Решение № 16003 от 12.08.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 16003 гр. София, 12.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 44 СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ПОЛИНА АНД.

ХАДЖИМАРИНСКА при участието на секретаря Теодора Ст. Велчева като разгледа докладваното от ПОЛИНА АНД. ХАДЖИМАРИНСКА

Гражданско дело № 20241110121760 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от В. С. С. срещу „Макроадванс“ АД, с която са предявени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 143, ал.

2, т. 5 и чл. 146, ал. 1 ЗЗП, чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 13 от сключен между страните Договор за потребителски кредит № 198396/23.02.2023г., предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставено обезпечение, и за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 27,50 лв. (след допуснато изменение на осъдителния иск по чл. 214, ал. 1 ГПК чрез увеличаване на първоначалния му частичен размер от 5 лв.), представляваща пълен размер на вземане за недължимо платена и подлежаща на връщане сума по нищожната клауза.

В исковата молба ищецът твърди, че е сключил с ответника Договор за потребителски кредит № 198396/23.02.2023г., по силата на който последният му е предоставил сумата от 500 лв., със срок на погасяване 30 дни, при посочени в договора ГПР 49,65% и ГЛП 36,90%. В чл. 20 от договора е предвидено в срок от 3 дни от сключването му обезпечаване на кредита с поръчителство от физическо лице, отговарящо на определени условия. Съгласно чл. 13 в случай, че не предостави обезпечение по реда и условията на чл. 20, кредитополучателят дължи неустойка в размер от 12,60 лв. плюс 0,720% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,720% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, за който 1 кредитът не е обезпечен. Ищецът поддържа, че тъй като не е обезпечил кредита съгласно предвиденото в договора, му е начислена неустойка в размер от 109,80 лв.

Навежда подробни съображения, че процесният договор, в частност и клаузата на чл.

13 от същия, са нищожни. Поддържа нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК поради непосочване на реалния размер на ГПР и липса на ясна методика за определянето му, което съгласно чл. 22 ЗПК влече недействителност на договора. Счита, че оспорената клауза е неравноправна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, тъй като задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано висока неустойка. Твърди също, че договорената неустойка по естеството си представлява разход, отговарящ на критериите по § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, като с уговарянето й под формата на обезщетение за неизпълнение се заобикаля изискването по чл. 19, ал. 4 ЗПК, тъй като с включването й в ГПР същият надхвърля законово допустимия размер. Твърди и нарушение на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 ЗПК.

Навежда нищожност на неустоечната клауза и поради накърняване на добрите нрави, като твърди, че в нарушение на изискванията за справедливост и добросъвестност в отношенията неустойката е уговорена извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция. С тези доводи ищецът обосновава правния си интерес от търсената искова защита. Претендира направените по делото разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който признава изцяло предявените искове за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 13 от процесния договор, както и осъдителния иск за първоначално предявения частичен размер от 5 лв. Твърди, че е възстановил на ищеца всички платени от него суми за начислена неустойка по договора, която с допълнителни становища уточнява, че поради предсрочното погасяване на кредита е в размер от 27 лв., до който признава осъдителната претенция при евентуално увеличаване на размера й. Посочва, че в срока за отговор е заплатил в полза на ищеца тази сума, ведно със законната лихва върху главницата от 5 лв. от датата на подаване на исковата молба до датата на плащането, като доказателство за което представя преводно нареждане за извършено по банков път плащане на стойност 27,50 лв. Излага доводи, че не е дал повод за завеждане на исковите претенции, поради което моли за разпределение отговорността за разноски в приложение правилото на чл. 78, ал. 2 ГПК.

С молба от 13.11.2025г. ищецът чрез процесуалния му представител адв. М. заявява, че действително е получил плащане в размер от 27,50 лв., до който прави искане за увеличаване размера на осъдителния иск, предявен първоначално като частичен за 5 лв., като изменението е допуснато на основание чл. 214, ал. 1 ГПК с протоколно определение от 13.11.2025г.

Съдът, като прецени твърденията на страните и като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, формира следните изводи от фактическа и правна страна:

2

За успешното провеждане на предявените искове в тежест на ищеца е да докаже наличието на сключен между страните договор за кредит със соченото в исковата молба съдържание, и пороците, които твърди да влекат нищожност на договора, респ. на оспорената клауза от същия, както и извършено плащане на исковата сума в погашение на поето с договора задължение, докато ответникът носи тежестта за доказване на валидно правно основание за получаване на сумата.

