Решение № 1139 от 16.09.2024, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1139 гр. Пазарджик, 16.09.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети септември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Димитър Чардаков при участието на секретаря Лора Анг. Герова като разгледа докладваното от Димитър Чардаков Гражданско дело № 20245220101678 по описа за 2024 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Предявен е осъдителен иск по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД за заплащане на сумата от 227.87 лв. /включваща 189.89 лв. – неустойка и 37.98 лв. – договорна лихва/, която е получена от ответника без основание, ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата молба в съда на 23.04.2024г. до плащането.

Ищецът Ю. Ю. Ш., ЕГН **********, настоящ адрес: ** твърди, че на 12.09.2022г. е сключил от разстояние договор за потребителски кредит с ответника „**т“ АД, ЕИК: **, седалище и адрес на управление: **. Твърди, че по този договор е получила от ответника потребителски кредит в размер на 600 лв., срещу фиксирана годишна лихва от 36 % и ГПР от 42.58 %, който се задължил да върне ведно с лихвата /общо 637.98 лв./ на 3 месечни погасителни вноски в периода от 12.10.2022 г. до 12.12.2022 г. Твърди, че въз основа на клауза от договора ответникът е начислил неустойка в размер на 189.89 лв., тъй като не е изпълнил задължението да представи обезпечение на кредита под формата на поръчителство от трето физическо лице или банкова гаранция.

Ищецът твърди още, че към момента на подаване на исковата молба е 1 погасил всички свои задължения по договора, като е върнал кредита ведно с лихвата в размер на 37.98 лв. и е заплатил неустойката в размер на 189.89 лв.

Поддържа, че лихвата и неустойката са платени без основание, тъй като договорът за кредит е нищожен или поне са нищожни клаузите за заплащане на лихва и неустойка. Нищожността на договора се претендира на основание чл.22 ЗПК поради нарушаване на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, който задължава кредитора да посочи в него начина за формиране на годишния процент на разходите по кредита. Поддържа, че нарушението е довело до липса на яснота за потребителя кои разходи са включени в ГПР по конкретния кредит.

Поддържа, че неправилно кредиторът не е включил в ГПР задължението за неустойка, която в действителност представлява „скрито“ оскъпяване на кредита. Твърди, че ако неустойката беше включена, размерът на ГПР би надхвърлил прага по чл.19, ал.4 ЗПК.

Ищецът поддържа, че клаузата за неустойка е нищожна, тъй като е неравноправна и накърнява добрите нрави. Твърди, че неустойката прехвърля върху потребителя риска от неизпълнение на задължението на кредитора да извърши предварителна оценка на платежоспособността на потребителя преди да отпусне кредита и води до неоснователно увеличаване на задълженията на последния. Твърди, че неустойката е начислена не за да покрива вреди, а за да покрива разходи във връзка с изпълнението на договора за кредит и следователно е елемент на ГПР, съгласно чл.19, ал.1 вр. §1, т.1 ЗПК.

При тези твърдения ищецът иска от съда да осъди ответника да му заплати получената без основание сума в размер на 227.87 лв., ведно със законната лихва от предявяване на иска до плащането, както и направените съдебни разноски.

Ответникът не оспорва сключването на договора за кредит. Твърди, че неустойката, макар да е уговорена, не е начислена и не е събрана от потребителя. Оспорва иска при твърдение, че договорът има съдържанието по чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, тъй като в §1 и §7 от него са посочени: размера на кредита, годишния лихвен процент, годишния процент на разходите, размера на неустойката и размера на общо дължимата сума от потребителя със и без начислена неустойка. Посочен е начинът за формиране на годишния лихвен процент и годишния процент на разходите. Твърди, че клаузата за неустойка не е нищожна. Оспорва твърдението на ищеца, че неустойката представлява 2

„скрито“ оскъпяване на кредита и е компонент на ГПР. Твърди, че тя се дължи при неизпълнение на договора от страна на потребителя и на основание чл.19, ал.3, т.1 ЗПК изрично е изключена от ГПР.

Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът въз основа на събраните по делото доказателства достигна до следните правни и фактически изводи:

За основателността на иска ищецът следва да установи, че е заплатил на ответника сумата, чието връщане претендира, и да поддържа, че същата е получена от последния без основание.

При установяване на горното ответникът следва да докаже основание за плащането, както и че то се е осъществило, и тъй като с писмения отговор той претендира да се ползва от оспорения договор, следва да докаже съответствието на договора с разпоредбите на ЗПК.

На основание чл.146, ал.1, т.4 ГПК съдът е обявил за безспорни и неподлежащи на доказване обстоятелствата, че между страните е сключен договор за потребителски кредит №878759 от 12.09.2022г., както и усвояването на кредита от ищеца. Кредитът е в размер на 600 лв. и е предоставен срещу фиксирана годишна лихва от 42.58 % и годишен процент на разходите 36%. Общата дължима сума от потребителя за главница и лихва е 637.98 лв., а с включена неустойката по чл.27 от договора – 827.86 лв. Срокът за връщане на кредита е 12.10.2022г., а задължението е разсрочено на 3 месечни погасителни вноски по 275.95 лв.

Съгласно чл.17 от договора в 3-дневен срок от усвояването на кредита потребителят е длъжен да представи на кредитора обезпечение чрез поръчител или банкова гаранция. При неизпълнение на това задължение в чл.27 от договора е предвидена неустойка в размер на 0.9 % от усвоената главница за всеки ден, през който обезпечението не е представено.

Неустойката е включена в месечните погасителните вноски по кредита, съгласно представения погасителен план.

Спорният въпрос между страните е дали тази неустойката има присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция по отношение на задължението, във връзка с което е уговорена, или тя е уговорена така, че неминуемо води до възникване на задължението и по този 3 начин представлява скрит разход за потребителя по смисъла на чл.19, ал.1 ЗПК, респ. увеличава цената на финансовата услуга и подлежи на включване в годишния процент на разходите и в общата сума, дължима от потребителя.

Съдът счита, че задължението по чл.27 от договора няма характеристиките на неустойка и неговата действителна цел не е да гарантира обезпечаването на кредита, нито да обезщети евентуалните вреди от непредставянето на обезпечение. Този извод се налага от логическото тълкуването на цитираната разпоредба самостоятелно и във връзка с останалите разпоредби на договора. В случая така наречената неустойка би трябвало да обезпечи изпълнението и евентуално да обезщети вредите от неизпълнението на едно свързано с кредита акцесорно непарично задължение на потребителя - да обезпечи кредита с банкова гаранция или поръчителство.

Самото непредставяне на обезпечението обаче не застрашава интересите на кредитора, докато кредитът се обслужва редовно. Неблагоприятните последици за кредитора са свързани с евентуални затруднения при събирането на просрочено необезпечено вземане, а те могат да настъпят едва след падежа на задължението. Но дори и след това за кредитора е налице интерес от представяне на обезпечение, тъй като ще получи банкова гаранция или поръчител, т.е. втори солидарен длъжник, от който да претендира плащане. В контекста на горното съждение е нелогично и неоправдано поставянето на кратък 3-дневен срок от усвояването на сумата, в който потребителят да обезпечи кредита, след което това негово задължение се замества от неустойка с компенсаторен характер, сякаш кредиторът е изгубил интерес да получи обезпечението. Освен това се оказва, че ако потребителят не представи обезпечение или го представи, но след срока, той би дължал неустойката дори при редовно обслужван кредит. Уговарянето на такъв кратък срок и възможността задължението за неустойка да възникне при редовен кредит показва, че целта на кредитора не е да обезпечи кредита, за да гарантира неговото връщане, а да получи сумата от неустойката. Следователно действителната цел на обсъжданата договорна клауза е да породи допълнително парично задължение за потребителя, наред с това за връщане на главницата по кредита и заплащането на възнаградителна лихва.

Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и 4 санкционна функции /вж. тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK /. Съдът счита, че процесната неустойката представлява скрита печалба за кредитора, увеличава цената на кредита и води до възникването на косвени разходи за потребителя, които би трябвало да са включени в годишния процент на разходите на основание чл.19, ал.1 и ал.2 ЗПК. ГПР представлява общата цена на кредита за потребителя, изразена като годишен процент от сумата на отпуснатия и редовно обслужван кредит, а така както е уговорена, неустойката се дължи и при редовно обслужване на кредита. Посочването в договора на действителния ГПР е важно, защото дава представа на потребителя за пълната цена на финансовата услуга и му позволява да я съпостави с цената на другите предлагани на пазара услуги.

Затова правилното посочване в договора на ГПР и на общата дължима сума е въведено от законодателя като условие за действителност на самия договор – чл.22, вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗЗП.

От заключението на СИЕ е видно, че действителният размер на ГПР по кредита, ако в него са включени всички разходи на потребителя за лихва и неустойка достига 619.68 %, което е много над пределно допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК.

При това положение съдът намира, че ГПР по кредита не е посочен правилно в процесния договор за потребителски кредит, поради което същият не отговаря на изискването на чл.11, ал.1 т.10 ЗЗП и съгласно чл.22 ЗПК е недействителен. Следователно потребителят дължи на кредитора само чистата стойност на кредита – чл.23 ЗПК, а при забава дължи и обезщетение в размер на законната лихва върху просрочената главница – чл.33 ЗПК.

От заключението на СИЕ е видно, че ищецът е заплатил на ответника общо 856.57 лв. в т.ч. 600 лв. – главница, 37.98 лв. – договорна лихва, 189.89 лв. неустойка, 6.22 лв. – лихва за забава и 22.50 лв. – разходи за събиране на просрочени задължения. Поради извода на съда, че договорът за кредит е недействителен, то договорната лихва и неустойката в общ размер на 227.87 лв. не се дължат и са получени от ответника без основание. Затова искът за осъждане на ответника да върне тази сума на ищеца е основателен и следва да се уважи в предявения размер.

Относно разноските:

При този изход на делото ответникът следва да заплати на ищеца 5 съдебни разноски на основание чл.78, ал.1 ГПК. Ищецът е представил доказателства за направени от него разноски в размер на 550 лв., от които 300 лв. – заплатено адвокатско възнаграждение и 50 лв. – внесена държавна такса и 200 лв. – депозит за възнаграждение на вещо лице.

Ето защо съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА ответника „**т“ АД, ЕИК: **, седалище и адрес на управление: ** да заплати на основание чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД на ищеца Ю.

Ю. Ш., ЕГН **********, настоящ адрес: **, сумата от 227.87 лв., която е получена от ответника без основание, ведно със законната лихва за забава от подаването на исковата молба в съда на 23.04.2024г. до плащането, както и съдебни разноски в размер на 550 лв.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в 2-седмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пазарджик: _______________________ 6