Определение № 2466 от 15.05.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 2466 гр. София, 15.05.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 3-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Илияна Папазова

Членове:

Майя Русева

Джулиана Петкова като разгледа докладваното от Джулиана Петкова Касационно гражданско дело № 20258002100291 по описа за 2025 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Е. А. И., чрез адв. Е.Ф., срещу решение № 6042/05.11.2024г. по гр.д№ 11954/22г по описа на СГС, ІV Е ВС, с което, след частична отмяна и частично потвърждаване на първоинстанционното решение е уважен предявения от И. срещу Министерство на вътрешните работи – Дирекция „Комуникационни и информационни системи“ иск по чл. 224, ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за периода 08.08.2014г. - 19.02.2020г. до размер от 579, 30 лева и е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 7552,86 лева.

Касаторът заявява недопустимост и неправилност на обжалваното решение в отхвърлителната му част. В контекста на доводите, че направеното от ответника по делото възражение са прихващане е с вземания по чл. 220 и чл. 222,ал.3 КТ, които не са изплатени от работодателя й – Дирекция КИС при МВР и че е недопустимо прихващане с активното вземане по чл. 224, ал.1 КТ, когато то е дължимо за период на незаконно уволнение, в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК се поставят въпросите:

1/ Могат ли да се прилагат по аналогия правилата за изплащане на платения годишен отпуск по чл. 224, ал.1 КТ за платения годишен отпуск по чл. 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕС и Съвета от 04.11.2003г. и чл. 42 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските, след като възникват на различно правно основание и се отнасят за различни периоди ?

2/ Допустимо ли е в производство по чл. 7, параграф 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕС и 1

Съвета от 04.11.2003г. и чл. 42 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските да бъде разглеждано възражение за прихващане на изплатено обезщетение по чл. 224 КТ с обезщетение по чл. 220 и чл. 222 КТ?

3/ Процесуално допустимо ли е разглеждане на възражение за прихващане, предявено от ответника по делото, който е различен от титуляра на вземането и не е надлежно упълномощен от него?

4/ Кой е носител на работодателската власт по смисъла на §1 , т.1 ДР на КТ – специализираната Дирекция КИС при МВР или министъра на вътрешните работи?

5/ Пасивно легитимирани ли са МВР и/ или министъра на вътрешните работи да отговарят по предявените искове, когато работодател на ищцата е Дирекция КИС при МВР?

6/ По смисъла на КТ и ЗМВР заповед, издадена от министъра на вътрешните работи в качеството му на работодател, може ли да се прилага и за лицата, работещи по трудово правоотношение, на които той не се явява работодател?

Касаторът поставя и въпроса как се възстановява членството в синдикална организация, което е прекратено с прекратяване на трудовото правоотношение и длъжен ли е работодателят да представи доказателства, че е уведомил работника за наличието на нов КТД след възстановяването му на работа поради незаконност на уволнението.

Като основания за допускане на касационен контрол се сочат тези на чл. 280, ал.1 , т.1, т.2 и т.3 ГПК.

Насрещната страна по жалбата – ответникът Дирекция „Комуникационни и информационни системи“ – МВР, чрез гл.юрисконсулт Б., възразява срещу наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване и излага съображения за неоснователност на доводите за неправилност на обжалваното решение, развити в касационната жалба.

Касационната жалба е допустима, а по искането за допускане на касационно обжалване, настоящият състав съобрази следното:

За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е възприел установената от събраните пред първата инстанция доказателства фактическа обстановка, съгласно която: страните - И. и Дирекция КИС при МВР са били обвързани от валидно трудово правоотношение, възникнало през м.10.2000 г., по силата на което ищцата заемала длъжността „технически изпълнител" в група „Комуникационни системи" в сектор КИС „Монтана" към отдел „Териториални КИС- Север" в Дирекция „Комуникационни и информационни системи" на МВР ; била е и член на Националния синдикат на гражданската администрация /НСГА/ в МВР и страна по действащ при ответника Колективен трудов договор /КТД/. Трудовото правоотношение е прекратено със заповед на директора на дирекцията от 30.06.2014 г., считано от 08.08.2014 г. Това уволнение е отменено като незаконно с влязло в сила на 14.01.2020г. съдебно решение, ищцата е възстановена на предишната работа и е заела длъжността от 12.02.2020 г. Със заповед № 5920з-348/ 18.02.2020 г. трудовото правоотношение между страните отново е прекратено, поради придобиване право на пенсия от ищцата, считано от 20.02.2020 г. През периода от 08.08.2014 г. до 12.02.2020 г. /периодът след първото уволнение до възстановяването й на работа/ ищцата не е упражнявала трудова 2 дейност. През периода 2014 г.- 2020 г. в колективните трудови договори /КТД/ за системата на МВР за служители с общ трудов стаж над 25 г. ( каквато е ищцата) е уговорен основен платен годишен отпуск в размер на 35 дни. КТД се прилага за членове на сключилите го синдикални организации, вкл. Национален синдикат на гражданската администрация /НСГА/ в МВР, както и присъединили се служители след заплащане на съответната годишна вноска. След м.08.2014 г. ищцата не е била член на Национален синдикат на гражданската администрация /НСГА/ в МВР, не е правила синдикални вноски, изрични изявления за членство в синдикат или за присъединяване към КТД.

След уволнението й през 2014г. ищцата е поискала изплащане на обезщетения по чл. 220 и чл. 222, ал.1 КТ, същите са й начислени с ведомостите за заплата, всяко с размер от 1351,02 лева, и изплатени през август, септември и октомври 2014г. по банков път.

