Решение № 740 от 29.05.2019, Районен съд - Пазарджик

Р Е Ш

Е Н И Е гр. Пазарджик, 29.05.2019г.

В И

М Е Т

О Н А Н

А Р О Д А

ПАЗАРДЖИШКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, в публично заседание на девети май, две хиляди и деветнадесета година, в състав:

РАЙОНЕН СЪДИЯ: Димитър Чардаков

При секретаря Мария

Кузева и в присъствието на прокурора ………….., като разгледа докладваното от съдия Чардаков гр.д. №1934/2018г. по описа на съда и за да се произнесе, взе предвид следното:

По реда на чл.422 ГПК са предявени обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.9 ЗПК вр. чл.240, ал.1, ал.2, чл.92 и чл.86, ал.1 ЗЗД за установяване на вземанията по издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, съгласно която ответникът С.Г.Р. дължи на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД сумата 3397,77лв., включваща 1823,20лв. главница; 241,94лв. договорна лихва за периода 18.01.2017г. – 11.10.2017г.; 1231,86лв. компенсаторна неустойка; 45лв. разходи и такси за извънсъдебно събиране на просрочено задължение и 55,77лв. обезщетение за забава за периода 11.10.2017г.

- 24.10.2017г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението по чл.410 ГПК в съда - 24.10.2017г., до плащането.

Ищецът твърди, че по силата на рамков договор за продажба на вземания от 30.01.2017г. и приложение №1 към него от 01.09.2017г. е придобил от цедента „Изи Асет Мениджмънт“ АД негово вземане към ответника С.Г.Р., ведно с привилегиите и обезпеченията, произтичащо от договор за паричен заем №2719567 от 04.01.2017г., като длъжникът е уведомен за цесията от предишния кредитор, включително и чрез връчване на приложеното към исковата молба уведомление по чл.99, ал.3 ГПК. Твърди, че в изпълнение на договора цедентът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предоставил на ответника заем в размер на 2000лв. Със същия договор ответникът се задължил да върне заема и да плати възнаградителна лихва в размер на 294,60лв. в срок до 11.10.2017г. на двадесет равни погасителни вноски по 114,73лв. всяка.

Освен това ответникът поел задължение в 3-дневен срок от сключване на договора да представи на заемодателя обезпечение под формата на поръчителство от трети лица, а при неизпълнение на това задължение – да заплати компенсаторна неустойка по чл.4, ал.2 от договора в размер на 1402,40лв., която се изплаща разсрочено на равни части, включени към месечните погасителни вноски по заема.

Със същия договор ответникът се задължил при забава на плащанията от негова страна да възстанови на заемодателя направените разходите за извънсъдебно събиране на просрочените задължения, като размерът на разходите е определен предварително на 9 лв. за всеки 30 дни просрочие, но не повече от 45лв.

Ищецът твърди, че ответникът не е изпълнил задължението да представи обезпечение на заемодателя, поради което дължи неустойката по чл.4, ал.2 от договора. Освен това забавил плащането на погасителните вноски, поради което считано от 11.10.2017г. – падежът на последната погасителна вноска, за него възникнало задължение да заплати мораторно обезщетение в размер на законната лихва върху просрочената главница за периода на забавата, възлизащо на 55,77лв. Тъй като просрочието продължило над 150 дни, възникнало и задължение да заплати разходите за извънсъдебно събиране в максималния размер от 45лв.

От общо дължимото по договора за кредит ответникът платил частично 400лв.

Ищецът твърди, че за събирането на непогасения остатък се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК, издадена от Районен съд - Пазарджик по ч.гр.д.

№4454/2017г. Поради нейното връчване на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК иска от съда да установи съществуването на вземанията в размера по заповедта за изпълнение. Претендира присъждането на разноски в исковото и в заповедното производство.

Ответникът, чрез назначения от съда особен представител, оспорва дължимостта на претендираната договорна лихва при твърдение, че клаузата за нейното уговаряне е нищожна като противоречаща добрите нрави, тъй като размерът на лихвата е необосновано висок. Предявява възражение за нищожност поради неравноправно третиране на страните на клаузата по чл.4, ал.2 от договора за заплащане на компенсаторна неустойка при непредставяне на обезпечение. Твърди, че неустойката е необосновано висока.

Моли за отхвърлянето на иска.

Съдът, като съобрази събраните доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Активно легитимиран да предяви процесните искове по реда на чл.422 от ГПК е кредитор, в чиято полза е издадена заповед за изпълнение на парично задължение, срещу която е постъпило възражение от длъжника или същата е била връчена на последния при условията на чл.47, ал.5 ГПК. В случая тези положителни процесуални предпоставки са налице, а искът е предявен в законоустановения срок, поради което е допустим.

По основателността на исковете по чл.9 ЗПК вр. чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД.

За уважаването на иска за връщане на заема и иска за заплащане на възнаградителна лихва ищецът следва да установи, че цедентът е предоставил на ответника заем в размер най-малко на претендираната главница, лихвоносния характер на заема, размера и изискуемостта на вземането, както неговото придобиване чрез цесия, за която ответникът е уведомен от предишния кредитор.

При доказване на горното ответникът носи тежестта да установи положителния факт на изпълнението.

По делото е представен в копие договор за паричен заем № 2719567 от 07.05.2014г. между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и ответника С.Г.Р., с който дружеството се е задължило да предостави на ответника паричен заем от 2000 лв. при фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35% и годишен процент на разходите в размер на 41,7%. Посочена е общата дължима сума по главница и лихва, която възлиза на 2294,60лв.

