Решение № 21 от 20.03.2024, Апелативен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 21 гр. Бургас, 19.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – БУРГАС в публично заседание на двадесет и втори февруари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Павел Ал. Ханджиев

Членове:

Илияна Т. Балтова

Янко Н. Новаков при участието на секретаря Петя Ефт. Помакова като разгледа докладваното от Илияна Т. Балтова Въззивно търговско дело № 20232001000253 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е реда на чл.258 и сл. ГПК.

С Решение № 274 от 28.08.2023 г., постановено по т.д. № 124/ 2021 г. по описа на Окръжен съд Бургас, е признато за установено по исковете с правно основание чл.694 ТЗ, предявени от „П.“ АД н., ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Б. ж.к. „Л., Спортен комплекс „Л., и „С.“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. Б., ж.к. „Л., Спортен комплекс „Л., представлявано от Д.Д.Ч. против П. АД, ЕИК ** със седалище и адрес на управление: гр. Л. община Л. ул. Т. хотел „Л.“, представлявано от Г.Т. и М.К.Д. - заедно, при участието на И. И. П. , с адрес за връчване: гр. С., хотелски комплекс В.“, офис в качеството й на синдик на „П.“ АД (н), че П.

АД не притежава следните вземания, включени в одобрения с Определение № 260516/ 02.03.2021 г. по т.д. № 480/ 2018 г. по описа на Окръжен съд Бургас, Допълнителен списък № 1 на приетите от синдика вземания на кредиторите: 1 500 000 лв. главница по договор за заем от 17.07.2013 г.; 39 586,50 лв. законна лихва върху главницата за периода 5.07.2019 – 7.10.2019 г.; 417 083,34 лв. законната лихва за забава върху главницата за периода от 7.10.2016 – 1

4.07.2019 г.; законната лихва за забава върху главницата, считано от 8.10.2019 г. до окончателното изплащане.

Присъдени са разноски.

Против така постановеното съдебно решение е постъпила въззивна жалба от П. АД, с адрес за връчване: грС. - адв.А. К., в която се поддържа, че същото е неправилно и необосновано, постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Претендира се отмяната на решението и постановяване на ново такова, с което се признае за установено съществуването на процесните вземания.

Въззивникът твърди, че необосновано решаващият състав е приел за основателно възражението, че договорът за заем е симулативен и прикрива договор за спонсорство, при позоваване на депозирани по делото свидетелски показания и собствени спомени. Инвокира се нарушение на съдопроизводствените правила, поради допускането на гласни доказателства в разрез с ограниченията на чл.164, ал.1, т.3 ГПК и чл.165, ал.2 ГПК, при наличието на изрично възражение от страна на П. АД.

Акцентира се на обстоятелството, че по делото не е представено нито едно писмено доказателство, което да послужи за начало на доказване и да даде индиция за съществуването на симулация, както и не е представено обратно писмо, което прави допускането на гласни доказателства относно действителните уговорки между страните по договора недопустими.

На следващо място се сочи, че свидетелските показания, събрани по делото, не установяват симулация. Заявява се, че те са тълкувани от съда превратно. Сочи се, че от показанията на свидетеля З. Г. не става ясно нито какви уговорки са постигнати, нито между кои страни. Навеждат се оплаквания и по отношение недопустимостта на показанията на свидетеля М.

С., като член на управителния орган на една от страните по делото, както и заинтересоваността му. Изтъква се, че и от неговите показания не се установява симулация на договора за заем.

Излагат се аргументи, че по делото е останало изцяло недоказано твърдението за сключен договор за спонсорство между П. АД и „П.“ АД, който да е прикрИ. от договор за заем, обосноваващ недължимост на претендираните от въззивника вземания от длъжника.

В допълнение се сочи на пристрастност на съдията – докладчик в полза на една от страните по делото - „П.“ АД, доколкото е присъствал на срещи на 2 футболния отбор, за да го подкрепя.

Застъпва се позиция, че е налице валидно заемно правоотношение, произтичащо от сключения между страните договор за заем от 17.07.2013 г., който, според двете приети по делото пред първата инстанция съдебнопочеркови експертизи, е автентичен. Настоява се, че заявки за усвояване на заемните суми са изпращани от финансовия директор на „П.“ АД до П. АД по електронен път, в тях изрично е било посочено, че се отнасят до цитирания заем и съответно за кой месец е заявката. Подчертава се, че заемодателят е направил банкови преводи по сметката на заемателя, посочена в заявката.

Лансира се тезата, че приетата по делото експертиза установява осчетоводяване на всички преведени суми в счетоводството на П. АД, като липсват плащания, извършени от „П.“ АД за погасяване на поетите задължения.

Претендират се разноски.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от „С.“ АД, ЕИК ***, представлявано от Д.Ч. с адрес за връчване: грБ. - адв. М.

Г., в който се навеждат аргументи за нейната неоснователност и се моли за оставянето и без уважение, като се потвърди решението на първоинстанционния съд, като правилно и обосновано.

Изразява се позиция, че не е налице недопустимост на свидетелските показания, не са налице по отношение на тях ограниченията на чл.164, ал.1, т.3 и чл.165, ал.2 ГПК, тъй като свидетелите Г. и С. са разпитани по искане на „С.“ АД – трето лице по смисъла на чл.165, ал.2, изр.2 ГПК. Твърди се, че показанията на свидетелите са последователни, логични и непротиворечиви, като и двамата са присъствали на водените преговори и преддоговорните отношения между страните.

Заявява се, че е налице реално изпълнение от страна на П.Ф.“ АД (н) на задълженията му по прикрития договор за спонсорство. Липсата на предоставено обезпечение на немалката по размер заемна сума се третира в отговора като свидетелство за реалните уговорки между страните.

В отговора се поддържа, че процесният Договор за заем от 17.07.2013г. следва да бъде изключен от доказателствата по делото, като неавтентичен.

Подчертава се, че не са били ангажирани доказателства относно наличието на постигнато съгласие за връщане на заемната сума. Сочи се, че за доказване на претендираното от въззивника вземане не е достатъчно да се установи 3 наличието на извършени плащания от П. АД, а че те са извършвани на основание твърдяното заемно правоотношение.

В законоустановения срок е постъпил и отговор от И. П. – временен синдик на „П.“ АД н., с адрес за връчване: гр. С., Хотелски комплекс В.“, офис 306, в който въззивната жалба се оспорва като неоснователна и недоказана. Претендира се потвърждаване на първоинстанционното решение.

Синдикът намира изводите на съда относно симулативността на процесния договор за правилни и законосъобразни, и поддържа, че ограниченията на чл.164, ал.1, т.3 ГПК и чл.165, ал.2 ГПК не са налице по отношение показанията на разпитаните свидетели.

Оспорва извършените банкови преводи от страна на П. АД, като такива по процесния договор за заем, а самият договор счита, че е следвало да бъде изключен от доказателствата по делото като неавтентичен.

Претендират се разноски.

Въззивната жалба е подадена в преклузивния срок, от легитимирана да обжалва страна, срещу акт, подлежащ на обжалване и отговаря на изискванията на правната норма за редовност. Следователно, същата е допустима за разглеждане по същество.

При извършената служебна проверка, съгласно правомощията по чл.269 ГПК, Апелативен съд Бургас констатира, че постановеното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Като взе предвид изложените в жалбата съображения, доводите на страните, прецени събраните по делото доказателства и съобрази закона, съдът приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Настоящият отрицателен установителен иск е предявен в законния срок по чл.694, ал.6 ТЗ.

С Решение № 7 9 от 4.07.2019 г. по д.н. № 480/ 2018 г. по описа на Окръжен съд Бургас, вписано в ТР на 5.07.2019 г., е открито производство по несъстоятелност по отношение на „П.“ АД.

Настоящият въззивник е предявил вземанията си пред синдика, те са били приети и включени в Допълнителен списък № 1 на приетите вземания, обявен в ТР на 20.11.2019 г. Длъжникът е подал своевременно възражение против списъка. Съищецът „С.“ АД също е оспорил в срок включването в списъка на приетите вземания на претендираните от въззивника такива, но, с Определение № 260516 от 2.03.2021 г. на съда по несъстоятелността, 4 възраженията против приемането на процесните вземания на П. АД са счетени за неоснователни.