По делото не е спорно и от събраните писмени доказателства се установява, че на 23.02.2023г. между В. С. С., в качеството на кредитополучател, и „Макроадванс“ АД, в качеството на кредитодател, е сключен Договор за потребителски кредит № 198396, по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца кредит за текущо потребление в размер от 500 лв. срещу поето от него задължение за връщането му ведно с възнаградителна лихва в срок от 30 дни, с еднократно плащане на падежна дата 25.03.2023г., при преференциален фиксиран годишен лихвен процент 36,90% и годишен процент на разходите 49,65%. Условията по договора са разписани в изготвен Стандартен европейски формуляр, като част от съдържанието на договора са типови клаузи, обективирани в приети от кредитодателя Общи условия, които документи са предоставени на кредитополучателя съгласно обективирано в договора изявление от последния. Предвидено е обезпечаване на кредита, което съгласно чл. 23, а. 1 и ал. 3 кредитополучателят следва да осигури в срок до 3 работни дни от сключване на договора, под формата на поръчителство от трето физическо лице, одобрено от кредитодателя, в размер на цялото задължение. Съгласно чл. 23, ал. 3 третото лице поръчител следва да отговаря на определени изисквания, а именно да е дееспособно лице с брутен осигурителен доход над 1400 лв., работещо по трудов договор, с наймалко 6 месеца трудов стаж при последния работодател, което няма активни експозиции в ЦКР с просрочие над 30 дни и не е страна по сключен с ответното дружество договор за кредит. Съгласно чл. 13, ал. 1 и ал. 2 при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение кредитополучателят дължи неустойка, която при приложимите за него преференциални условия е в размер от 12,60 лв. плюс 0,720% от усвоения размер на кредита за първия ден на забава и 0,720% от усвоения размер на кредита за всеки следващ ден, през който не е осигурено обезпечение, като съгласно чл. 15 неустойката се заплаща на уговорената падежна дата за погасяване на кредита.

Към доказателствата е приобщен погасителен план, съставляващ приложение към процесния договор, в който е указана дължимата погасителна вноска и падеж на плащане, включваща при необезпечаване на кредита освен главницата и възнаградителна лихва, също и неустойка в размер от 109,80 лв., която не се спори, че е начислена като дължима поради непредоставяне на предвиденото в договора обезпечение.

3

Безспорно е и видно от представена разписка от 23.02.2023г., че сумата по кредита е била преведена от ответника и съответно усвоена от ищеца на каса на „Изипей“ АД. По данни от представена разписка от 2.03.2023г., неоспорена от ответника, на посочената дата ищецът е погасил предсрочно задълженията си по процесния договор, заплащайки на каса на „Изипей“ АД обща сума в размер от 530,59 лв. по микросметка на ответното дружество.

Повдигнатият от ищеца спор е относно валидността на така сключения договор и съдържащата се в него клауза, предвиждаща заплащане на неустойка при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, който въпрос обуславя и преценката за наличие или липса на основание за извършеното от него плащане на исковата сума по договора.

Не се твърди и не са ангажирани доказателства за това предоставеният на ищеца кредит да е предназначен и използван във връзка с упражнявана от него професионална и търговска дейност, поради което съдът приема, че ищецът е страна по сключения договор за кредит като потребител на финансовата услуга по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП, предоставена му от кредитодателя – небанкова финансова институция, търговец по смисъла на § 13, т. 2 ЗЗП. С оглед качеството на страните по него и естеството на престациите договорът е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК и отношенията между страните се регулират от специалния закон. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредбата на чл. 9 ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Договорът се сключва в писмена форма – чл. 10, ал. 1 ЗПК, и трябва да отговаря на строго определени изисквания по ЗПК за неговото съдържание. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от изискванията на чл. 11, ал. 1 ЗПК досежно съдържанието на договора са императивни и нарушението им влече нищожност на същия. Кредитополучателят по такъв договор се ползва и от потребителската защита срещу неравноправни клаузи по чл. 143 и сл. ЗЗП, за които съдът следи служебно – арг. чл. 7, ал. 3 ГПК.

От страна на ответника е направено признание за нищожността на неустоечната клауза от процесния договор, за която съдът намира, преценявайки съдържанието й, че действително не поражда валидно действие.

4

Установи се, че клаузата на чл. 13, ал. 1 и ал. 2 от процесния договор обективира неустоечно съглашение, което формално съставлява позволен от закона способ за репариране на вреди от договорно неизпълнение с изначално определяне размера на дължимото вземане за обезвреда. Конкретно уговорената в случая неустойка обаче е за непредоставено обезпечение, т.е. неустойка, която санкционира неизпълнение не на главното задължение на кредитополучателя по договора – да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената възнаградителна лихва, а на задължението в определен срок от сключване на договора да предостави обезпечение за кредитора, от което пряко не произтичат вреди. Тази неустойка се дължи независимо от допусната забава в плащането на главното задължение, наред с главницата и уговорената възнаградителна лихва на падежната дата на вноската за погасяване на кредита. При съобразяване на основанието за дължимост на неустойката съдът намира, че същата излиза извън допустимите законови рамки, тъй като кредиторът по вече отпуснат кредит получава имуществена облага без насрещна престация от негова страна и без да е извършил допълнителни разходи по кредита или да е претърпял подлежащи на репариране вреди. Това позволява на кредитора да се обогати неоснователно за сметка на длъжника и нарушава принципа на справедливост. Такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на кредитора за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на задълженията му. На практика с въвеждането на неустойката се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, в противоречие с императивните разпоредби на чл. 33, ал. 1 и ал. 2 ЗПК, които повеляват, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, като обезщетението за забава не може да надвишава законната лихва. Начисляването на неустойка на предвиденото в процесния договор основание е в нарушение на посочената законова забрана, тъй като тази неустойка реално се кумулира с дължимото обезщетение при забава в плащането на главното задължение, което води до заплащане на обезщетение за договорното неизпълнение в размер, по-висок от допустимия от закона размер, съизмерим със законната лихва. Съобразявайки и значителния размер на неустойката, съпоставимо с размера на главницата по кредита, доколкото ответникът не твърди, нито доказва условията за предоставяне на обезпечение и предвидената неустойка да са били предмет на индивидуално договаряне, неустоечната клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП и поради това нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 146, ал. 1 ЗЗП.