Решение № 1659 от 12.03.2026, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 1659 гр. София, 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Б СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Любомир В.

Членове:

Димитър К. Демирев

Мария В. Атанасова при участието на секретаря Стефка Ив. Александрова като разгледа докладваното от Димитър К. Демирев Въззивно гражданско дело № 20251100504823 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 16595/07.09.2024г. по гр.д. № 56468/2023г. по описа на СРС, 31 състав, съдът е признал за установено отношение на Е. Т. М., и А. Е.

А., че Р. И. Т., е собственик на недвижим имот – апартамент № 31, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се в гр. София, район „Триадица“, ж. к. ****, заедно с мазе от 3 кв. м при съседи: коридор, Е.Ц., двор и Ц.Ц., и 1,81% ид.ч. от общите части на сградата, на основание недобросъвестно давностно владение по чл. 79, ал. 1 ЗС за периода от 22.05.2011 г. до 10.06.2024 г.

Отхвърлени са насрещните искове на А. Е. А. срещу Р. И. Т. по чл. 108 ЗС за ¾ ид.ч. от имота и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 16 500,00 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствените ¾ ид. ч. от имота за периода от 01.03.2018 г. до 01.10.2022 г., ведно със законната лихва от 07.10.2022 г. до изплащане на вземането. Отхвърлени са и насрещните искове на Е. Т. М. срещу Р. И. Т. по чл. 108 ЗС за ½ ид.ч. от имота и по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата от 13 542,20 лв., представляваща обезщетение за лишаване от ползването на собствените ½ ид. ч. от имота за периода от 18.02.2018 г. до 1

18.09.2022 г., ведно със законната лихва от 27.09.2022 г. до изплащане на вземането. Е. Т. М. и А. Е. А. са осъдени да заплатят на Р. И. Т. разноски по делото в размер на 2 143,01 лв.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от Е. М. и А. А..

Е. М. обжалва решението с твърдения за неправилност и необоснованост поради неправилно кредитирани показанията на свидетелите на ищеца, въпреки противоречията в тях, а от некредитираните показания на свидетелите на ответниците се установявало, че в периода до 2017г. имотът се обитавал единствено от Е.М., без да е обезпокояван от трети лица. С оглед предявения ревандикационен иск неправилни били и съображенията, че давност е текла в хода на процеса. Изводите за завладяване в периода от 22.05.2011г. до последното о.с.з. били в противоречие с доказателствата и при необективно възприемане и оценка на събраните показания. Иска се отмяна на решението в обжалваните части, отхвърляне на установителния иск и уважаване насрещните осъдителни искове с присъждане на разноски.

А. А. обжалва решението като неправилно и необосновано, по съображения, че липсвал задълбочен анализ на събраните писмени и гласни доказателства, което довело до необоснован фактически извод, а цитираната съдебна практика била неотносима. Сочи се, че в първоначалната искова молба било посочено, че имотът бил завладян средата на 2005г. и имота бил владян повече от 15г., а едва след подаване на отговорите на исковата молба уточнил, че посочената дата /средата на 2005г./ било техническа грешка, а владението било установено на 22.08.2011г., но се поддържало, че владението продължило повече от 15г., с което версията за техническа грешка била опровергана. В първото о.с.з. било уточнено, че началната дата на владението е 22.05.2011г., за да я свърже с рождената си дата, станала отправна точка на показанията на неговите свидетели, но тази непоследователна позиция навеждала на нагласена фактология. С оглед последната версия на началната дата на владението ищецът следвало да установи пълно и главно начина на завладяване – как е влязъл в имота, как е правил ремонти със знанието на собственика /който бил негов приятел според показанията на св.М./, но от показанията на свидетелите на ищеца не се съдържал отговори. Показанията им били вътрешно противоречиви и нелогични, и не установили завладяване на апартамента, респ.владение през целия процесен период, съответно не 2 обосновавали извод за непрекъснато десетгодишно давностно владение.

