Решение № 139 от 02.06.2025, Окръжен съд - Монтана

РЕШЕНИЕ

№ 139 гр. М., 02.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – М., ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Аделина Троева

Членове:

Елизабета Кралева

Александра Нанова при участието на секретаря Мадлена Н. Митова като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело № 20251600500178 по описа за 2025 година

Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).

Образувано е въз основа на въззивна жалба подадена от Т. Г. Д., имал качеството на ищец по гр. д. № 2396/2023 г. по описа на Районен съд-гр. Л., 5-и състав, действащ чрез процесуалния си представител адвокат П. П., срещу постановеното по него Решение № 30 от 21.01.2025 г., с което е отхвърлен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 2 от ГПК с правно основание чл. 23, ал. 1 от СК .

В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че обжалваното съдебно решение е неправилно. Изразява се несъгласие с крайния извод на районния съд за недоказаност на извънбрачния произход на вложените за покупката на процесния имот средства. Счита се, че тази констатация е в противоречие на събраните по делото доказателства. По същество се сочи, че е изцяло доказано както произходът на сумата от 6000,00 лв., така и че заплащането й е станало няколко месеца преди жалбоподателят 1 да встъпи в граждански брак. В подкрепа на този извод се прави позоваване на показанията на разпитаните от районния съд свидетели. Поддържа се, че след като към 06.10.2003 г. жалбоподателят не е бил семеен, то и вложените тогава от него средства имат извънбрачен произход. Въз основа на така изложеното от въззивника се прави искане за отмяна на първоинстанционното съдебно решение и за постановяване на друго решение, с което искът да бъде уважен.

Претендира се за присъждане на направените първоинстанционния, така и пред въззивния съд разноски. както пред

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК В. Е. И., действаща чрез процесуалния си представител адвокат И. А., е подала отговор на въззивната жалба.

Последната се счита за неоснователна. Изразява се мнение, че събраните писмени и гласни доказателства са правилно обсъдени от съда и формираният на тяхна основа правен извод е верен. Моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено.

Претендира се за присъждане на направените във въззивната инстанция разноски.

В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана страна, чрез надлежно упълномощен процесуален представител, при наличие на правен интерес обусловен от неблагоприятния за нея краен резултат, срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане. Същата отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание по чл. 260 и чл. 261 от ГПК, поради което е редовна.

За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно призовани. Въззивникът се явява лично и с адвокат П.. Въззивната жалба се поддържа и се иска първоинстанционното решение да бъде отменено, а искът да бъде уважен. Прави се подробно изложение по съществото на спора.

Претендира се за присъждане на направените разноски в двете инстанции.

Въззиваемата не се явява, а вместо нея участва процесуалният й представител адвокат А., който излага, че въззивната жалба е неоснователна и моли за потвърждаване на съдебното решение на районния съд. Изразява се мнение защо според тях изобщо се провежда настоящото производство. Разсъждава се и върху предхождащо процеса и приключило преди него изпълнително дело.

2

Претендира се за присъждане на разноски направени във въззивното производство.

Хронологично проследено, след запознаване с процесуалните действия на страните и на районния съд, се установява, че:

Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. Л. гражданскоправен спор е образувано по повод на искова молба подадена от Т. Г. Д., в качеството му на ищец, действащ чрез процесуалния си представител адвокат П. П., срещу бившата му съпруга В. Е. И., в качеството й на ответник.

В исковата молба ищецът започва с това, че с ответницата са били в граждански брак от 09.02.2004 г. до прекратяването му с влязло в сила на 04.08.2023 г. решение за развод, с което е одобрено постигнатото между тях споразумение. Твърди се обаче, че преди възникване на брака, на 06.10.2003 г., той бил сключил предварителен договор с други две лица, които му прехвърлили собствения си апартамент (процесният недвижим имот представляващ понастоящем самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***.3.20 в гр. Л., общ. Л., обл. М., по Кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-5/26.01.2009 г. на Изпълнителен директор на АГКК, последно изменение на Кадастралната карта и кадастралните регистри, засягащo самостоятелния обект, от 30.08.2023 г., адрес на имота гр. Л., ул. „ХХХ“ № **, вх. *, ет. *, ап. **, като самостоятелният обект се намира на 7 етаж в сграда с идентификатор № ***.3, предназначение: жилищна сграда-многофамилна, сградата разположена в поземлен имот с идентификатор ***, предназначение на самостоятелния обект: жилище, апартамент в жилищна или вилна сграда, или в сграда със смесено предназначение, брой нива на обекта: 1, посочена в документа площ 60,47 кв. м, прилежащи части избено помещение № 20 с площ от 3,80 кв. м, 4,63 % от общите части на сградата и правото на строеж, ниво: 1, съседни самостоятелни обекти в сградата: на същия етаж: ***.3.21, ***.3.19, под обекта: ***.3.17, над обекта: няма, стар идентификатор: № ***.3.20), за сумата от 6000,00 лв. Излага, че същата той бил заплатил още тогава със свои средства, събирани от преди брака. Впоследствие, на 07.12.2005 г. тази сделка била изповядана пред нотариус, като поради служебна ангажираност на ищеца, той помолил ответницата да отиде вместо него. Така макар че имотът е 3 закупен през време на брака, поради твърдението за изплащане на сумата преди него, той счита, че имотът не е бил съпружеска имуществена общност, а негова индивидуална собственост. Въз основа на това от ищеца се иска да бъде признато за установено по отношение на ответницата, че процесният недвижим имот, не представлява съпружеска имуществена общност, а е негова лична собственост, поради влагане на извънбрачни средства в придобиването. Едно от приложенията към исковата молба е препис от бракоразводното решение с инкорпорирано в диспозитива му, съдържание на постигнатото между страните и утвърдено от съда, споразумение с включена клауза за уреждане на имуществените им отношения след прекратяване на брака.

При тези фактически твърдения и това искане районният съд е приел, че с нея е предявен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1, предл. 2 от ГПК, с правно основание чл. 23, ал. 1 от СК за пълна трансформация на лично имущество и същата е приета за разглеждане. Последвала е размяна на книжа, в резултат на която ответницата е подала отговор.

В отговора искът се оспорва. Счита се за допустим, но неоснователен.

Изразява се несъгласие с твърдението, че имотът е лична вещ на ищеца поради придобиването му с изцяло предбрачни средства. Излага се, че имотът е СИО поради съвместен принос. Твърди се, че той е придобит на различна от посочената в документите цена, които били според нея и антидатирани. Моли искът да бъде отхвърлен.

Районният съд е приел така предявеният иск за допустим, разгледал е и е решил делото по същество, като с обжалваното съдебно решение го е отхвърлил.

При съобразяване на постановеното в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за правомощията, които има въззивният съд, при извършена служебна проверка по чл. 269 от ГПК, намира, че решението на първоинстанционния съд е валидно, но недопустимо. Налице е основание за обезсилване на същото, тъй като е постановено по недопустим иск за пълна трансформация на лично имущество. Съображенията за това са следните:

Безспорно е в случая, че ищецът е предявил иск по чл. 23, ал. 1 от СК, за признаване за установено, че е изключителен собственик на процесния 4 недвижим имот вследствие на пълна трансформация, каквато квалификация районният съд е приел и в решението. Последното обаче е недопустимо, доколкото първоинстанционният съд се е произнесъл по недопустим иск.

В настоящия случай страните по делото са бивши съпрузи. Бракът им е прекратен чрез развод по взаимно съгласие с Решение № 265 от 04.08.2023 г., постановено по гр. д. № 913/2023 г. по описа на Районен съд-гр.

Л., 3-ти състав, с което е утвърдено постигнатото между тях споразумение по чл. 51, ал. 1 от СК (л. 6, 7 от първоинстанционното дело). В изречение първо на тази разпоредба е посочено какво задължително следва да съдържа представеното от страните споразумение при развод по взаимно съгласие, сред които не е въпросът за имуществените им отношения след брака. В изречение второ от нея е предвидено, че в него съпрузите могат да уредят и други последици на развода, което дава възможност за уреждане и на техните имуществени отношения. Това означава, че в производството по развод уреждането на имуществените отношения на съпрузите е факултативен, а не задължителен елемент от споразумението и зависи единствено от тяхната воля.

От съдържанието на споразумението, възпроизведено в диспозитива на решението за допускане на развод, е видно, че в случая съпрузите са уредили и имуществените си отношения, относно тяхното имущество придобито по време на брака, след неговото прекратяване. В т. 7 от него страните по бракоразводното дело са обективирали волята си придобитото със съвместен принос по време на брака семейно имущество след прекратяването на брака да остане в обикновена съсобственост между тях.

С включване в споразумението на клауза относно имуществените им отношения, в тази му част то има характер на договор за спогодба по смисъла на чл. 365 от ЗЗД. В ал. 1 на този член законът посочва последиците и целта на спогодбата, а именно, че чрез нея страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. На база това законодателно разрешение в гражданскопроцесуалната теория е посочено, че „… договорът за спогодба е винаги насочен към прекратяване на правен спор, т. е. към преустановяване на състоянието на противоречие в правните твърдения и в поведението на спорещите и заместването му със 5 състояние на правен мир.“ (Сталев, Ж. Сила на пресъдено нещо в граждански процес, Сиела, София, 2007, с. 125). Това разбиране съотнесено с разпоредбата на чл. 20а от ЗЗД означава, че уговорките между страните по този договор имат силата на закон за тях, т. е. те са длъжни да ги спазват, както спазват закона. С така уговореното от тях, че придобитото по време на брака имущество след прекратяването му остава в съсобственост, те признават, че то е имало качеството на съпружеска имуществена общност и е налице съгласие за превръщането му след развода в обикновена дялова съсобственост, с което те трябва да се съобразят занапред.

Изразената в случая воля за наличие на съсобственост е от съществено значение, защото това изключва възможността да се установява пълна трансформация на лично имущество, който извод се формира при съобразяване на посоченото в Тълкувателно решение № 3 от 29.11.2018 г., по тълк. д. № 3/2015 г., на ОСГК на ВКС. С него е прието, че, ако в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 51, ал. 1 от СК, съпрузите уговорят, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява поголям дял на единия съпруг, на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. 21, ал. 2 от СК от 1985 г. (отм.), респ. чл. 23, ал. 2 от СК от 2009 г. От разясненията дадени с това тълкувателно решение следва, че когато в споразумението съпрузите са изразили воля, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен, искът по чл. 21, ал. 1 СК (отм.), респ. по чл. 23, ал. 1 от СК за признаване изключителна собственост на придобит по време на брака имот в режим на съпружеска имуществена общност, не може да бъде проведен и е недопустим . Последното разбиране последователно се прилага в практиката на ВКС, следваща приемането на тълкувателното решение (в този смисъл са и Определение № 548 от 14.07.2021 г., постановено по гр. д. № 2542/2021 г., г. к., І г. о. на ВКС, Решение № 116 от 21.01.2021 г., постановено по гр. д. № 787/2020 г., Г. К., ІІ г. о. на ВКС, Решение № 74 от 29.05.2019 г., постановено по гр. д. № 5842/2015 г., г.