Ответникът е поел задължение да върне заема в срок до 11.10.2017г., на 20 равни погасителни вноски по 117,73лв. Уговорени са падежните дати на отделните вноски.

Изпълнението на задължението на заемодателя да предостави заема е удостоверено в самия договор за кредит, тъй като съгласно чл.3 от него той има качеството на разписка за получаването на сумата. Договорът е подписан от заемополучателя и обективира неговото изявление, че заемът е даден. С оглед на това за ответника е възникнало задължение да го върне и да плати уговорената възнаградителна лихва.

Съдът намира за неоснователно възражението на особения представител за нищожност на уговорката за възнаградителна лихва като противоречаща на добрите нрави поради високия размер на лихвата. Същата е основна част от годишния процент на разходите, които при конкретния потребителски заем възлизат на 41,7%, т.е. под лимита по чл.19, ал.4 ЗПК. След като законът позволява нейното заплащане в такъв и дори в по-голям размер, не може да се твърди, че размерът на лихвата е уговорен в противоречие на добрите нрави.

Съгласно посоченото в договора, дължимата главница е 2000лв., а дължимата възнаградителна лихва – 294,60лв. Видно от приетата СИЕ, преди крайния срок на договора ответникът е направил две вноски по 200лв., съответно на 18.01.2017г. и 06.02.2017г. С тях са погасени 176,80лв. от главницата и 52,66лв. от дължимата възнаградителна лихва. Непогасени остават 1823,20лв. главница и 241,94лв. възнаградителна лихва. Ответникът не е представил доказателства за изпълнението на тези задължения.

Представен е договор за цесия и приложение към него, от които е видно, че заемодателят „Изи Асет Мениджмънт“ АД е прехвърлил на ищеца „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД вземането по процесния договор за заем.

Действителността на договора за цесията не се оспорва от особения представител на ответника. Към исковата молба е приложено уведомление до длъжника за извършеното прехвърляне, което е изготвено от цесионера по изрично упълномощаване от цедента да направи уведомяването. Уведомлението е връчено на ответника ведно с исковата молба, чрез назначения от съда особен представител.

Дори да се приеме, че това уведомяване не е надлежно, цесията пак е противопоставима на длъжника, тъй като същият не твърди плащане в полза на предишния кредитор. Следва да се има предвид, че целта на съобщаването за прехвърляне на вземането е да се предпази длъжника от ненадлежно изпълнение в полза на предишния кредитор, който след цесията не е носител на материалното право. Неизпълнението на това задължение не засяга действието на договора за цесия и цесионерът се явява материално легитимиран да получи плащането. Срещу неговата претенция длъжникът може да успешно да възрази, че цесията не му е била съобщена, само ако едновременно с това твърди, че е изпълнил на предишния кредитор. Едно такова плащане преди цесията да му е съобщена би освободило длъжника на основание чл.75, ал.2 ЗЗД, а истинският кредитор следва да предяви претенциите си към цедента, но не и спрямо длъжника. При липса на твърдение за извършено плащане, обстоятелството дали цесията е била съобщена на длъжника и от кого е ирелевантно /в т.см. Определение №987 от 18.7.2011г. по гр.д.

№867/2011г. на ВКС, ІV г.о. и Решение №173 от 15.4.2004г. по гр.д. №788/2003г. на ВКС, ТК/.

Установява се наличието на непогасено парично задължение на ответника по процесния договор за кредит в размер на 1823,20лв. главница и 241,94лв. възнаградителна лихва, което е придобито от ищеца чрез цесия. Затова установителните искове чл.9 ЗПК вр. чл.240, ал.1, ал.2 ЗЗД са основателни и следва да се уважат в предявения размер.

Относно иска по чл.92 ЗЗД:

За уважаването на иска ищецът следва да установи, че в тежест на ответника е възникнало задължение, за чието неизпълнение страните са уговорили неустоечна клауза, както и размера на неустойката.

При установяване на горното ответникът следва да установи, че е изпълнил задължението по начин, изключващ неустойката.

Съгласно чл.4 от договора за заем, в 3-дневен срок от неговото сключването заемателят е длъжен да представи обезпечение на кредитора чрез поръчителство от две лица, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да работи по безсрочен трудов договор, нетният размер на осигурителния доход да е над 1000лв., да не е заемател или поръчител по друг договор за заем със същия заемодател, да няма неплатени осигуровки през последните две години, да няма задължения към други банки и финансови институции или ако има – те да не са просрочени. В тежест на заемателя е предвидена неустойка за неизпълнение на това задължение в размер на 1402,40лв., платима на 20 равни вноски по 70,12лв., които се добавят към погасителните вноски по кредита.

Действителността на неустоечната клауза се оспорва от особения представител на ответника.

Съдът намира оспорената неустоечна клауза за недействителна поради противоречие с добрите нрави – основание по чл.26, ал.1 ЗЗД. При преценката съдът съобрази разясненията в т.3 от тълкувателно решение №1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK. Там е посочено, че автономията на волята и свободата на договарянето не са неограничени.

Страните могат да определят свободно съдържанието на договора само дотолкова, доколкото то не противоречи на закона и на добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях, като за спазването им при иск за присъждане на неустойка съдът следи служебно.

Един от тези принципи е принципът на справедливостта, който в гражданските и търговските правоотношения изисква да се закриля и защитава всеки признат от закона интерес.

Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като се има предвид вида и размерът на задължението, чието изпълнение се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди;