Определение № 626 от 08.05.2026, Окръжен съд - Плевен

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 626 гр. Плевен, 08.05.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛЕВЕН, ІІІ ВЪЗ. ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на осми май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЕКАТЕРИНА Т. Г.А-ПАНОВА

Членове:

МЕТОДИ Н. ЗДРАВКОВ

ЖАНЕТА Д. Г.А като разгледа докладваното от ЖАНЕТА Д. Г.А Въззивно частно гражданско дело № 20264400500362 по описа за 2026 година

Производство по чл. 274 и сл. вр. чл. 248 от ГПК .

С определение № 6256/30.12.2025 г. по гр.д. № 3218/2025 г. по описа на съда ПлРС е оставил без уважение като неоснователна молбата по реда на чл.

248 от ГПК на „Кеш пойнт България“ ООД, гр. София, ЕИК *** за изменение на решение № 1802/25.11.2025 г. по делото в частта за разноските за адвокатско възнаграждение, присъдени по реда на чл. 38 от ЗАдв. като е приел, че дължимият размер на тези разноски от ищеца е 600 лв., така както е посочено в решението.

Недоволен от постановеното определение е останал частният жалбоподател „Кеш пойнт България“ ООД, гр. София, който чрез пълномощника си адвокат Х. М. от САК от представляващото АД „Нестори, Угляров, М.“, гр. София го обжалва в законния срок като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. В жалбата се твърди, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че в полза на упълномощения адвокат се дължи адвокатско възнаграждение без да съобрази, че е налице негоден договор за правна помощ, който не е породил валидни правни последици, неправилна е приел, че адвокатско възнаграждение се дължи по всеки от предявените искове, както и че размерът на присъденото възнаграждение в размер на 600 лв. е адекватен на обема и качеството на осъществената правна помощ по делото. Според частният жалбоподател първоинстанционният съд е 1 следвало да констатира, че приложения договор за правна помощ е непълен, не отговаря на изискванията на чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗАдв., тъй като не е конкретизирано качеството на доверителя, поради което му се предоставя безплатна правна помощ и тази хипотеза да се констатира, че е налице злоупотреба с право и адвокатско възнаграждение изобщо не се дължи, тъй като присъждането му съставлява неоснователно обогатяване в резултат на злоупотреба с права. Твърди се, че се касае за упражнено превратно право на иск с цел увреждане на дружеството, тъй като между страните са образувани две отделни граждански дела именно с цел да се възложат в тежест на дружеството разноските по тях и да се присъди по-голям размер на разноските в полза на адвоката. Цитира се съдебна практика в подкрепа на доводите в частната жалба. Иска се от въззивният съд да изиска и приложи по делото исковите молби от същия ищец, както и приложените към тях списъци на разноските за да се убеди в твърденията на частния жалбоподател, след което в съответствие с цитираната практика на СГС да определи едно общо адвокатско възнаграждение по двете дела. Според частния жалбоподател неправилно първоинстанционният съд е приел, че се дължат отделни възнаграждения по всеки от исковете без да съобрази, че с тях се защитава един материален интерес и той е цената на иска по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД, а именно 1 215,23 лв.. Наред с гореизложеното частния жалбоподател счита, че неправилно първоинстанционният съд е определил адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв. без да съобрази, че определеният от съда размер на адвокатското възнаграждение не е адекватен на положения труд от адвоката на ищеца по делото. Позовава се на решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/2022 г. съгласно което размерите на адвокатските възнаграждения в Наредба № 1/2004 г. на ВАС нямат обвързващ съда характер и цитирана практика на ВКС, в която се приема, че от значение следва да са вида на делото, количеството на извършената работа, правната и фактическата сложност на делото, процесуалното поведение на страните, обстоятелството, че съдът и сам следи служебно за неравноправни клаузи в договорите.

