Решение № 1516 от 17.06.2026, Районен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 1516 гр. Бургас, 17.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Димитър П. Стоянов при участието на секретаря КАТЕРИНА В. ДИМИТРОВА като разгледа докладваното от Димитър П. Стоянов Гражданско дело № 20252120107513 по описа за 2025 година

Предявени са обективно съединени искове в условията на евентуалност с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. с чл. 22 от ЗПК, вр. с чл.11, ал. 1, т.9 и 10 от ЗПК и условията на евентуалност иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД във вр. чл.143, ал.1. и чл.146, ал.1 от ЗЗП, както и насрещни искове с правно основание чл.79, ал.1 от ЗЗД и в условията на евентуалност чл.55, ал.1, пр.1 от ЗЗД.

Производството е образувано по искова молба на П. К. В. с ЕГН **********, с адрес: гр. К****, чрез адв. М. М., против ответника „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД с ЕИК 207079835, със седалище и адрес на управление гр. С****.

Ищецът сочи, че е страна по договор за заем №1262151/10.03.2025 г., сключен с „КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД с ЕИК 207079835„КЕШ ПОЙНТ БЪЛГАРИЯ“ ООД с ЕИК 207079835. Съгласно посоченият договор ищецът е получил сумата в размер на 1000 лв., а кредитополучателят се задължавал да върне общо сумата от 2706 лв., при срок на кредита от 11 вноски, при месечна погасителна вноска от 246 лв., лихва от 340, 16 лв., неустойка за непредоставено обезпечение в размер на 1365, 84 лв.

Счита, че процесният договор за заем е нищожен на основаине чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 от ЗПК, вр. чл.11 и чл.19, ал.4 от ЗПК. Сочи, че не са спазени изискванията на чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК. Липсвали каквито и да било условия за прилагане на лихвения процент, като нито в договора, нито в погасителния план имало отбелязване какъв е общият размер на дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с главницата по кредита, както и неустойката, за да се направи преценка дали посоченият 1 размер отговаря на действително прилагания лихвен процент от заявителя.

Сочи, че процесният договор не отговарял и на изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. ГПР следвало да включва всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и следвало да бъде изчислен по формула. Спазването на това изискване давало информация на потребителя как е образуван ГПР и общо дължимата по договора сума. В договора била посочена само абсолютната стойност на ГПР, липсвало ясно разписана методика по формиране на ГПР по кредита, кои компоненти били точно включени в него и как се формирал същият. Не можело да се направи еднозначен извод, че разходите били включени при формиране на ГПР, нито че същите били изключени.

Счита договорът за кредит за нищожен и поради неспазване на изискванията на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като претендираната за неустойка сума в размер на 1365, 84 лв. не била включена в ГПР и ГЛП. В договора за кредит бил посочен ГПР, но при включването на неустойката в него, то действителните биха нараснали двойно и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които щял да прави по обслужването на кредита. С предвиждането на заплащане на сумата за неустойка се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК, а оттам и на действителния размер на ГПР, тъй като сумата, която се претендира за неустойка в размер на 1365, 84 лв. не била включена в ГПР и ГЛП.

Заплащането на сумата за неустойка следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като било пряко свързано с договора за потребителски кредит, известно било на кредитора и се заплащала от потребителя.

Поради невключване на уговорките за заплащане на разходите за неустойка в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не бил реално прилагания в отношенията между страните представлявала заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от ЗЗП.

Следвало да бъде взета предвид и разпоредбата на чл.22 от ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение, като нормата изрично посочвало, че когато не били спазени изискванията на конкретните разпоредби от закона, то договорът за потребителски кредит е изцяло недействителен.

При условията на евентуалност, заявява, че неустойката е нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД, като противоречаща на добрите нрави и поради това, че били сключени при неспазване на нормите на чл.143, ал.1 и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Аргументира се, че поради накърняване на принципа на „добрите нрави“ по смисъла на нормата на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД се достигало до значителна нееквивалентност на престациите по договорното правоотношение, до злепоставяне на интересите на длъжника с цел извличане на собствена изгода на кредитора.

2

В допълнение, неустойката била нищожна като противоречаща на добрите нрави и неравноправна по смисъла на чл.143, т.19 от ЗЗП, тъй като сумата която се претендирала чрез нея в размер на 1365, 84 лв. е била над 130 % от сумата на отпуснатия кредит в размер на 1000 лв. По този начин безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост.

Предвидената клауза била неравноправна по смисъла на чл.143, т.5 от ЗЗП, тъй като същата предвиждала заплащането на неустойка, която била необосновано висока. В глава четвърта от ЗПК било уредено задължението на кредитора преди сключване на договора за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при отрицателна оценка, да откаже сключването на такъв. Наред с това, неустойката противоречала и на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Моли за приемане на установено, че сключеният между тях Договор за заем №1262151 от 10.03.2025 г. е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, във вр. чл. 22 във чл.11 от ЗПК; в условията на евентуалност - че клаузата, предвиждаща начисляване на неустойка от сключеният между тях Договор за заем №1262151 от 10.03.2025 г. е нищожна поради противоречие с разпоредбата на чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД във вр. чл.143, ал.1. и чл.146, ал.1 от ЗЗП. Представят се доказателства. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 от ГПК ответникът по делото депозира писмен отговор на исковата молба, с който оспорва изцяло предявените искове.

