Определение № 5285 от 18.11.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 5285 гр. София, 18.11.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Емил Томов

Членове:

Драгомир Драгнев

Геновева Николаева като разгледа докладваното от Геновева Николаева Касационно гражданско дело № 20258002102263 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационни жалби на двете насрещни страни по делото – ищецът И. Г. П. и ответникът Прокуратурата на Република България срещу решение № 206 от 27.02.2025 г. по в. гр. д. № 1866/2024 г. на Софийски апелативен съд (САС), постановено по искове с правни основания чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди. С въззивното решение Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на И. Г. П., на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, сумата 25 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление от общ характер по чл. 283а, т. 1, вр. чл. 282, ал. 2 и вр. чл. 20, ал. 4 НК, по което е постановена влязла в сила оправдателна присъда от 28.06.2020 г. по н. о. х. д. № 3076/2018 г. на Специализирания наказателен съд, ведно със законната лихва от деня на влизане в сила на оправдателната присъда - 03.06.2021 г. до окончателното плащане, като искът за неимуществени вреди е отхвърлен като неоснователен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв.. С горепосочения въззивен съдебен акт е уважен и иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ между същите страни за сумата 30 000 лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди от горепосочения деликт, изразяващи се в направени разноски за възнаграждение на процесуален представител (защитник) по н. о. х. д. № 3076/2018 г. на Специализирания наказателен съд и по в. н. о. х. д. № 495/2020 г. на Апелативен специализиран наказателен съд, ведно със законната лихва от влизане в сила на оправдателната присъда - 03.06.2021 г. до окончателното плащане, като за разликата до целия предявен размер от 66 000 лв. искът за имуществени вреди е отхвърлен като 1 неоснователен.

Касаторът – ищец И. Г. П. обжалва въззивното решение в частта му, с която са отхвърлени предявените искове, поддържайки, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и поради необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди, че въззивният съд не е извършил преценка на всички установени, конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, поради което присъденото обезщетение за неимуществени вреди е занижено по размер и не възмездява пострадалия за всички неимуществени вреди в причинно-следствена връзка с непозволеното увреждане. Поддържа, че при определянето на обезщетението за имуществени вреди от процесния деликт, решаващият съд не е съобразил конкретните тежест на обвинението в престъпление, интензитета на процесуалната принуда и усилията и труда на защитника в досъдебната и в двете съдебни фази на наказателния процес, вкл. обстоятелството, че в последния е бил приет за разглеждане и граждански иск срещу ищеца с голям материален интерес, поради което неправилно е намалил реално платения адвокатски хонорар от 66 000 лв. на 30 000 лв..

Счита, че този извод на САС противоречи на ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк. д. № 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, тъй като платеният от увредения размер на адвокатското възнаграждение в наказателното производство е разумен и съответен на конкретните особености на наказателното дело и на положения от адвоката труд. Моли въззивното решение в отхвърлителната му част да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено ново решение, с което предявените искове с правни основания чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за заплащане на обезщетения за имуществени и неимуществени вреди от горепосочения деликт да бъдат уважени изцяло. Претендира сторените в касационното производство съдебно – деловодни разноски.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ищецът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поставяйки следните въпроси: 1. Какво е съдържанието на понятието „справедливост“ според чл. 52 ЗЗД, изведено в принцип при определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при деликт?, който поддържа, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 344/24.11.2014 г. по гр. д. № 2378/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 184 от 5.10.2016 г. по гр. д. № 1168/2016 г. на ВКС, III г. о., решение № 220 от 6.01.2020 г. по гр. д. № 490/2019 г. на ВКС, III г. о., решение № 37/11.02.2009 г. по гр. д. № 5367/2007 г. на ВКС, I г. о., решение № 154 от 12.11.2018 г. по гр. д. № 728/2018 г. на ВКС, решение № 71/11.07.2023 г. по гр. д. № 3713/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 79/09.08.2023 г. по гр. д. № 3564/2022 г. на ВКС, IV г. о. и решение № 50069/23.06.2023 г. по гр. д. № 3451/2022 г. на ВКС, ІІІ г. о., и 2. Какви са критериите (конкретните обстоятелства), които са от значение за определяне на разумния размер на адвокатското възнаграждение в наказателния процес, които въззивният съд следва да преценява по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ при изследване на въпроса дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговаряне на адвокатското 2 възнаграждение в конкретното наказателно производство, и от значение ли е в тази връзка, че е приет за разглеждане в наказателния процес граждански иск срещу подсъдимия и неговата цена?, който счита, че е разрешен в противоречие с ТР № 1/11.12.2018 г. по тълк. д.

№ 1/2017 г. на ОСГК на ВКС и с решение № 167 от 22.07.2019 г. по гр. д. № 3502/2016 г. на ВКС, IV г.о..

Ответникът по тази касационна жалба - Прокуратурата на Република България не подава писмен отговор.