Позовава се на решение на СЕС от 13.07.2023 г. по дело С-35/2022 г. и решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-417/2022 г., съгласно които съдът следва да извърши преценка относно добросъвестното упражняване на правата от страна на потребителя в съдебния и извънсъдебния етап от отношенията му с търговеца, като в конкретният случай, че да съобрази 2 липсата на опити от страна на ищеца за доброволно уреждане на спора преди да образува делото против него, както и обстоятелството, че съдът следи служебно за неравноправните клаузи в потребителските договори. В заключение се иска от въззивния съд да отмени изцяло обжалваното определение, да измени решението, в частта, в която е присъдено адвокатско възнаграждение в полза на пълномощника на ищеца като постанови, че такова не се дължи или алтернативно да определи значително по-нисък и справедлив размер на адвокатското възнаграждение по този ред. С жалбата е приложена квитанция за внесена държавна такса по сметка на ПлОС в размер на 7,67 евро.

С отговора на частна жалба ответникът по същата адвокат С. Т. от ПлАК, в качеството на пълномощник по делото на ищцата в първоинстанционното производство Г. В. Й. оспорва основателността на жалбата. Счита, че договорът за правна помощ отговаря на изисканията на закона, тъй като е достатъчно в него да е посочено, че безплатната правна помощ се осъществява на основание чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗАдв. и се позовава на цитирана съдебна практика в тази насока. Възразява да е налице злоупотреба с право от страна на ищеца, тъй като адвокатското възнаграждение по делото се определя от съда и същият съобразява размера на възнаграждението на адвоката за реално положения труд по конкретното дело. Позовава се и на актуалните разпоредби на чл. 36 ал. 3 и ал. 4 от ЗАдв. и критериите, които следва да съобрази съда, както и на разпоредбата на чл. 2 ал. 5 от Наредба № 1/2004 г. за възнагражденията за адвокатската работа, съгласно която адвокатско възнаграждение се присъжда по всеки от съединените искове, а не върху сбора от тях. Счита, че съгласно чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредбата минималния размер на адвокатското възнаграждение по първия от исковете по чл. 26 от ЗЗД е 500,70 лв., а по втория от тях по чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД минималния размер на адвокатското възнаграждение е 421,52 лв. и общият минимален размер от 922,22 лв. е по-висок от присъдения от съда на пълномощника на ищеца в размер на 600 лв.. Позовава се на цитирана практика на ПлОС в тази насока. В заключение се иска от въззивния съд да потвърди обжалваното определение.

Плевенският окръжен съд, като прецени доводите в частната жалба и представените по делото доказателства, приема за установено следното:

3

Частната жалба се явява подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК с оглед датата на подаването й, при наличие на правен интерес за страната от обжалване на атакуваното определение, като е приложена квитанция за внесена държавна такса в дължимия размер, поради което според въззивния съд е редовна и допустима.

Разгледана по същество частната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

С разпоредбата на чл. 248 ал. 1 от ГПК в срока за обжалване, а ако решението е необжалваемо - в едномесечен срок от постановяването му, съдът по искане на страните може да допълни или да измени постановеното решение в частта му за разноските.

От приложеното гр.д. № 3218/2025 г. по описа на ПлРС се установява, че същото е приключило с влязло в сила решение по съществото на спора, а именно решение № 1802/25.11.2025 г., с което са уважени изцяло предявените от ищцата Г. В. Й. против ответника „Кеш пойнт България“ ООД, гр. София, ЕИК *** установителен иск за прогласяване на нищожност на договор за потребителски кредит № 1081933/29.05.2024 г. и осъдителен иск с правно основание чл. 55 ал. 1 пр. 1 от ЗЗД за сумата от 1215,23 лв. като платена без основание по недействителния договор между страните. С решението съдът е осъдил ответника да заплати на пълномощника на ищеца – адвокат С. Т. на основание чл. 38 ал. 2 от ГПК адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по делото в размер на 600 лв., като е приел, че делото е съобразено с правна и фактическа сложност на делото, извършената работа от адвоката и размера на претенциите, които са уважени.

За да остави без уважение с атакуваното определение молбата по реда на чл. 248 от ГПК ПлРС е приел, че при определяне на адвокатското възнаграждение е съобразена фактическата и правна сложност на делото, неговата продължителност, интереса, вида и количеството на свършената работа и не е обвързан от определените в Наредба № 1/2004 г. на ВАС размери на адвокатските възнаграждения.

От представения по делото в първото по делото заседание договор за правна помощ между ищцата и пълномощника й адвокат С. Т. се установява, че страните са договорили оказване на безплатна правна помощ на ищеца по делото при условията на чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗАдв..

Установява се, че адвокат Т. е изготвил ИМ, явил се е по делото в 4 първото по делото о.с.з. и представил подробно писмено становище по проекто-доклада и основателността на предявените искове, съответно е обосновал становището си с цитирана практика на СЕС и е обсъдил подробно представената от него с ИМ справка за изчисляване на ГПР по кредита с онлайн калкулатор с цел да не се назначава по делото съдебно-счетоводна експертиза. В писменото становище подробно е посочено каква според ищеца е цената на исковете и какъв е дължимият размер на адвокатското възнаграждение съобразно разпоредбите на Наредба № 1/2004 г. на ВАС.

Представил е списък на разноските по чл. 80 от ГПК, с който е претендирал заплащане на дължимата държавна такса по делото и адвокатско възнаграждение за оказана безплатна правна помощ по делото в размер на 600 лв..

По делото в първото о.с.з не се е явил представител на ответника, но е депозирано писмено становище, с което се поддържа отговора на ИМ, оспорва се допустимостта на предявените искове поради липса на правен интерес и алтернативно основателността им.

Неоснователни като недоказани са оплакванията в частната жалба , че договорът за правна помощ между ищеца и пълномощника му е нищожен и не е породил валидно правно действие. Съдът намира, че липсва законово изискване за посочване на точните взаимоотношения между пълномощника и страната, които обосновават предоставянето на безплатна правна помощ по делото, а от съществено значение е обстоятелството, че поради близка връзка между тях адвокатско възнаграждение не е заплащано предварително и ще бъде присъдено при уважаване на исковете. Неоснователни са и оплакванията в частната жалба, че адвокатско възнаграждение в полза на ищеца не се дължи поради злоупотреба с право в нарушение на чл. 3 от ГПК. Ищецът е потребител, ползващ се със засилена защита с оглед обстоятелството, че е икономически по - слабата страна в правоотношението с търговеца, предоставящ заеми по занятие и в този смисъл процесуалното поведение на потребителя в защита на правата му не би могло да се определи като злоупотреба с права. Не може да се приеме също, че като не е потърсил предварително извънсъдебно уреждане на спора ищецът като потребител е осъществил противоправно поведение, целящо увреждане на ответното дружество, тъй от една страна в закона липсва такова изискване към потребителите, а от друга ответното дружество също е имало същата правна възможност при уважаване на иск за нищожност на идентичен договор между 5 страните или идентичен договор между дружеството и друг потребител да потърси извънсъдебно уреждане на отношенията между страните за да избегне имуществени вреди от разноски в последващи съдебни производства във връзка със сключените от същото в нарушение на правата на потребителя недействителни договори за кредит. Не може да бъде възприето за злоупотреба с право предявяването на основателни искове, произтичащи от неравноправни клаузи в договор за потребителски кредит само поради наличието на множество дела между страните, като неоснователни са оплакванията на частния жалбоподател, че броя на другите дела и присъдените адвокатски възнаграждения по всяко от тях следва да бъдат съобразени от съда при определяне на справедливия размер на адвокатското възнаграждение на пълномощника на ищеца по конкретното дело в хипотезата на чл. 78 ал. 5 от ГПК. Правната възможност за съединяване на граждански дела между едни и същи страни е изрично предвидена в закона и при наличие на предпоставките за това ответникът има възможност да поиска от съда съединяване на делата. В конкретният случай ответникът е направил такова искане и действително същото не е разгледано от първоинстанционния съд, но следва да се посочи, че според въззивния съд при приключване на всяко гражданско дело съдът е задължен на основание чл. 78 от ГПК да присъди разноските по конкретното дело и липсва правна възможност да съобразява наличието на други спорове между страните или размера на разноските по тези дела. Цитираната от частния жалбоподател практика в тази насока на други съдилища не е задължителна за настоящия съд и не се възприема от него по изложените по-горе съображения.