Решение № 307 от 02.08.2023, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 307 гр. София, 02.08.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 4-ТИ НАКАЗАТЕЛЕН, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Маргаритка Шербанова

Членове:

Калинка Г.

Петър Гунчев при участието на секретаря Таня Ж. П. Вълчева в присъствието на прокурора П. Ем. П. като разгледа докладваното от Маргаритка Шербанова Въззивно наказателно дело от общ характер № 20231000600604 по описа за 2023 година Производство по реда на глава XXI НПК.

С присъда № 1 от 10.02.2023 г. постановена по НОХД № 311/2021 г. по описа на Софийски окръжен съд, НО, 4-ти състав, подсъдимият В. Б. Л., роден на ******** г., български гражданин, със средно образование, вдовец, неосъждан, пенсионер, живущ в гр.

***, ж.к. „***“, бл.***, ет.*, ап.**, с ЕГН **********, е признат за виновен в това, че на 18.11.2016 г., на ГП-17, в землището на гр.Ботевград, област Софийска, в зоната на км.

1+700 км., при управление на моторно превозно средство - лек автомобил марка „Дачия”, модел „Лоджи”, с peг. № ********, е нарушил правилото за движение по пътищата, визирано в разпоредбата на чл.20 ал.2 от Закона за движението по пътищата /ЗДвП/ „Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението” като по непредпазливост е причинил смъртта на две лица - И. А. И., с ЕГН ********** и М. П. Г., с ЕГН **********, поради което и на основание чл.343, ал.3, б.”б”, вр. ал.1, б.”в“, вр. чл.342, ал.1 от НК и във вр. с чл.54 от НК, му е наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 3 /три/ години, изпълнението на което, на основание чл.66, ал.1 от НК, е отложено с изпитателен срок от 5 /пет/ години, считано от влизане на присъдата в сила.

На основание чл.343г, във вр. с чл.343, във вр. с чл.37, т.7 от НК, 1 първоинстанционният съд е наложил на подсъдимия В. Б. Л. наказание „лишаване от право да управлява МПС“ за срок от 4 /четири/, считано от влизане на присъдата в сила.

Със същата присъда подсъдимият В. Б. Л., на основание чл.189, ал.3 от НПК, е осъден да заплати по сметка на ОД на МВР направените във фазата па досъдебното производство разноски, възлизащи в размер на 4 816.03 лева, както и по сметка на Софийски окръжен съд, направените във фазата на съдебното производство разноски, възлизащи в размер на 1070 лева.

Недоволен от осъдителната присъда, е останал подсъдимият В. Б. Л., който чрез упълномощения си защитник, в законоустановения срок е оспорил пред въззИ.ата инстанция същата, със съображения за незаконосъобразност, поради постановяването й при съществени нарушения на процесуалните правила, нарушение на материалния закон, и явна несправедливост на наложеното му наказание. Твърди липса на еднопосочни доказателства установяващи виновността му. Претендира за отмяна на обжалваната присъда и постановяване на оправдателна такава.

В допълнителното изложение към въззивната жалба, защитникът излага подробни съображения в тази насока. Възразява срещу извода на съда за допуснато от подсъдимия нарушение на чл.20, ал.2, изр. 2-ро от ЗДвП, поради несвоевременно спиране на автомобила, поради което сам се бил поставил в невъзможност да предотврати удара с животното и настъпването на последващите съставомерни последици. В тази връзка цитира отговор на въпрос 9 от КМАТЕ - водачът е имал техническа възможност да забележи конете на платното за движение на разстояние около 55-60 метра. В този момент не е имало непосредствена опасност от сблъсък, тъй като конят се е движел извън траекторията на неговият автомобил. Поради това, според защитника, животното било възприето като възможно препятствие, което е било лесно да бъде избегнато, чрез предприетата от водача маневра по смяна на лентата на движение и така да се отдалечи от него. Това не била спасителна маневра, както съдът бил приел, защото възприетото препятствие не било отчетено от водача като опасност. Подсъдимият навлязъл в лявата лента за движение, защото не бил забелязал никаква опасност и не очаквал такава /в т.ч. и друг кон или коне/.

