Решение № 481 от 04.02.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 481 гр. Пловдив, 04.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на трети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Паолина Ст. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330104605 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от С. И. Г. против „Фератум България“ ЕООД, с която се предявява установителен иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, вр. чл. 22 ЗПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Договор № **** за предоставяне на потребителски кредит от **** г., сключен между страните, е недействителен, доколкото противоречи на ЗПК.

В исковата молба се излагат съображения, че между страните е сключен Договор № **** за предоставяне на потребителски кредит от **** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 2000 лева при лихвен процент от 23,00 % и ГПР в размер на 49,11 %, която следвало да бъде върната на 12 вноски. В чл. 5 от договора било посочено, че заемът се обезпечава с поръчителство от “Mutitude Bank” в полза на кредитора, като в същия ден бил сключен и договор за гаранция с посоченото дружество. По силата на последния договор, ищецът дължал възнаграждение за поръчителство в размер на 2024 лева – разсрочено, на 12 месечни вноски. От правна страна се посочва, че договорът за кредит е недействителен, доколкото са нарушени разпоредбите на чл. 19, ал.1 и ал. 4 ЗПК, вр. чл. 10, ал.2, и чл. 10а, 1 ал.4 ЗПК. Възразява се, че в договора не е посочен действителният лихвен процент и методиката за формиране на ГПР. В същия не било включено възнаграждението за поръчителство, което представлявало нелоялна търговска практика по смисъла на ЗЗП. Посоченото водело и до заобикаляне на ограничението, регламентирано в чл. 19, ал. 4 ЗПК. Изложеното водело до недействителност на договора за кредит на основание чл. 22 ЗПК. Поради изложеното се предявяват исковите претенции. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на искова молба от „Фератум България“ ЕООД, с който се излагат съображения за неоснователност на предявената претенция. Посочва се, че правоотношението с “Mutitude Bank” е отделно от това с ответника, поради което липсвало нелоялна търговска практика. Навеждат се съображения, че претенциите на ищеца не били подкрепени с убедителни писмени доказателства. Сумата по договора за гаранция не следвало да се включва в ГПР, доколкото не била задължително условие за сключване на договора. Поради изложеното се претендира предявените искови претенции да бъдат отхвърлени.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между страните е сключен Договор за предоставяне на потребителски кредит от **** г., по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 2000 лева, която следвало да бъде върната на 12 вноски. С договора бил уговорен лихвен процент в размер на 23,00 % и ГПР в размер на 49,11 %.

Съобразно чл. 5 от договора, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на ответника. С одобряването от ответника на предоставеното в негова полза обезпечение, уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени нито от кредитополучателя, нито от лице, предоставило обезпечението. Одобряването на обезпечението се извършвало чрез одобряване на кредита.

Въз основа на така уговорената клауза на чл. 5 от договора, между „Multitude Bank и ищеца бил сключен договор за гаранция /поръчителство/, по силата на който се обезпечава Договор за предоставяне на потребителски 2 кредит от **** г.

По делото е приобщено заключение по допуснатата ССчЕ, изготвено от в. л. П. Н.. От същото се установява, че ако в обхвата на договора за предоставяне на поръчителство се включи и възнаграждението за гарант по договора за предоставяне на гаранция, ГПР би нараснал до 452,77 %. В посочения ГПР в договора за потребителски кредит от **** г., сключен между страните, са включени само главница и лихви.

Съдът кредитира заключението на в. л. като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения и обосновано. Същото не се оспорва и от страните в производството.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът счита от правна страна следното:

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи (арг. чл. 23 ЗПК).

Клаузата на чл. 5 от Договора за кредит възлага в тежест за заемателя да осигури обезпечение с поръчителство, предоставено от Multitude Bank в полза на кредитора. Прочитът на съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество тя представлява неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не предоставя избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то.

Същевременно, кредиторът не включва възнаграждението по договора за поръчителство към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Съгласно чл. 22 ЗПК, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или 3 бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,11 %, но от съдържанието на договора потребителят не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които възниква задължението на потребителя да заплати възнаграждение за поръчителство, то същото е с характер на сигурен разход и следва да бъде включено изначално при формирането на ГПР. В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той би могъл да направи информиран избор дали да сключи договора.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта 4 на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Още повече, че от заключението по допълнителната ССчЕ се установява, че ГПР, изчислен с включено възнаграждение за поръчителство, възлиза на 452,77 %, респ. надхвърля допустимият процент ГПР съобразно нормата на чл. 19, ал.4 ЗПК.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че Договор за предоставяне на потребителски кредит № ****/**** г., сключен между страните, е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Предвид изложеното, настоящият съдебен състав намира, че така предявеният иск за признаване за установено в отношенията между страните, че процесният договор за кредит е недействителен, се явява основателен и като такъв, следва да бъде уважен.

По отношение на разноските:

При този изход на спора право на разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК има ищецът. Доказателства за такива не са представени от същия, доколкото е освободен от заплащане на държани такси и разноски.

На основание чл. 38, ал.2 от ЗАдв съдът следва да определи възнаграждение дължимо от ответника на процесуалния представител на ищеца Г. – ЕАД „Е. И.“.

При определяне на размера на следващото се възнаграждение следва да се съобразят разясненията, дадени в Решение по дело C‑ 438/ 22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че 5 наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.

С оглед посочените по- горе принципни съображения и като взе предвид цената на иска, липсата на фактическа сложност на делото, и че по същото са приети единствено писмени доказателства и заключение по ССчЕ, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата, в полза на ЕАД „Е.