Протокол № 121 от 06.06.2023, Апелативен съд - Пловдив

ПРОТОКОЛ

№ 121 гр. Пловдив, 05.06.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на пети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Галина Гр. Арнаудова

Членове:

Мария П. П.

Румяна Ив. Панайотова-Станчева при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева

Сложи за разглеждане докладваното от Румяна Ив. Панайотова-Станчева Въззивно гражданско дело № 20235000500240 по описа за 2023 година.

На именното повикване в 10:11 часа се явиха:

За жалбоподателя П., редовно призована, се явява прокурорът А. Я. от АПП.

За въззиваемата Р. К. П., редовно призована, се явява адв. С. С., упълномощена от по-рано.

Контролиращата страна – АПП, редовно призована, не изпраща представител.

Прокурор Я.: Да се даде ход на делото.

Адв. С.: Да се даде ход на делото.

Съдът намира, че няма пречка да се даде ход на делото, поради което О П Р Е Д Е Л И:

ДАВА ХОД НА ДЕЛОТО.

Докладва се делото:

Производството е по чл. 267 от ГПК, образувано по въззивна жалба вх.

№ 11139/04.04.2023 г. от П. против решение № 401 от 27.03.2023 г., постановено по гр.д. № 2132/ 2022 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Р. К. П. обезщетение за 1 неимуществени вреди в размер на 150 000 лв. на основание чл. 2, ал.1, т. 3 ЗОДОВ. Излагат се съображения за неправилност на решението в неговата обжалвана част и се заявява искане същото да бъде отменено и постановено друго, с което присъденото обезщетение да бъде намалено.

Постъпил е отговор от Р. К. П., представлявана от адв. С. С., с който оспорва въззивната жалба, счита решението правилно и заявява искане същото да бъде потвърдено. Претендира разноски.

Прокурор Я.: Поддържам подадената от П. въззивна жалба. Нямам искания за доказателства.

Адв. С.: Оспорвам въззивната жалба на П. по изложените в отговора съображения.

Други доказателства по делото няма да сочим. Представям договор за правна защита и съдействие за тази инстанция и списък на разноските.

Съдът

О П Р Е Д Е Л И:

ПРИЕМА представения от адв. С. договор за правна защита и съдействие.

ПРИЛАГА представения от адв. С. списък на разноските.

ДАВА ХОД НА УСТНИТЕ СЪСТЕЗАНИЯ.

Прокурор Я.: Уважаеми съдии, поддържам жалбата, изготвена от Окръжна прокуратура Пловдив, тъй като считам, че атакуваният акт е неправилен и необоснован, нещо повече – считам, че той е едностранчив и абсолютно тенденциозен. Казвам това с ясното съзнание, че едва ли повече от 1-2 пъти съм го казвал в немалката си кариера на явяващ се по всякакви дела в качеството си на прокурор. Няма да бъда голословен, а ще споделя своите възражения към подхода, който е бил сторен от страна на съда в първата инстанция.

На първо място, той е нарушил принципа, че следва да бъдат изследвани всички обстоятелства, които следва да влияят при определяне на размера на дължимото обезщетение. Това правило следва, както от Постановление № 4 от 1968 г., така и от тР.та практика на ВКС, напр. от Решение № 321/26.11.2014 г.

2

Отделно от това съдът не само не е изследвал тези обстоятелства, които могат да повлияят при определяне на по-висок размер на обезщетение, но на определени обстоятелства, които имат именно тази насока, за която твърдя, е придал съвсем различен смисъл от действителния, с което е излязъл извън рамките на изискването за справедлив подход при преценката на фактите.

Разбира се, че ищцата – госпожа П., е била обект на наказателно преследване, имала е статут на обвиняем, по отношение на нея наказателното производство е било прекратено, респ. ноторен факт е, че бидейки субект на незаконно обвинение, незаконно преследване, на нея се дължи обезщетение.

В конкретния случай обаче считам, че размерът на това обезщетение е всичко друго, но не и справедлив, а единствено инструмент за неоснователно обогатяване, тъй като нищо от обстоятелствата, които могат и следва да бъдат взети предвид при преценка на размера на обезщетението, не говори за тази изключителност, която е приел първоинстанционният съд. Няма да бъда голословен, както казах, а ще вляза детайлно в критиките, които имам по отношение подхода, упражнен от първата инстанция.

Ще започна с това, че според първия съд госпожа П. е претърпяла такива емоционални щети, които многократно надхвърлят обичайните и е приел, че тази претенция е доказана, защото всеизвестно е, че когато ищецът претендира щети над обичайните, които следват от незаконното обвинение, те следва да бъдат доказани и съдът това извежда от свидетелските показания на дъщерята на ищцата, според които майка й е претърпяла много силни емоционални несгоди, и на следващо място от характера на професионалното образование на госпожа П. и заеманата от нея длъжност, във връзка с която е била обвинена. Уважаеми съдии, това което гледам в преценката за емоционалните несгоди от страна на съда, според мен, не намира никаква опора в обективните доказателства по делото. Налице е комплексна СППЕ, която съвсем нормално е да отчете, че госпожа Р. П. е претърпяла емоционални несгоди при воденото наказателно преследване. Всеки човек, който никога преди това не е бил обект на такава репресия, очевидно е, че ще претърпи подобни морални страдания, но те по никакъв начин не могат да бъдат изведени като изключителни. Прави крещящо впечатление, че за този целия период от образуването на наказателното производство до неговото приключване, а и след това, ищцата не е търсила нито медицинска, нито 3 психиатрична, нито психологична помощ. От какво се извеждат тогава тези страдания при условие, че не е търсила професионална помощ, а единствено от чисто субективните показания на нейни ближни се извежда такъв изключителен набор от морални страдания.

