Решение № 245 от 05.10.2024, Районен съд - Бяла Слатина

РЕШЕНИЕ

№ 245 гр. Б.С., 05.10.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – Б.С., II-РИ ГР. СЪСТАВ, в публично заседание на трети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ при участието на секретаря Таня Мл. Тодорова като разгледа докладваното от ЛЮБОМИР ХР. ВЪРБЕВ Гражданско дело № 20231410101651 по описа за 2023 година

Производството е образувано по предявени обективно кумулативно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422 от ГПК, вр.чл.415 от ГПК, вр.чл.9 от ЗПК, вр.чл.79, ал. 1 и чл.86, ал.1 от ЗЗД от „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК 131134023, със седалище и адрес на управление: гр.С. - 1421, ул.”Димитър Хаджикоцев” № 52-54, представлявано от Н. Г. С. и А.Ч.Д. – Изпълнителни директори, чрез пълномощника юрисконсулт М. Н., с които се иска да се установи наличието на претендираните от ищеца вземания срещу ответника Г. Щ. С. с ЕГН: **********, с адрес: гр. Б.С., ул.“Хаджи Димитър“ №49А, за сумата в размер на 7316,40 лева (седем хиляди триста и шестнадесет лева и 40 стотинки), от които сумата в размер на 5 306,33 лева (пет хиляди триста и шест лева и 33 стотинки), представляваща главница по Договор за потребителски кредит №7053000602 от 16.06.2020г., ведно със законна лихва за период от депозиране на заявлението по чл.417 от ГПК – 01.06.2023г., до окончателно изплащане на вземането, сумата в размер на 1619,14 лева (хиляда шестстотин и деветнадесет лева и 14 стотинки), представляваща договорна лихва за период от 25.07.2022г. до 26.04.2023г., сумата в размер на 390,93 лева (триста и деветдесет лева и 93 стотинки), представляваща обезщетение за забава за период от 25.07.2022г. до 18.05.2023г., за които вземания са издадени заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК и изпълнителен лист по ч.гр.д.№690/2023г. по описа на РС-Б.С., както и направените съдебни разноски по двете производства/заповедно и исково/

Ищецът твърди, че между него и ответника е сключен Договор за потребителски кредит №7053000602/16.06.2020г., по силата на който му е предоставил сумата в размер на 7395,92 лв. Поддържа, че между страните е договорена възнаградителна лихва при годишен лихвен процент в размер на 45,88%, с оглед което крайното задължение по процесния 1 договор се равнява на сумата в размер на 16039,36лв., разсрочена на 47 месечни погасителни вноски. Сочи, че ответникът е преустановил плащания по договора, като с настъпване на падежите на погасителни вноски с падежи 25.07.2022г., 25.08.2022г. и 25.09.2022г. договорът следва да се счита за предсрочно изискуем, за което с уведомление, получено от ответника на 25.04.2023г., последният е бил уведомен. По изложените съображения отправя искане да бъде признато за установено, че ответникът му дължи претендираните суми.

В срока, указан в разпоредбата на чл.131 от ГПК, ответникът Г. Щ. С., чрез процесуалния си представител адв. Д. В. П. от САК, е депозирала писмен отговор, в който оспорила като неоснователен и недоказан по подробно изложени съображения. Релевирала доводи за недопустимост на исковата молба. Инвокирала доводи за нищожност на договора поради противоречие с императивните разпоредби на ЗПК, тяхното заобикаляне и поради противоречие с Д.те нрави. Сочи, че не са ангажирани доказателства във връзка с обявяването на предсрочната изискуемост на договора за потребителски кредит, като оспорва съобщение с подобно съдържание да е получено от ответницата, при условията на евентуалност – заявява, че пликът е бил без съдържание. Релевира доводи за изтекла погасителна давност касетелно ищцовата претенция.