Едва непосредствено преди удара бил забелязал внезапната поява на коне и непосредствено след като е възприел внезапната им поява, е ударил първият от описаните по делото коне.

Този удар за подсъдимия бил като изневиделица, поради което не е могъл да реагира по какъвто и да е начин. С тези аргументи, защитникът твърди че в случая допуснатото ПТП е в резултат на случайно деяние, при наличие на хипотезата по чл.15 от НК, защото и двете фатални наранявания и причинената смърт на двете лица били настъпили вследствие на удара на МПС-то с първия кон. Първокласният път, по който подсъдимият управлявал лекия автомобил, не бил сигнализиран и със знак по ЗДвП за възможна поява на домашни животни.

Неправилното приложение на материалния закон, според защитника, намирало изражение в неправилно приетия от първия съд извод, че нарушението на чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилата смърт на две от лицата, 2 намиращи се в автомобила. Съдът не дал вяра на подсъдимия, че не видял първият от ударените коне, а причината за спирането била настъпилият удар и то във втория появил се на платното кон. Т.е. касаело се не за закъсняла, несвоевременна реакция на възникнала опасност, а изобщо за невъзприемане на опасността. Поради това, приложимата материална норма следвало да бъде различна от приетата от съда.

Защитникът отправя упрек към съда, за липсата на разграничение между поведението на водачите по чл.20, ал.1, ал.2, изр.1 и 2 от ЗДвП и неотнасянето на тези норми към настоящото производство. Посочените разпоредби формулирали задължения на водачите на МПС, относими към безопасността на движението. Алинея 1 на чл.20 от ЗДвП, задължавала водачът на управляваното МПС да бъде концентриран в максимална степен върху управлението, да следи всеобхватно и непрекъснато пътната обстановка и движението на колата по пътя и в хода на този процес да не отклонява вниманието си. С нарушаването на тази норма, той сам ставал опасност за движението или се поставял в положение да не възприеме породена от другиго такава. Изложеното нямало нищо общо с поддържания режим на скоростта, в какавато насока била и теорията, и съдебната практика. Не такова било положението при чл.20, ал.2 от ЗДвП, защото и двата варианта на този текст въвеждали движение с несъобразена с пътната обстановка скорост, наред с несвоевременна реакция на водача на възникналата опасност. Реакцията се определяла от интензитета на опасността, затова било въведено задължение за съответно избиране на скоростта на движение и намаляването й или спиране, когато това е необходимо. В чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП била уредена „предвидимата опасност“, характерна с изначално обективни затруднения в пътната обстановка и съответното задължение, водачът да подбира скоростта си на движение в съобразие с тях, за да отговори адекватно на изискването за безопасност, т.е. въпросът бил за съотношението между параметрите на „избраната" скорост и пътните условия, с характеристики на опасни обстановки на пътя, представляващи по правило пътни препятствия - атмосферни условия, видимост, състояние на пътя и превозното средство, превозван товар и т.н., наречени от закона „предвидимо препятствие“. ЗДвП и ППЗДвП предвиждали и нарушения за точно определени предвидими пътни опасности, представляващи специални текстове спрямо общата норма на чл.20, ал.2, изр.1 от ЗДвП.

В чл.20, ал.2, изр.2 ЗДвП, била уредена „непредвидимата опасност“, въвеждаща задължение водачите на намалят скоростта или да спрат, когато възникне опасност за движението. Опасността била внезапна, затова и в границите на установената избрана съобразена скорост, се въвежда задължение за намаляване или спиране с оглед избягване настъпването на ПТП. Затова, при вменено на дееца нарушение на режима на скоростта по силата на чл.20, ал.2 от ЗДвП, било възможно да е налице такова по чл.20, ал.2, изр.2 от ЗДвП, при положение, че водачът бил изпълнил императивните си задължения по изречение първо и осъщественото нарушение да е в пряка причинно-следствена връзка с настъпилия противоправен резултат. В подкрепа на тази си аргументация, защитникът цитира ТР №28/28.11.84 г. на ОСНК на ВС на РБ, по Н.Д.10/84 г., регламентиращо наличието или не на чл.15 от НК - „когато един водач е изпълнил предписанията на правилата за движение 3 досежно скоростта, но не е могъл и не е бил длъжен да предвиди и предотврати настъпването на общественоопасните последици, той не следва да носи отговорност, тъй като е налице случайно деяние по смисъла на чл.15 НК.“ В тази насока били и разясненията на вещите лица, дадени пред съда относно предотвратимостта на удара при условие, че на разстрояние равно на пълният спирачен път /опасната зона/ 113,45 м. е нямало други коне в дясната лента за движение. Важен били и извода на експертите, че всяка скорост на движение на л.а. над 65 км./ч. би била фатална и биха настъпили вредоносните последици и то пак при условие, че се касае за предвидимо препятствие, а не за непридвидимо такова, какъвто бил настоящият случай, още повече, че не бил изяснен броя на конете, намиращи се на платното за движение, които със сигурност били повече от три. Липсата на спирачен път, било доказателство, че Л. не е очаквал по никакъв начин реализираното ПТП с първият ударен кон, а не както било възприето от съда, че автомобилът, управляван от подсъдимия не е направил опит за спиране. При тази ситуация, липсвал и умисъл в действията на подсъдимия. Отправената с жалбата претенция е за отмяна на първоинстанционната присъда и оправдаване на подсъдимия Л. по повдигнатото му обвинение.

Въззивна жалба и допълнително изложение към нея, срещу първоинстанционната присъда, в частта относно размера на наложените на подсъдимия наказания, а също така и относно правилното приложение на материалния закон свързан с наказанието, са депозирани и от повереника на частните обвинители А. И. И. и Л. А. И. – адвокат Б., с доводи за явна несправедливост на наложените наказания. Според повереника, отмерените срокове на наложените наказания, не съответстват на обществената опасност на деянието, както и на отегчаващите вината обстоятелства. Софийски окръжен съд проявил крайна снизходителност по отношение на наказателната отговорност, която е следвало да понесе подсъдимия, защото чистото му съдебно минало било единственото смекчаващо вината му обстоятелство в това производство. В процеса било и безспорно установено, че возейки пътници в колата, подсъдимият се е движил с превишена скорост, която била и несъобразена с пътните условия, осветеността на фаровете в тъмната част на денонощието и в участък, за който били налични данни по делото, че на пътя излизат безпризорни коне.

Счита, че на подсъдимия следва да бъде определено наказание при превес на отегчаващите вината му обстоятелства към средния размер, предвиден в закона; че определянето на наказание в минималния размер, с прилагане на института на условното осъждане по смисъла на чл.66 от НК, е неправилно в конкретния случай, тъй като визираните в чл.36 от НК цели, не могат да бъдат постигнати. Същите възражения са изложени и по отношение срока на наказанието, „лишаването от право да управлява МПС“, който според повереника било проява на крайно снизхождение от страна на Окръжния съд. Моли за изменение на присъдата, в посока увеличаване размера на наложените на подсъдимия наказания към средния, предвиден в закона и отмяна приложението на чл.66 от НК.

В допълнението към въззивната жалба, адв.Б. допълва и конкретизира изложените в жалбата доводи. Не оспорва приетата от решаващият съд фактическа обстановка и намира, че същата разкрива обективната истина по делото. Счита, че в частта 4 относно престъплението, материалният закон е приложен правилно, тъй като приетата правна квалификация, отговаря на приетата фактическа обстановка. Явната несправедливост на наложеното на подсъдимия Л., според повереника, намира израз в несъотвествието му на действителната обществена опасност на деянието и дееца, както и на отегчаващите и смекчаващи вината обстоятелства. Неправилно, наред с чистото съдебно минало и положителните му характеристични данни, като смекчаващо вината на подсъдимия обстоятелство, било отчетено и доброто му процесуално поведение, защото спазването на процесуалния ред било задължение на всеки участник, субект или страна в процеса, поради което законът не бил предвидил подсъдимият да бъде поощряван с редукция на определеното наказание, за изпълнение на задължението си да се явява при призоваване.