Касаторът – ответник Прокуратурата на Република България обжалва въззивното решение в частта му, в която предявените искове са уважени, поддържайки, че в тази част решението е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост. Твърди, че присъденото обезщетение за неимуществени вреди от процесния деликт е необосновано завишено, като не съответства на действително претърпените вреди в причинно-следствена връзка с процесното незаконно обвинение, които не надхвърлят обичайните при други подобни случаи. По отношение на присъдения размер на обезщетението за имуществени вреди от процесния деликт поддържа, че той многократно надхвърля минималния размер, предвиден в чл. 13, ал. 1, т. 3 Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касателно процесното незаконно обвинение в престъпление, и не съответства на фактическата и правна сложност на наказателното дело.

Поради това счита, че е прекомерен спрямо дължимата грижа за ангажиране на правна помощ в наказателното преследване. Моли въззивното решение в обжалваната му част да бъде отменено частично като неправилно, като бъдат намалени присъдените в полза на ищеца размери на обезщетенията за имуществени и за неимуществени вреди от процесния деликт до размера на действително причинените вреди.

В изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК към касационната си жалба ответникът релевира основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1. Как се определя размерът на обезщетението за неимуществените вреди от деликт и какво е съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД?, който счита за разрешен в атакуваното решение в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в т. 3 и т. 11 ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и т.

19 ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, решение № 395 от 18.01.2012 г. по гр. д. № 159/2011 г. на ВКС, III г.о., решение № 233 от 18.05.2012 г. по гр. д. № 104/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 50012 от 11.05.2023 г. по гр. д. № 858/2022 г. на ВКС, IV г.о., и 2. „Следва ли съдът при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, които се състоят в заплатен адвокатски хонорар в наказателното производство, да определи обезщетението в размер, който е по – малък от заплатения в наказателния процес и длъжен ли е да изследва фактическата и правна сложност на наказателното дело и дали незаконно обвиненият е положил дължимата грижа при уговарянето на адвокатското възнаграждение с оглед вида и тежестта на обвинението, интензитета на приложената процесуална принуда и очакваните усилия и труд, които адвокатът предстои да положи при упражняването на защитата?“, който намира за разрешен 3 в противоречие с TP № 1 от 11.12.2018 г. по т. д.№ 1/2017 г. на ОСГК на ВКС, решение № 119 от 18.04.2019 г. по гр. дело № 4522/2017 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 143 от 29.03.2021 г. по гр. дело № 3662/2019 г. на ВКС.

Ответникът по тази касационна жалба - И. Г. П. подава писмен отговор, в който поддържа становище за отсъствие на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба.

Касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от надлежни страни и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт (въззивно решение по искове по граждански спор с цена на всеки от тях над 5 000 лв.), поради което същите са допустими.

Въззивният съд е приел за установено от приетите по делото доказателства, че с постановление от 10.01.2017 г. по пр. преписка № 8529/2013 г. на Софийски градска прокуратура, ищецът е привлечен в качеството на обвиняем в извършването на престъпление по чл. 283а, т. 1, вр. чл. 282, ал. 2 и вр. чл. 20, ал. 4 НК, за това, че е спомогнал заместник- министър председателя и министър на финансите С. Д. да извърши престъпление по служба във връзка с приватизацията на остатъчните държавни дялове от електроразпределителните дружества в България. По отношение на обвиняемия е взета мярка за неотклонение "подписка". Във връзка с повдигнатото обвинение е внесен обвинителен акт и е образувано н. о. х. д. № 4092/2017 г. на СГС, НО, 27 с-в., но с разпореждане от 27.10.2017 г. съдебното производство е прекратено и преписката е върната на органите на прокуратурата за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. Във връзка с повдигнатото обвинение е внесен нов обвинителен акт в Специализирания наказателен съд, въз основа на който е образувано н. о. х. д. № 3640/2017 г. на СпНС, IV с-в, а с разпореждане от 08.03.2018 г. по същото дело съдът е допуснал и приел за съвместно разглеждане предявения от държавата срещу ищеца и другите четирима обвиняеми граждански иск за сумата от 20 829 200 лв., след което съдебното производство отново е прекратено и преписката е върната на Специализираната прокуратура с указания за отстраняване на допуснати съществени процесуални нарушения. Във връзка с процесното обвинение за трети път е внесен обвинителен акт в Специализирания наказателен съд, с който повдигнатото обвинение е конкретизирано като такова по престъпление по чл. 283а, т.

1, вр. чл. 282, ал. 2, вр. ал. 1 и вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 НК, и въз основа на който е образувано н. о. х. д. № 3076/2018 г. на СпНС, IV с-в. В производството по делото съдът е приел за съвместно разглеждане в наказателния процес предявения от държавата срещу ищеца и други четирима обвиняеми лица граждански иск за сумата от 7 457 553, 82 лева нанесени от престъплението имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на увреждането. С присъда от 28.06.2020 г. по н. о. х. д. № 3076/2018 г. на Специализирания наказателен съд, ищецът е признат за невиновен по повдигнатото срещу него обвинение, като е отхвърлен и предявеният граждански иск. По протест на специализираната прокуратура делото е разгледано от въззивния съд, който с решение от 19.04.2021 г. по в. н. о. х. д. № 495/2020 г. на Апелативен специализиран наказателен съд, IV възз. с-в, е потвърдил изцяло първоинстанционната оправдателна присъда, влязла в сила на 03.06.2021 г..