Настоящата съдебна инстанция, като прецени събраните по делото доказателства и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено от фактическа страна следното:

Между страните не се спори, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между „ТИ БИ АЙ БАНК” ЕАД, ЕИК 131134023, и Г. Щ. С. е възникнало облигационно правоотношение по силата на Договор №7053000602/16.06.2020г. Въз основа на цитирания договор дружеството-ищец е предоставило на ответника сумата в размер на 7395,92лв., с 47 месечни вноски, при ГПР 48,95 % и годишен лихвен процент 45,88%, %, с падеж на последната вноски - 25.07.2024г. По делото не се спори също така, че ответникът е неизправна страна по договора, което на основание чл. 16.2 от същия е обусловило правото на кредитора да го обяви за предсрочно изискуем. Видно от събраните в хода на производството писмени доказателства с Уведомление за предсрочна изискуемост от 10.04.2023г., получено лично от С. на 25.04.2023г., дружеството-ищец уведомило ответника, че обявява процесия договор за кредит за предсрочно изискуем. Следва да се отбележи, че дори това да не беше така, обявяването на кредита за предсрочно изискуем може да бъде извършено и в хода на исковото производство по реда на чл. 422 ГПК, като изявлението на банката за обявяване на кредита за предсрочно изискуем може да бъде инкорпорирано в исковата молба или в отделен документ, който е представен като приложение към нея. В тези случаи изявлението поражда правните си последици с връчване на препис от исковата молба с приложенията към нея на ответника – кредитополучател, ако са налице предвидените в договора за кредит обективни предпоставки за загубване на преимуществото на срока. Към момента на приключване на устните състезания в настоящата инстанция е настъпил падежа на последната вноска по кредита.

2

Ищецът е подал пред РС-Б.С. заявление по чл. 417 от ГПК, въз основа на което е образувано ч.гр.д. №690/2023г. по описа на РС-Б.С.. Съдът е издал заповед за изпълнение по реда на чл.417 от ГПК и изпълнителен лист за следните суми: в размер на 5 306,33 лева (пет хиляди триста и шест лева и 33 стотинки), представляваща главница за период от 16.06.2020 г. , ведно със законна лихва за период от 31.05.2023 г. до изплащане на вземането, сумата 1 619,14 лева (хиляда шестстотин и деветнадесет лева и 14 стотинки), представляваща договорна лихва за период от 25.07.2022 г. до 26.04.2023 г., сумата 390,93 лева (триста и деветдесет лева и 93 стотинки), представляваща мораторна лихва за период от 25.07.2022 г. до 18.05.2023 г., както и държавна такса в размер на 146,33 лева (сто четиридесет и шест лева и 33 стотинки) и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50,00 лева (петдесет лева).

Длъжникът е подал възражение срещу заповедта в срока по чл. 414 от ГПК, поради което и на основание чл.415, ал.1, т.1 от ГПК се предявяват настоящите установителни искове за съществуване на вземането. Исковете са предявени в срока по чл. 415 ГПК, поради което същите са процесуално допустими.

От заключението на изслушаната ССчЕ, което съдът възприема като компетентно изготвено, безпристрастно и обосновано, се установява, че по силата на процесния договор ищецът е предоставил на ответника сумата в размер на 7395,92лв. на 16.06.2020г., като към момента на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК ответникът е платил сумата в общ размер на 7940,87лв., като вещото лице е констатирало, че към датата на изготвяне на заключението /13.08.2024г./ ответникът дължи сумата в размер на 7316,39лв., от които: главница в размер на 5306,33лв., договорна лихва в размер на 1619,14лв. и лихва за забава в размер на 390,92лв.

От гореизложената фактическа обстановка, съдът прави следните правни изводи:

Доколкото страна по процесния договор за потребителски кредит в качеството му на кредитополучател е физическо лице, за което няма данни и не се твърди да е действало в рамките на своя професионална или търговска дейност, и предвид предмета на сделката, в случая договорната обвързаност между страните попада в обхвата на дефинитивната норма на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо същата са приложими специалните изисквания към съдържанието на договора за потребителски кредит, а наред с това и специалната защита на потребителя, регламентирана в ЗЗП – арг. § 13, т.1 от ДР на ЗЗП, който въвежда разпоредбите на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори.