Искът е предявен на 16.03.2021 г.

Пред настоящата инстанция е пренесен спорът за съществуването на вземания по писмен договор за заем, представен по делото, сключен на 17.07.2013 г. между П. АД, като заемодател и „П.“ АД, като заемател: 1 500 000 лв. главница по договора; 39 586,50 лв. законна лихва върху главницата за периода 5.07.2019 – 7.10.2019 г.; 417 083,34 лв. законната лихва за забава върху главницата за периода от 7.10.2016 – 4.07.2019 г.; законната лихва за забава върху главницата, считано от 8.10.2019 г. до окончателното изплащане, предявени от дружеството – въззивник за удовлетворяване в производството по несъстоятелност.

С предявяване на отрицателния установителен иск по чл.694, ал.1 или ал.3 ТЗ се предоставя правна възможност на длъжника или кредитор в несъстоятелността, оспорил съществуването на прието вземане, да поиска разрешаване със сила на пресъдено нещо на въпроса относно съществуването или поредността на удовлетворяване на предявено от кредитор вземане, тогава, когато вземането е включено в списъка на приетите вземания с определението по чл.692, ал.4 ТЗ.

Длъжникът и съищецът – кредитор в несъстоятелността, са оспорили съществуването на горепосочените вземания, като основният им и поддържан във въззивното производство аргумент се корени в твърдението, че наличният като доказателство договор за заем е привиден и прикрива съглашение по договор за спонсорство.

Настоящият състав препраща към фактическата обстановка, изложена от първоинстанционния съд, като нови установявания на факти пред въззивната инстанция не е провеждано.

В обобщение и в аспект на повдигнатите в жалбата оплаквания следва да се посочи, че е представен договор за заем, сключен на 17.07.2013 г. между въззивника и длъжника, предвиждащ предоставяне от заемодателя на заемополучателя на сума в размер на 1 500 000 лв., при задължение на последния да я върне, в срок до 17.07.2015 г. Постигнато е съгласие, че заемната сума ще се получава на 12 равни месечни вноски, за периода: месец юли 2013 г. - месец юни 2014 г., както и че заемната сума ще бъде превеждана по банкова сметка на заемополучателя. Уговорена е дължима 5 възнаградителна лихва. Постигната е договореност заемополучателят да има право да погасява предсрочно изцяло или частично задълженията си по главницата, преди срока за уговорен като краен падеж по договора, както и да ползва отново заемни средства, до пълния размер на заема по съглашението.

Посочено е, че при поискване от страна на заемополучателя всяка от заемните вноски може да бъде усвоена по-рано от съответния месец, но не порано от 7 дни от поискването и.

Не е спорно между страните по делото, а и се установява от представените доказателства, че за периода 17.07.2013 г. – 29.04.2014 г. са подадени до дружеството - въззивник дванадесет заявки за изплащане на суми, с посочено основание договора за заем, в различни размери, като във всяка от заявките е посочена банковата сметка, по която да бъде извършен преводът. Вещото лице по изпълнената по делото пред първата инстанция съдебно - счетоводна експертиза е установило постъпването на заявените суми по банковата сметка на длъжника.

Правното твърдение на въззиваемите в настоящия процес се изразява в правоизключващото възражение, че представеният договор за заем е нищожен, като привиден, прикриващ договор за спонсорство, изразяващ се, според поддържащите тезата за симулация, в предоставяне на парична сума, без уговорка за връщане, срещу насрещно задължение на получателя да популяризира дружеството, предоставило сумата.

Естеството на привидното съглашение предполага договаряне – постигнато съгласие между двете страни по правоотношението, без намерение за обвързване, при действително намерение страните да не се обвържат въобще – при абсолютната симулация, или да се обвържат по друго – дисимулирано съглашение – при относителната симулация. Правната норма на чл.26, ал.2, предл.5 ЗЗД прогласява симулативните сделки за нищожни.