25 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с и за преодоляване на последиците, е предвидено връщане на сумите по всички пътувания, отменени поради разпространението на COVID19 до 31.12.2020 г. Т.е. законодателят несъмнено третира пандемичната обстановка като обстоятелство по чл. 89, ал. 5 ЗТ. Освен това в чл. 26а са приети мерки за компенсация на туроператорите, а не на потребителите, което е още един аргумент, че волята на законодателя е рискът да се понесе от туроператора /в противен случай биха били приети мерки за компенсация а потребителите/.