Нещо повече, при извършване на преценка относно действителността на договора за кредит съдът не е обвързан от посочените от ответника основания, доколкото нормите, уреждащи нищожността са от императивен характер и за тях съдът следи служебно предвид действието на чл. 6, § 1 от горната Директива. Ето защо, следва да се извърши цялостна проверка за наличие на основания за недействителност на сключения договор за потребителски кредит, която проверка се обхваща от пределите на чл.22 ЗПК. Съгласно 3 посочената разпоредба когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т.7 – 9 от същия, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Процесният договор за потребителски кредит е сключен в писмена форма, написан е ясно, четливо и на разбираем език, като не е доказано да е изготвен със шрифт, по-малък от изискуемия от закона, поради което за кредитополучателя съществува обективна възможност да възприеме текста на договора и да се запознае със съдържанието му. Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК към договора за потребителски кредит следва да бъде приложен погасителен план, като в конкретния случай това законово изискване е спазено – в процесния договор е инкорпориран в табличен вид погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, какви компоненти са включени във вноските, както и каква е оставащата непогасена главница и възнаградителна лихва след всяка отделна вноска.

Настоящият съдебен състав намира, че предвидената в договора възнаградителна лихва противоречи на Д.те нрави. По своята правна същност възнаградителната лихва е своеобразна цена, която заемополучателят дължи на заемодателя като насрещна престация за ползването на предоставените от него парични средства, съответно възнаграждението, което заемодателят има право да получи срещу предоставената парична престация.

Съгласно принципните разяснения, дадени в мотивите към т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона и на Д.те нрави. Ограничението се отнася както за гражданските договори, така и за търговските сделки - арг. от чл. 288 ТЗ. Д.те нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона. Д.те нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им съдът следи служебно. Преценката за нищожност на договорни клаузи поради накърняване на Д.те нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Съгласно Решение № 1359 от 11.03.2009 г. по гр. д. № 15/2007 г. на ВКС, ІV г.о. няма установен универсален критерий кога договорената лихва е несъвместима с Д.те нрави. Този въпрос се решава конкретно за всеки отделен случай, като се съобразят всички обстоятелства по делото - не само нейния размер, но и размера и валутата на предоставения капитал, срока на ползването, обстоятелствата, при които е било поето задължението за лихва, нейната функция, както и всички други условия и обстоятелства по договора, които евентуално биха имали значение за размера й. Видно от процесния договор за потребителски кредит уговореният лихвен процент между страните е в размер от 45,88 %, а общият размер на договорната лихва възлиза на сумата от 8643,44 лв., формирана като разлика между общо дължимата по 4 договора сума от 16 039,73 лв. и общия размер на отпусната главница по кредита в размер на 7 395,92 лв., т.е. дължимата възнаградителна лихва надхвърля размера на отпуснатата главница. Следва да се има предвид, че служебна справка в БНБ установи, че към датата на сключване на договора за потребителски кредит основният лихвен процент в България е бил 0,00 % от което следва, че размерът на законната лихва е бил 10,00 %, ерго - уговореният в договора за кредит годишен лихвен процент надвишава повече от четири път законната лихва. Съгласно трайно установената съдебна практика, обективирана в Решение № 906/30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г. на ВКС, II- ро г. о.; Решение № 378/18.05.2006 г. по гр. д. № 315/2005 г. на ВКС, II-ро г. о.; Решение № 1270/09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/2007 г. на ВКС, II-ро г. о, Определение № 901 от 10.07.2015 г. на ВКС по гр. д. № 6295/2014 г., IV г.о., Определение № 60451 от 3.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 850/2021 г., III г.о., Определение № 527 от 9.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 151/2022 г., III г.о., противоречаща на Д.те нрави е уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва.

Разпечатката съдържа 20 от 46 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1fa7f9c6-eb8d-41db-9824-120421c77154