Същевременно съдът неправилно не кредитирал показанията на нито един от четиримата свидетели на ответника, от показанията на които се установявало, че М. живеел в апартамента до смъртта си, като аргументите му за не кредитиране на показанията били тенденциозни и нелогични. Отделно от това, макар и при условията на евентуалност ищецът направил изявление, че през 2017-2018г. вършил ремонт със знанието на собственика, който към този момент е М., което изявление компрометирало цялата му защитна теза, че владеел имота срещу неговия собственик, защото съзнавал, че върши ремонт в чужд имот. Поради това владението е започнало най-рано след смъртта на М., но до датата на насрещните искове не изминали необходимите 10г., поради което искът следвало да се отхвърли като неоснователен.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба на А. А. от Р. И. Т., в който се оспорва като неоснователна и се иска потвърждаване на постановеното решение в цялост. От събраните гласни и писмени доказателства се установило наличието на предпоставките за уважаване на исковете, а именно, че ищецът владял открито, необезпокоявано, явно и непрекъснато процесния апартамент от 22.05.2011г., от който момент никой друг не живеел в имота.

Софийски градски съд, за да се произнесе взе предвид следното:

Първоинстанционният съд е сезиран с искова молба от Р. Т., с която иска признаване за установено спрямо ответниците Е. М. и А. А., че е собственик на апартамент № 31 (гр.София, ж.к. ****, идентификатор № ***) на основание давностно недобросъвестно владение за периода от средата на 2005г. до предявяване на иска (15.10.2021г.). Твърди, че имотът е бил придобит от К.П. през 1968г., която след смъртта си /16.11.1986г./ оставила наследници А. А. /дъщеря/ и Е. М. /съпруга/ (по наследствено правоприемство на Е.М. починал на 18.02.2018г.). От средата на 2005г. ищецът твърди, че е установил фактическа власт върху имота с намерение да го свои, което намерение недвусмислено изразил пред собственика, което владение било явно, непрекъснато, необезпокоявано и продължило повече от 15г. С молба от 01.03.2023г. се уточнява, че посочената в исковата молба начална дата на владение на имота /средата на 2005г./ се дължало на допусната техническа грешка, а началната дата на владение на процесния имот била 3

22.08.2011г. С молба от 29.01.2024г. се уточнява, че началната дата на владение на имота не е 22.08.2011г., а 22.05.2011г.

Е. М. е подала отговор в срока по чл.131 ГПК, в който оспорва иска.

Твърди, че е била съпруга на Е.М., който е наследник по закон на К.П.. След сключване на брака на 07.02.1993г. двамата живеели в имота, а след фактическата раздяла през 2001г. в жилището останал Е.М., след който период поддържали приятелски отношения, вкл. заедно с близки посещавали многократно имота по различни поведи. Твърди, че в периода 2001г. до 2017г. в жилището живеел само Е.М.. За смъртта му узнала на 10.06.2021г. от дъщеря му. Оспорва, че друго лице е упражнявало фактическа власт, вкл. че имало изявено твърдение, че има намерение за своене. Оспорва ищецът да е установил владение, докато Е.М. е живял там.

Е. М. предявява срещу Р. Т. насрещен ревандикационен иск по чл.108 ЗС за ½ ид.ч. от имота, както и иск по чл.59 ЗЗД за обезщетение за лишаване от ползване на ½ ид.ч. от имота за периода от 18.02.2018г. до 18.09.2022г. в размер на 10800лв. (увеличен по реда на чл.214 ГПК на сумата от 13542.50лв. с протоколно определение от 10.06.2024г.).

А. А. е подала отговор в срока по чл.131 ГПК, в който оспорва иска.

Оспорва твърдението, че от 2005г. ищецът владеел имота. Твърди, че процесният имот е бил собственост на родителите на А. – Е.М. и Б.Б. /тогава с фамилия М./ при режим на СИО. След развода им, в апартамента останал да живее Е.М., който след това сключил брак с Е. М., която също живеела в имота до раздялата им, след което бащата останал да живее сам. Твърди, че ищецът Р. Т. придобил ид.ч. от съседен апартамент № 32 на същия етаж и през 2020г., възползвайки се от незаинтересоваността на наследниците се възползвал от смъртта на баща да придобие собствеността върху апартамента. Поради отчуждеността с баща си не поддържала дълго време връзка с него, били в лоши отношения и след смъртта му приела наследството по опис, но като не успяла да получи достъп до имота подала жалба в Прокуратурата, по която била извършена проверка, от която се установила идентичността на ищеца.

А. А. предявява срещу Р. Т. насрещен ревандикационен иск по чл.108 ЗС за ¾ ид.ч. от имота и насрещен осъдителен иск по чл.59 ЗЗД за обезщетение за лишаване от ползване от 01.03.2018г. до 01.10.2022г. за сумата от 16500лв., 4 ведно със законната лихва от насрещния иск до изплащане на вземането.

Претенцията за квотата от ¾ ид.ч. е аргументирана по съображения, че към датата на наследяване на апартамента от баща (на 16.11.1986г. със смъртта на К.П.), последният бил в брак с майката на А. А. – Б.Б.. Като получен по наследство имотът бил лична собственост на баща . Междувременно родителите на Б.Б. притежавали къща с двор в гр.София, ул. ****, като на 28.06.1986г. починал дядо като Б.Б. получила по наследство 1/6 ид.ч., а няколко месеца по-късно /16.11.1986г./ Е.М. получил по наследство процесния имот, който за семейството по см. на ЗСГ се явявал второ жилище. С оглед ограниченията на действащия към този момент закон следвало едно от двете жилища да бъде прехвърлени, поради което родителите решили притежаваната от Б.Б. 1/6 ид.ч. продала своята част на майка си П.Б. със съдебна спогодба от 29.12.1986г за сумата от 4550лв. Съгласно чл.9, ал.2 ЗСГ и ППВС № 4/05.05.1987г. собствеността върху наследствения процесен имот, който бил запазен като единствено жилище се е трансформирал по закон в СИО, считано от 29.12.1986г. След развода на Е.Д. и Б.Б. /14.05.1991г./ собствеността върху имота се е трансформирала в обикновена съсобственост при равни квоти от ½, поради което и след смъртта на Б.Б. /01.10.2008г., съответно вторият съпруг К.Т. на 29.04.2014г./ и след смъртта на Е.Д.

/18.02.2018г./ притежавала ¾ ид.ч. от процесния имот по наследствено правоприемство.

А. А. предявява срещу Е. М. установителен иск при условията на главно встъпване, с което се иска да бъде признато, че А. А. е собственик на ¾ ид.ч. от имота.

Е. М. е подала отговор на установителния иск на А. А., в който намира, че искът е неоснователен по съображения, че към датата на която семейството се е оказало с притежание на ид.ч. от вилата и самостоятелно жилище била в сила разпоредбата на чл.4 ЗСГ в редакцията от 1980г., според която апартамента и ид.ч. от вилата са придобити по наследство, което дава право да притежават същите с оглед квадратурата, така и че самата разпоредба не се прилагала, доколкото имало само едно самостоятелно жилище. В последваща редакция на чл.4 ЗСГ /в сила на 18.11.1986г./ било предвидено, че две самостоятелни жилища могат да се притежават от членовете на едно семейство, когато са заварени или поне едно от тях е придобито по наследство, т.е. в случая не ставало дума за две самостоятелни жилища, а за 5 едно, но дори и да притежавали две жилища – това на Е.М. било по наследство, а нормата на чл.4, ал.6 давала възможност на семейството да притежава две жилища, ако към влизане в сила на ЗИД срокът не е изтекъл.

Дори да се приеме, че съпрузите били длъжни да прехвърлят един от имотите то към 18.11.1986г. срокът не бил изтекъл. Независимо коя от двете редакции следвало се да приеме за приложима, то съпрузите не били длъжни по закон да прехвърлят единия имот /вкл. можели да го прехвърлят на малолетното дете/, то доброволното лишаване от наследените ид.ч. чрез спогодба не давало основание за настъпване на последиците по чл.9, ал.2 ЗСГ.

Р. Т. е подал в срока по чл.131 ГПК отговор на насрещните искове на Е.

М., в който ги оспорва по основание и размер. Твърди, че владее непрекъснато, явно и необезпокоявано имота повече от 10г., поради което исковете са неоснователни. Конкретно заявява, че не оспорва, че владеел имота от м.08.2011г.