Решение № 8 от 31.01.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№8 гр. Пловдив, 31.01.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Вера Ив. Иванова

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев при участието на секретаря Анна Д. Стоянова като разгледа докладваното от Вера Ив. Иванова Въззивно гражданско дело № 20245000500437 по описа за 2024 година

Производството е въззивно по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Обжалвано е решение № 640/16.05.2024 г. по гр.д. № 820/2023 г. на ОСПловдив, с което е признато за установено по отношение на М. д. н. на М с х и в Република България-гр.Пловдив, че М. и.-гр.София е собственик на основание настъпило правоприемство на следните недвижими имоти: поземлен имот с идентификатор ********** по КККР на гр.Пловдив, одобрени със заповед № ********** г. на ИД на АГКК, с адрес на имота гр.П., ул. Р. Д. ****, с площ 185 кв.м., трайно предназначение на територията урбанизирана, начин на трайно ползване ниско застрояване (до 10 метра), номер по предходен план имот *******, парцел II-*******, при съседни поземлени имоти с идентификатори *****************, ведно със сграда в имота с идентификатор **********.2 със ЗП от 126 кв.м., брой етажи три, с предназначение жилищна сграда със смесено предназначение, ведно със следните самостоятелни обекти, които попадат в сградата: (1) самостоятелен обект с идентификатор **********.2.1 по КККР на гр.Пловдив, одобрени със заповед № ********** г. на ИД на АГКК, с адрес на имота гр.П., ул. Р.

Д.*******, етаж 3, с предназначение на самостоятелния обект жилище, 1 апартамент с площ 115,90 кв.м., състоящ се от четири стаи и коридор, при съседни самостоятелни обекти в сграда на същия етаж няма, под обекта **********.2.2, над обекта няма; (2) самостоятелен обект с идентификатор **********.2.2 по КККР на гр.Пловдив, одобрени със заповед № ********** г. на ИД на АГКК, с адрес на имота гр. Пловдив, Р. Ц., ул. Р. Д.********,етаж 2, с предназначение на самостоятелния обект жилище, апартамент с площ 104,80 кв.м., състоящ се от четири стаи и коридор, при съседни самостоятелни обекти в сграда на същия етаж няма, под обекта **********.2.3 и **********.2.4, над обекта **********.2.1; (3) самостоятелен обект с идентификатор **********.2.3 по КККР на гр.Пловдив, одобрени със заповед № ********** г. на ИД на АГКК, с адрес на имота гр. П., ул. Р.

Д.*******,етаж 1, с предназначение на самостоятелния обект за търговска дейност, брой нива на обекта 1, с площ 47,70 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сграда на същия етаж няма, под обекта няма, над обекта **********.2.2 и (4) самостоятелен обект с идентификатор **********.2.4 по КККР на гр.Пловдив, одобрени със заповед № ********** г. на ИД на АГКК с адрес на имота гр.П., ул. Р. Д.*******, етаж -1 (минус едно), с предназначение на самостоятелния обект за търговска дейност, брой нива на обекта 2, с площ 89 кв.м., при съседни самостоятелни обекти в сграда на ниво 1 (едно) на същия етаж няма, под обекта няма, над обекта няма, при съседни самостоятелни обекти в сграда на ниво 2 (две) на същия етаж няма, под обекта няма, над обекта **********.2.2, отменен е на основание чл.537,ал.2 от ГПК констативен нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот № ************** г. на нотариус Т. К. с рег. № *** при НК, с район на действие РС-Пловдив, и е осъдено М. д. н. на м. с. х. и. в Република България-гр.Пловдив да заплати на М. и.-гр.София сумата 15 222,79 лв.разноски по делото.

Жалбоподателят М. д. н. на м. с. х. и. в Република България-гр.Пловдив моли решението да бъде обезсилено като недопустимо, евентуално да бъде отменено като неправилно, по съображения, посочени в подадената на 3.07.2024 г. въззивна жалба, и да бъдат отхвърлени предявените срещу жалбоподателя главен установителен иск за собственост по чл.124,ал.1 от ГПК и евентуално предявените искове по чл.79 от ЗС, както и искането по чл.

537,ал.2 от ГПК. Като ответник в производството пред окръжния съд оспорва предявените срещу него искове като неоснователни. Претендира за 2 присъждане на разноски.

Ответникът по въззивната жалба М. и.-гр.София моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна по съображения, посочени в отговора, подаден на 24.09.2024 г. Като ищец в производството пред окръжния съд предявява главен иск с правно основание чл. 124,ал.1 от ГПК и евентуални искове по чл.

124,ал.1 във вр. с чл. 79 от ЗС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е собственик на описаните в исковата молба недвижими имот в гр. Пловдив (дворно място ведно с намиращата се в него сграда и намиращите се в нея обекти два апартамента и два магазина) на основание настъпило правоприемство с праводател Б.м. н.-гр.Пловдив и правоприемник ищецът, евентуално, на основание добросъвестно владение, продължило повече от 5 години, евентуално на основание недобросъвестно владение, продължило повече от 10 години, както и заявява искане за отмяна по реда на чл.537,ал.2 от ГПК на констативен нотариален акт за право на собственост върху имота № ************** г. на нотариус Т. К. с рег. № *** при НК, с район на действие РС-Пловдив. Претендира за присъждане на разноски за въззивното производство.

Пловдивският апелативен съд провери законосъобразността на обжалваното решение съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК и във връзка с оплакванията и исканията на жалбоподателя, прецени събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и намери за установено следното:

Безспорно е между страните, видно е и от представеното от ищеца в копие с исковата молба удостоверение от СГС от 2.12.2022 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС, че ищецът „М. и.“-гр.София е юридическо лице, регистрирано съгласно Закона за В.та. Безспорно е също така, видно е и от представените от ищеца в копие в съдебното заседание на окръжния съд на 26.02.2024 г. и приети в същото съдебно заседание решение № 133/19.03.2010 г. по ф.д. № 31/2010 г. на ОС-Пловдив и решение № 476/15.07.2011 г. по същото ф.д. № 31/2010 г. на ОС-Пловдив, че ответникът „М. д. н. на м. с. х. и. в Република България“-гр.Пловдив е юридическо лице, регистрирано като местно поделение на „м. с. х. и. в Република България“-гр.София съгласно Закона за В.та. Неговото актуално регистърно състояние се установява от удостоверение от 12.10.2023 г., издадено от ОС-Пловдив по ф.д. № 31/2010 г.

3 на ПОС (л.671 от досието на делото на ПОС). Безспорно е между страните, че с нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давност, № 190/22.06.1990 г., том V, н.д. № 3476/1990 г. на нотариуса при ПРС, представен в копие от ищеца с исковата молба, е признато за собственик по давност на имот, за който няма спор че е идентичен с описаните в исковата молба, „Б.м. н.“-гр.Пловдив. Няма спор и че с нотариален акт за право на собственост върху недвижим имот по реда на чл. 587,ал.1 и ал.3 от ГПК № ************** г. на нотариус Т. К., вписан в СВ-Пловдив в Дв.Вх.Рег.

№*************, представен също в копие от ищеца с исковата молба, е признат за собственик на същите имоти местно поделение на религиозна институция с наименование „М. д. н. на м. с. х. и. в Република България“гр.Пловдив. Няма спор между страните и че имотите се владеят от ищеца.

С подадената на 24.03.2023 г. искова молба ищецът „М. и.“-гр.София твърди, че то е собственик на описаните в исковата молба недвижими имоти в гр.Пловдив, но собствеността му е оспорена от ответника „М. д. н. на м. с. х. и. в Република България“-гр.Пловдив, по чието искане е бил изготвен на 12.10.2022 г. представеният с исковата молба констативен нотариален акт за право на собственост, с който ответникът е признат за собственик на имотите.

