Решение № 4556 от 18.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4556 гр. Пловдив, 18.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, ХХІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Крум Б. Гечев при участието на секретаря Марина М. Кънева като разгледа докладваното от Крум Б. Гечев Гражданско дело № 20245330102037 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Съдът е сезиран с искова молба от Д. Г. Р., с ЕГН: ********** против „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с ЕИК: 207172780, с която е предявен отрицателен установителен иск с правно основание чл.124, ал. 1 от ГПК за признаване за установено в отношенията между страните, че Д. Г. Р., с ЕГН: ********** не дължи на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с ЕИК: 207172780 сумата от 283,53 лева, представляваща придобито чрез цесия вземане п о Договор за потребителски кредит ***/21.04.2022г. и Договор за предоставяне на гаранция № ***/21.04.2022г.

Ищцата твърди, че на 07.09.2023г. получила от ответника „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, с ЕИК: 207172780 писмо, с което същата била поканена да заплати в полза на ответника сумата от 283,53 лв.

Сочи се, че вземането произтичало от два договора - Договор за потребителски кредит ***/21.04.2022г., сключен от ищцата и „Изи Асет Мениджмънт“ АД и Договор за предоставяне на гаранция № ***/21.04.2022г., сключен с „Файненшъл България“ ЕООД, като сумата от 47 лева представлявала главница, а разликата до 283, 53 лева била съотнесена за възнаградителна лихва и неустойка. Ищцата признава сключването на два та договора, но твърди, че същите са недействителни на основание чл. 22, във връзка с чл. 11, т. 10 от ЗПК.

1

Ищцата сочи, че в ГПР в договора за паричен заем не е включена възнаградителна лихва за поръчителство. Ищцата твърди, че двете правоотношения са недействителни. Ответното дружество претендирало парични средства. От тях единствената сума, която следвало ищцата да възстанови е 47 лева главница, останалото вземане до 283,53 лева не се дължала. Претендира разноски, включително и по чл. 38 от ЗАдв.

В законоустановения срок по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД, в която се изразява становище за допустимост, но неоснователност на предявения иск. Сочи се, че не са налице основания за недействителност на договора за кредит, а ищецът доброволно се съгласил за сключване на акцесорния договор за поръчителство, поради което дължал възнаграждение по същия. Моли се за отхвърляне на предявения иск.

Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

На първо място следва да се посочи, че ищцата има правен интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, доколкото видно от приложеното на л. 4 от делото писмо от ответника, същият претендира от ищцата заплащането на сумата извънсъдебно. Ето защо, за нея се поражда правен интерес да отрече със сила на пресъдено нещо дължимостта на вземането.

От приобщените по делото доказателствени материали се установява, а и страните не спорят, че между „Изи Асет Мениджмънт” АД и Д. Г. Р. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит ***/21.04.2022г., по силата на който на ищцата е предоставена сума в размер от 300 лв. Отразеният в договора ГПР е 48,14 %, а задължението следва да се погаси на шестнадесет седмични вноски. Съобразно чл. 4, ал. 1 от Договора, в тридневен срок от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) две физически лица- поръчители, всяко от които да отговаря на следните, кумулативно поставени изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение; нетният размер на осигурителния му доход да е в размер над 1000 лв.; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с „Изи Асет Мениджмънт” АД; да няма незаплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има- кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статус не по- лош от 401 „Редовен” или 2) банкова гаранция, с бенефициер – дружеството заемодател, за сумата, посочена чл. 2, т. 7 от договора, със срок на валидност 30 дни след крайния срок на плащане на задълженията по договора или 3) одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки. Като общодължима сума по договора е посочена сумата от 320 лева.

2

Не се спори по делото, че между Д. Г. Р. и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция № ***/21.04.2022г., с който ищецът възлага, a „Файненшъл България“ ЕООД се задължава да издаде гаранция за плащане в полза на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с цел гарантиране изпълнение на всички задължения на ищеца, възникнали съгласно Договора за паричен заем, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на ищеца по Договора за паричен заем за сума, покриваща вземането.

По делото са приети като писмени доказателства Рамков договор за прехвърляне на парични задължения /цесия/от 02.03.2020г., сключен между „Файненшъл България“ ЕООД и ответника „Агенция за контрол на просрочени задължения“ АД и Приложения № 3 А към договора, от които се установява, че цесионер по вземанията на „Файненшъл България“ срещу ищцата Д. Р. е настоящият ответник – „АКПЗ“ АД.

Няма спор по делото, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума.

„Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение.

В договора, макар да е записана общата дължима сума в чл. 2 т. 7, тя не е коректно посочена. Ако се приеме, че тази обща сума е в размер на посоченото от 320 лева, тя следва да включва само главницата и лихвата, то това не е реално дължимата сума, защото в нея не са включени допълнителните плащания, които потребителят ще понесе заради уговорката 3 по чл. 4, предвиждаща задължение за предоставяне на обезпечение чрез поръчители, банкова гаранция или дружество- гарант.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно договореното. Непредставянето на обезпечението самостоятелно не води до някакви вреди за кредитора, а такива биха възникнали чак при неизпълнение на задължението и невъзможност за удовлетворяване от имуществото на кредитополучателя. Този риск следва да се съобрази от кредитора към момента на сключването на договора и да намери отражение при вземането на решението за отпускането на заема и параметрите, при които да стане това.

Вместо това обаче предварително е уговорено обезпечение и то в много кратък срок (от 3 дни), без да може да компенсира повишения риск. По този начин тази клауза за обезпечение реално увеличава печалбата на кредитора, защото дори и при плащането на всички задължения, за потребителя ще възникнат допълнително разходи във връзка с гаранцията на кредита.

Така и ГПР от 48, 14 % не отговаря на действителните такива, защото не е включена паричната сума по обезпечението, което обстоятелство се признава и от ответника с отговора на исковата молба. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика, съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени реалните икономически последици от сключването на договора.

Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл.

11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т.

10 от нея води до неговата недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от законодателя съответни стандарти за защита.

Обсъдената по- горе клауза за обезпечение е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за 4 погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за това обезпечение във фиксиран размер, около половината от кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така, тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на чл.

19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на разходи над така установеното ограничение, са недействителни.

Оттук и искът се явява основателен, като следва да се признае за установено, че клаузата за обезпечение, която е предвидена в противоречие със специалния закон, както и договорът за кредит, са нищожни. С исковата молба като предмет на процеса е въведен и друг договор- за предоставяне на поръчителство по отношение на втория ответник, за който се твърди, че също е нищожен, който следва да бъде обсъден, за да се прецени дали действително е предвиден в противоречие със специалния ЗЗП.

Както вече се посочи, в договора за кредит е записано, че общият размер на дължимата сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 320 лева. Наред с това обаче, заедно с подписване на договора за заем, на същия ден и място, дори със същия номер на договора е сключен друг договор за поръчителство с „Файненшъл България“ ЕООД, с който се обезпечава задължението на заемателя по чл. 4 от договора за кредит, като за услугата на ответника се дължи възнаграждение. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия (кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на цената на услугата и оттук за договора за обезпечението също ще са приложими правилата на ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл. 4 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице, която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в погасителния план. Действително в договора за кредит клиентът принципно има право на избор- сам да си осигури поръчител или да представи банкова гаранция, или пък да използва одобрен от заемодателя гарант (какъвто в случая се явява вторият ответник), с който да сключи договор за гаранция, за което обаче ще дължи допълнително възнаграждение.