През 2014г. ищцата е ползвала 17 дни платен отпуск за 2014 г., а при уволнението й тогава й е изплатено обезщетение за неизползван отпуск от 4 дни.

При тези факти въззивният съд е приел, че предявеният иск има основанието си чл. 224, ал.1 КТ и като е тълкувал разпоредбата по начин съответстващ на правото на ЕС, т.е. при съобразяване разпоредбите и целта на Директива 2003/88 ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време и на основните принципи на Съюза, регламентирани в чл.31 от Хартата на основните права на ЕС и съобразно даденото задължително за националните съдилища тълкуване по преюдициално запитване с решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела C-762/18 и C-37/19 е заключил, че за периода от 8.08.2014 г. до 11.02.2020 г., през който ищцата не е работила поради незаконното уволнение, извършено със заповедта от 2014г., тя има право на обезщетение за 102 дни неползван платен годишен отпуск. Размерът на дължимото обезщетение е определен на 3 281.34 лева, при среднодневно брутно трудово възнаграждение за м.06.2014г. от 32.17 лева.

Направеното от ответника възражение за прихващане с обезщетенията по чл. 220 КТ и чл.

222,ал.1 КТ е намерено за основателно предвид отпадане на основанието за получаването им от ищцата с отмяната на незаконното уволнение. Въззивният съд не се е съгласил с довода на ищцата, че се касае за добросъвестно получени трудови възнаграждения по смисъла на чл.271 КТ и като е приспаднал от дължимото обезщетение по чл. 224 КТ, а именно 3 281.34 лв., изплатените обезщетения по чл. 220 и чл.222 КТ – общо 2 702.04 лв, е присъдил на ищцата разликата от 579.30 лв. като обезщетение по чл.224, ал.1 КТ вр. с член 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време.

Допускането на касационно обжалване на въззивно решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т.

1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото.

3

Нито един от поставените от касатора въпроси няма отношение към решаващите изводи на въззивния съд.

Първите два въпроса почиват на погрешното виждане на касатора, че правното основание на претенцията му е различно от чл. 224 КТ. Предявеният иск е по чл. 224, ал.1 КТ за присъждане на обезщетение за неползван платен отпуск и за квалификацията му няма значение, че обхваща период, през който трудовото правоотношение на ищцата е било незаконно прекратено. Разпоредбата на член 7, § 1 от Директива 2003/88/ЕО на ЕП и Съвета от 4.11.2003 г. относно някои аспекти на организацията на работното време гласи:

„Държавите-членки предприемат необходимите мерки, за да гарантират, че всеки работник има право на платен годишен отпуск от най-малко четири седмици в съответствие с условията за придобиване на право и предоставяне на такъв отпуск, предвидени от националното законодателство и/или практика. Минималният период за платен годишен отпуск не може да се замества с финансово обезщетение, освен при прекратяване на трудовото правоотношение.“ Тази разпоредба не дава различно правно основание на предявения иск, а нейното задължително тълкуване, дадено с решение от 25.06.2020 г. на СЕС по съединени дела С-762/18 и С-37/19, включва в предметния обхват на иска по чл. 224, ал.1 КТ и хипотези като процесната, когато правото на платен годишен отпуск, респ. обезщетението за него, се търси за период, през който уволненият работник не е полагал действително труд за работодателя поради незаконното си уволнение, което е отменено.

Възражението за прихващане е правопогасяващо процесуално средство за защита на ответника. Изисква насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия (активното вземане) да е изискуемо и ликвидно ( определено по основание и размер), а задължението на прихващащия (пасивното вземане) е достатъчно да е изпълняемо. Довода си за недопустимост на възражението за прихващане касаторът извежда от липсата на насрещност на вземанията, а такава не е обсъждана от въззивния съд.

С решението си той е възприел първоинстанционните мотиви, че обезщетенията по чл. 220 и чл. 222 КТ са дължими и изплатени на ищцата от работодателя й – Дирекция КИС при МВР. Обстоятелството, че наредител на плащанията е друга структура в системата на МВР, а именно ОДМВР Монтана, предвид наличието на изрична организация за финансово обслужване, създадена с цитираната от въззивния съд заповед № 8121з-571/18.09.2014г. на министъра на вътрешните работи, не прави последното работодател на ищцата, съответно титуляр на вземанията за връщане на изплатените обезщетения. В тази връзка не е било спорно за въззивния съд, че възражението за прихващане е направено от ответника по делото – Дирекция КИС при МВР, с негово вземане, възникнало от качеството му на работодател на ищцата. Последното и съответно надлежната пасивна процесуална легитимация на Дирекция КИС при МВР са установени със сила на пресъдено нещо със съдебното решение за отмяна на незаконното уволнение от 2014г., където изрично е прието, че именно дирекцията отговаря на определението по §1, т.1 ДР на КТ. С обжалваното решение този въпрос не е пререшаван и в тази връзка питанията на касатора от четвърто до шесто, включително, не покриват общия селективен критерий на чл. 280, ал.1 ГПК.

И последният въпрос на касатора не е обсъждан с въззивното решение, а при липсата на 4 спор, че синдикалното членственото правоотношение на ищцата е било прекратено с уволнението й през 2014г. и не е възстановено при действието на КТД от 2019г., остава и ирелевантен за крайните изводи на въззивния съд.

В заключение, липсват предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Така мотивиран, настоящият състав на Върховния касационен съд ОПРЕДЕЛИ: