Решение № 161 от 22.11.2021, Окръжен съд - Добрич

РЕШЕНИЕ

№ 161 гр. гр. Добрич, 22.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ДОБРИЧ в публично заседание на двадесети октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Галатея П. Ханджиева Милева

Членове:

Диана Г. Дякова

Галина Д. Жечева при участието на секретаря Павлина Ж. Пенева като разгледа докладваното от Галатея П. Ханджиева Милева Въззивно гражданско дело № 20213200500541 по описа за 2021 година и, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на глава ХХ от ГПК и е образувано по въззивна жалба на “ПРОФИ КРЕДИТ БЪЛГАРИЯ”ЕООД - гр.София срещу решение №260400/31.05.2021г. по гр.д.№1536/2019г. на Добричкия районен съд, с което е отхвърлен предявеният от въззивника срещу Н.М. от гр.Добрич иск за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата от 994.14 лева, представляваща договорно възнаграждение за периода 10.02.2017г. – 10.05.2019г. по договор за потребителски кредит №3008261491/20.04.2016г.

С жалбата се изравя несъгласие с приетото от първоинстанционния съд, че договореният размер на възнаградителната лихва върху предоставения от ищеца на ответницата потребителски кредит противоречи на добрите нрави, следствие което така уговореното е нищожно и не поражда задължение за ответницата за договорна възнаградителна лихва. В подкрепа на обратното становище в жалбата са изложени подробни доводи. Извършено е позоваване на законоустановения принцип за свобода на договарянето и се подчертава, че ответницата е била запозната и съгласна с всички условия на предоставения й потребителски кредит. Подробно е анализирано понятието „добри нрави“ и необходимостта за преценката им, съобразно особеностите на конкретния случай. Посочено е че възнаградителната лихва е компонент на годишния процент на разходите, чийто размер в случая не надхвърля петкратния размер на законната лихва, което е показателно, че договорната лихва не противоречи на добрите нрави. Настоява се за отмяна на обжалваното 1 решение и удовлетворяване на предявения иск.

Жалбата е редовна, подадена е в срок и е допустима.

Въззиваемата Н.М. /С. И./, чрез назначения й особен представител по чл.47 ал.6 от ГПК, изразява становище за неоснователност на жалбата и иска решението на районния съд да бъде потвърдено.

Съдът обсъди съображенията на страните и въз основа на събраните по делото доказателства намира за установено следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба с вх.№8990/08.05.2019г., с която „ПРОФИ КРЕДИТ“ЕООД е предявил срещу Н.М. /С. И./ с ЕГН ********** от гр.Добрич иск по чл.422 ал.1 от ГПК за установяване съществуването на вземането на ищеца от ответницата, за което по ч.гр.д.№1458/2018г. на ДРС е издадена заповед №862/12.04.2018г. за изпълнение на парично задължение в размер на 4 136.71 лева по договор за потребителски кредит №3008261491/19.04.2016г. С молба вх.№5285/06.03.2020г. ищецът е уточнил, че сумата 4 136.71 лева съставлява сбор на всички негови вземания от ответницата по посочения договор за кредит, а именно – неплатена главница в размер на 1 738.38 лева, договорна лихва в размер на 994.14 лева, възнаграждение за пакет допълнителни услуги в размер на 1 404.19 лева. При така направените уточнения ищецът е заявил, че поддържа иска за установяване съществуването на главното задължение в размер на 1 738.38 лева и иска ответницата да бъде осъдена да му заплати задължението за договорна лихва в размер на 994.14 лева и задължението за възнаграждение за допълнителен пакет услуги в размер на 1 404.19 лева.

С решение №710/23.07.2020г. по гр.д.№1536/2019г. на ДРС и с решение №260018/08.02.2021г. по в.гр.д.№1003/2020г. на ДОС е признато за установено, че ответницата дължи на ищеца главното задължение в размер на 1 738.38 лева по договора за потребителски кредит №3008261491/19.04.2016г. Със същото първоинстанционно решение ответницата е осъдена да заплати на ищеца възнаграждение за допълнителен пакет услуги в размер на 1 404.19 лева по договора. Тези решения са влезли в сила.

Сега обжалваното решение №260400/31.05.2021г. по гр.д.№1536/2019г. на ДРС е постановено по осъдителната претенция на ищеца срещу ответницата за изпълнение на задължението й по договора за потребителски кредит за възнаградителна лихва в размер на 994.14 лева за периода 10.02.2017г. – 10.05.2019г. Първоинстанционният съд е отхвърлил претенцията, като е приел, че ответницата няма задължение за възнаградителна лихва, тъй като съответната клауза в договора е нищожна, като противоречаща на добрите нрави.

Възраженията във въззивната жалба срещу така приетото в обжалваното решение са неоснователни.

Въз основа на сключения помежду им договор за потребителски кредит №3008261491/19.04.2016г. ищецът – кредитор е предоставил на ответницата – кредитополучател сумата 2 000 лева, която кредитополучателят се е задължил да върне на кредитора на 36 равни вноски от по 97.59 лева, включващи главница и договорна лихва, 2 съобразно приложен към договора погасителен план. В договора страните са уговорили възнаградителна лихва от 41.17% годишно и годишен процент на разходите – 49.89%.

Към датата на сключване на договора законната лихва /определена по правилата на ПМС №426/18.12.2014г./ е била 10%. Така, уговорената в договора възнаградителна лихва от 41.17% надхвърля законната повече от четири пъти. Трайно установено в съдебната практика е виждането, че уговорка за възнаградителна лихва, която надвишава с повече от три пъти размера на законната лихва, накърнява добрите нрави. Позоваването в подкрепа на обратното от страна на въззивника на регламентираната с разпоредбата на чл.9 от ЗЗД свобода на договарянето не налага друг извод. Защото, съгласно именно тази разпоредба, свободата на договаряне не е абсолютно неограничена, а се защитава – доколкото не противоречи на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са неписани норми за поведение и отношение между лицата, възприети и съобразявани от членовете на обществото. Когато икономически по-силната страна в правоотношението се възползва от по-слабата позиция на другата страна, за да извлече за себе си материална облага, граничеща с неоснователното обогатяване, постигнатата на тази база договореност противоречи на добрите нрави. Не следва друго от факта, че уговореният годишен процент на разходите надхвърля законната лихва в рамките на допустимото по чл.19 ал.4 от ЗПК. Годишният процент на разходите е сбор от няколко компонента, за които в настоящия случай липсва яснота. Така, в договора в абсолютни стойности са посочени само ГПР – 49.89% и договорната лихва – 41.17%, но не и кои са останалите компоненти на ГПР и какви са техните стойности, което само по себе си е нарушение на изискванията по чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК. По-същественото за спора понастоящем, обаче е това, че съответствието с чл.19 ал.4 от ЗПК на ГПР, като сбор от няколко компонента, не изключва необходимостта всеки компонент по отделно да е уговорен в съответствие със закона и добрите нрави. Както се посочи, възнаградителната лихва по процесния договор е уговорена в противоречие с добрите нрави, нищожна е на това основание и кредитополучателят не дължи изпълнение на такова задължение.

От изложеното следва, че обжалваното първоинстанционно решение е правилно и следва да бъде потвърдено.

Съответно на този резултат, въззивникът няма право на разноски за настоящата инстанция.

Водим от горното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №260400/31.05.2021г. по гр.д.№1536/2019г. на Добричкия районен съд.

На осн.чл.280 ал.3 т.1 от ГПК решението не подлежи на обжалване.

Председател: _______________________

Членове:

3

1. _______________________

2. _______________________

4