Сочи, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК. Валидността на договора за кредит произтичала от това, че основните му параметри били валидно уговорени в изискуемата от закона форма, като отделно от това били покрити всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7-12 и 20 и ал.2. Противно на твърденията в исковата молба, по отношение на формирането на ГПР били спазени всички изисквания, предвидени в чл.11, ал.1, т.9 и 10 от ЗПК. Както в договора за кредит, ката и в предоставения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити, ясно било посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формирал същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл.19, ал.1 от ЗПК компоненти. Не било налице нарушение и на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК.

Излага доводи, че уговорената неустойка не следвало да се включва в ГПР. Кредитодателят бил задължен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора. Неустойката била проявление на свободата на договаряне между страните, като в случая била договорена под отлагателно условие. Между страните изрично и детайлно било уговорено при какви конкретни обстоятелства и в кой конкретен момент потребителят ще дължи неустойка. Неустойката била дължим аедва след изтичане на срока за предоставяне на обезпечение, което изключвало нейната дължимост към момента на сключване на договора.

Разходите, които се включвали в ГПР били такива, с които кредиторът бил наясно към датата на сключване на договора. В настоящия случай 3 неустойката била индивидуално договорена между страните, като клаузата била напълно ясна и разбираема, като такава би била дължима при кумулативното наличие на следните предпоставки: след изтичане на срока за предоставяне на обезпечение, само в случай, че заемополучателят не е предоставил такова и при наличие на непогасено и активно задължение към кредитодателя.

Оспорва твърденията, че неустойката представлявала добавък към възнаградителната лихва. Лихвата по кредита била възнаграждение към кредитора, като цена на предоставения финансов ресурс. Обстоятелството, че страните се договорили, в случай на неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, неустойката да бъде изплащана на части, а не еднократно, както и че всяка част от нея ще се изплаща на падежите на договора, не водило до превръщането й в лихва. Тази уговорка била изцяло в полза на ищеца, защото разпределяла задължението му във времето с падежни дати, същите като за главница и лихва. Поради това и неустойката не нарушавала чл.11, ал.1, т.9 от ЗПК.

При така формулираните клаузи и от съдържанието на договора, ставало ясно, че още към момента на сключването му, потребителят бил уведомен за всички възможни суми, с които би могъл да се задължи към кредитора при всички възможни хипотези на развитие на отношенията им. Това било постигнато с индивидуално уговорени параметри на договора, за които потребителят е бил наясно и е можел да се откаже. Това оборвало и твърдението за заблуждаваща търговска практика от страна на кредитодателя.

От договора и от СЕФ, кредитополучателят бил наясно, че ГПР не включва неустойката и, че последната ще се дължи, ако не се предостави обезпечение по кредита. Счита за неотносима към конкретния случай цитираната от ищеца практика на СЕС.

Навежда подробни доводи в насока, че оспорената от ищеца клауза за неустойка е действителна. Тя била уговорена като санкция за неизпълнение, в случай че кредитополучателят не изпълни поетия с подписването на договора ангажимент да предостави на кредитора един или двама поръчители, които да отговарят на посочените в договора условия. Отделно от това, кредитодателят осигурил достатъчно дълъг срок за предоставяне на договореното обезпечение от 13 дена. Кредитополучателят разполагал с достатъчно дълъг срок от 14 дена, в които да упражни правото си на отказ от договора по реда на чл.29 от ЗПК, информация за което получил още със Стандартния европейски формуляр, без да е обвързан по никакъв начин от оспорената в настоящото дело неустойка, както и без никакви други отрицателни последици. Чрез възможността за отказ от договора се гарантирали в най – пълна степен правата на потребителя, в случай че последният реши, че е сключил договора при недостатъчно изгодни условия.

Сочи, че не е налице нито една от хипотезите на чл.143 от ЗЗП, като едновременно с това клаузите били договорени индивидуално с потребителя, същите били ясно и точно описани, като давали на потребителя яснота и 4 предвидимост за всички аспекти на финансовото му задължение към търговеца. Тази яснота у ищеца била налице както преди сключването на договора, така и след подписването му. В СЕФ била предоставена информация за разходите по кредита, размера на договорната лихва, ГПР, както и размера на неустойката, уговорена впоследствие в договора за кредит. В погасителния план към договора били изчерпателно посочени компонентите на всяка една възможна вноска, както при предоставяне на обезпечение, така и в случай че такова не бъде дадено.

Всички, изложени от ищеца твърдения за нищожност на договора и отделните му клаузи, се оборвали от факта, че ищецът сключил няколко, които съдържали уговорка за плащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение на кредита. Наличието на няколко договора по идентични кредитни продукта, всеки от който съдържал оспорената в настоящото производство уговорка, опровергавало твърденията на ищеца. Изложена е подробна аргументация в тази насока.

Моли да бъдат отхвърлени претенциите на ищеца като неоснователни.

Представя писмени доказателства. Претендират се разноски.

В срока по чл.131 от ГПК, ответникът предявява насрещен иск за осъждане на ищеца по първоначалния иск да му заплати сумата в размер на 12, 14 евро, представляваща неизплатеното задължение за главницата по Договор за паричен заем №1262151 от 10.03.2025 г., ведно със законната лихва от депозиране на насрещната искова молба – 17.02.2026 до окончателно изплащане на вземането; в условията на евентуалност, за осъждане на основание чл.55, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.23 от ЗПК на ответника да заплати на ищцовото дружество сумата в размер на 12, 14 евро, представляваща неизплатената част от чистата стойност на кредата по Договор за паричен заем №1262151 от 10.03.2025 г., ведно със законната лихва от депозиране на насрещната искова молба – 17.02.2026 до окончателно изплащане на вземането.