Твърди, че ищецът е правоприемник на Б.м. н.-гр.Пловдив и като такъв е собственик на недвижимите имоти. Твърди, че имотите поне от 80-те години на миналия век и до момента се владеят от „М. и.“ и са управлявани от местното му поделение М. н. в гр. П., което местно поделение е имало различни наименования във времето според уставите на религиозната институция М. и., като то е придобило правото на собственост върху имота по давностно владение, за което на 22.06.1990 г. е съставен представеният с исковата молба нотариален акт. Претендира да се установи по съдебен ред спрямо ответника правото му на собственост върху недвижимите имоти на основание настъпило правоприемство, евентуално, на основание добросъвестно давностно владение, продължило повече от 5 години, евентуално, на основание недобросъвестно давностно владение, продължило повече от 10 години. Твърди, че Т. м. в. о.-гр.Пловдив и Б.м. н.-гр.Пловдив са един и същи субект с различно наименование на единственото съществувало до 2003 г. изповедание на мюсюлманите в Република България М. и., съществуващо и понастоящем. Твърди, че е видно от чл.35 от Устава на М. и., утвърден през 1986 г. и в сила до 1992 г., че М. н. ползва печат, т.е. се 4 идентифицира с изписване на наименование „Б.м. н.“, като съгласно Устава от 1986 г. носителите на правото на собственост са м.н.. Твърди, че с приемане на последващите устави при действието на отменения Закон за изповеданията от 1992 г., 1994 г., 1996 г., 1997 г. и 2000 г. е налице сходна уредба на местните поделения с наименование М д ж имащи статут на правни субекти и част от структурата на ищеца М. и.. Твърди, че настъпилото правоприемство между ищеца М. и. като правоприемник и Т. м. в. о. като праводател е установено със сила на пресъдено нещо с решение № 929/12.07.2019 г. по гр.д. № 964/2018 г. на ОС-Пловдив, влязло в сила на 8.01.2021 г., което касае спор между ищеца и трето лице за различен от исковия имот, поради което ищецът заявява, че в това производство отново обосновава наличието на правоприемство. Заявява, че от 1.01.2003 г. е в сила Законът за В.та, който предвижда пререгистрация на заварените религиозни институции и местните им поделения. Твърди, че на основание §2,ал.1 от ПЗР на ЗВ М. и. е запазило статута си на юридическо лице-религиозна институция, а на основание §2,ал.3 от ПЗР на ЗВ е извършена служебно пререгистрация в СГС с решение № 1/18.02.2003 г. по ф.д. № 1659/2003 г. на СГС. Твърди, че към 1.01.2003 г. ищецът М. и. е единственото изповедание-религиозна институция на мюсюлманската общност в Република България, което се установява от опис, издаден на ищеца от Дирекция „В.“ на 7.05.2019 г., представен от ищеца в копие с исковата молба. Твърди, че Дирекция „В.“ е издала и изрично експертно становище с изх. № 02.18487/18.09.2003 г., представено в копие с исковата молба, че „М. и.“ е правоприемник на съществувалите до 2003 г. негови местни поделения, включително М.д.н. Твърди, че при действието на отменения Закона за изповеданията ищецът „М. и.“ е имал местно поделение в гр. Пловдив с наименование към момента на съставяне на нотариалния акт през 1990 г. „Б.м. н. гр. Пловдив“ и със статут на юридическо лице според разпоредбите на чл.31,ал.2 и чл.32 от Устава от 1986 г. във връзка с чл.6,ал.1 и чл.30 към Закона за изповеданията (отм.). Заявява, че Законът за В.та, в сила от 1.01.2003 г., регламентира две категории местни поделения на религиозните институции – такива, които са юридически лица, регистрирани от съответния окръжен съд като заварени към момента на влизането на закона в сила по реда на §2,ал.4 от ПЗР на ЗВ или като нововъзникнали по реда на чл. 20 от ЗВ, и такива, които са неперсонифицирани, регистрирани в общината по реда на чл.19 от ЗВ при условията на уведомителен режим, като от волята на принципала зависи дали 5 да персонифицира местното си поделение. Твърди, че към влизане в сила на ЗВ на 1.01.2003 г. в общинския регистър на гр.Пловдив е вписано местно поделение на ищеца, видно от представеното в копие с исковата молба писмо от Община Пловдив с изх. № 19-19РЗК-30/17.01.2019 г., но не е изпълнена процедурата по §2,ал.4 от ПЗР на ЗВ за вписването му като заварено поделение със статут на юридическо лице, поради което и по аргумент от чл.596 и сл. от ГПК, чл.14-20 от ЗВ, §2 от ПЗР на ЗВ и ТР №1/23.11.2010 г. на ОСТК на ВКС по тълк.д. № 2/2010 г. ищецът е правоприемник на съществувалите при действието на ЗИ (отм.) и правосубектни местни поделения. Твърди, че ответникът „М. д. н. на М с х и в Република България“гр.Пловдив е ново местно поделение на вероизповедание, вписано през 2010 г., което не е правоприемник на нито една от структурите и органите на М. и. в България, съществували до 2002 г., като всички те са част от М. и. в България.

Разпечатката съдържа 22 от 92 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/1f67e0a6-dff7-4113-8c8c-8601632b82b8