На следващо място, прави впечатление, че според съда самият факт на професията, за която тя има образование – учител, я определя като по-ранима личност. Ранимостта не се води от това дали дадено лице има съответно образование, а от конкретната личност и от конкретните обективни факти, които са във връзка със съответното наказателно преследване, а по отношение на нея то няма никаква изключителност, за да може да се прецени, че това наказателно преследване до такава степен е имало негативно въздействие спрямо нея. Това е абсолютно предположение от страна на съда.

То не е изведено от никакви, дори емпирични разсъждения. Извинявайте, но ако случайно тя беше комбайнер по образование, как щях да изглеждам аз пред вас, ако застана и кажа, защото госпожа П. е учила за комбайнер или тракторист, може да се предполага, че тя не може да претърпи кой знае какви морални страдания. Известно е какво щяхте да си помислите за мен, но това нещо е влязло в мотивите на съда, в съдебния акт, без по какъвто и да е начин то да бъде свързано с конкретните обстоятелства.

На следващо място, приема се, че сама по себе си длъжността, която е заемала, води до настъпване на емоционални страдания над обичайните. Това не е безспорен факт. Напротив - както вече казах, емоционалните страдания не настъпват, ако говорим за изключителност, от това каква професия или длъжност се упражняват, освен в някои изключителни случаи, които обаче не са в конкретния случай налице. Да, обвинението за престъпление, извършено в длъжностно качество, може да обоснове и следва да обоснове по-голям размер на обезщетенията, но не и да бъде критерий, въз основа на който се твърди, че тези емоционални страдания са над обичайните.

Аз ще си позволя да цитирам две съвсем актуални решения, също за кметове на общини, от миналата година, по сходни обвинения по чл. 282, ал.

2 от НК. Едното е № 154 от 18.08.2022 г. по гр.д. № 2893/2021 г. на I V гр.о., по което на кмета на община, в каквото качество е бил обвинен, е присъдено обезщетение от 25 000 лв. Следващото решение е № 50212 от 22.12.2022 г. по гр.д. № 4488/2021 г. на III гр.о. на ВКС, по което делото е приключило дори 4 на съдебна фаза с оправдателна присъда, а обезщетението е от 7000 лв.

Казвам това, защото все пак е ясно, че еднаквите случаи следва да бъдат третирани сходно. Разбира се, не може да се очаква никаква уравниловка, но примерите с тези цитирани от мен решения е, че никой не възприема, че длъжностното качество кмет, което са упражнявали ищците по време на наказателното преследване и във връзка с което е било наказателното преследване, само по себе си обосновава изключителност на причинените морални вреди.

На следващо място, за мен е странно, че влиза в мотивите на съда като основание да се приеме, че госпожа П. е с по-голяма емоционална уязвимост, че тя е изградила кариера сама, грижеща се за дете. Извинявайте, към момента на наказателното преследване дъщеря й е била на над 20 г. Този фактор е абсолютно неуместно да бъде в мотивите на съдебния акт.

Съдът твърди, че наказателното производство е извън времевите граници на разумния срок. Наказателното преследване е продължило около 7 години. Аз съм съгласен, че срокът може да надвиши приемливия срок за разумност, но тук възниква въпросът и все пак съдът е бил длъжен, поне според изискванията, които въвежда с практиката си ВКС, да посочи все пак какъв е бил според него разумният срок, за да се прецени доколко този разумен срок, с оглед спецификата на конкретното дело и обвинение е надскочил разумността на срока. В тази връзка считам, че съдът е пропуснал да отбележи, че за развоя на делото са настъпили обстоятелства, които стоят извън прокуратурата, а именно промяна в закона на функционалната подсъдност. Когато законодателят въведе изискване, че престъпление на подобни длъжностни лица се разследват от специализираната прокуратура, е било очевидно, че прехвърлянето на делото от Пловдив в София и изготвяне на нов обвинителен акт са обстоятелства, които не могат да бъдат свързани с някакво бавене на прокуратурата, тъй като това е законодателно решение.

Това е отнело над една година, което е напълно разбираемо - изпращане на делото, неговата обемност и нуждата от запознаване с него от наблюдаващия прокурор, неговата преценка, която е суверенна, за това дали да бъдат събрани нови доказателства и едва тогава да даде насоки за неговия понататъшен ход, т.е. тази една година би могла да бъде ценена като обстоятелство, което е извън тези, влияещи върху размера на обезщетението.

5

Когато аз говоря за тенденциозност, сега ще се спра на нещо, което буди поне у мен учудване по начина, по който е структурирано от страна на първоинстанционния съд. Твърди се, че по отношение на ищцата са действали едва ли не 3 мерки за неотклонение, което е пълен оксиморон. По отношение на всяко лице може да действа само една единствена мярка за неотклонение.

Първо, по отношение на нея не е била вземана мярка за неотклонение „задържане под стража“. Задържането под стража е мярка за процесуална принуда и се взема по съответния ред, обявен в НПК. Тя е била задържана за 24 часа, което не е мярка за неотклонение, а е административно действие. Аз не твърдя, че то не следва да бъде зачитано, но това не е мярка за неотклонение, както се опитва да внуши първостепенният съд. На следващо място, в абсолютно негативен, и то неправилен, ефект съдът твърди, че й е била определена „гаранция“, а после взема една трета мярка за неотклонение – „подписка“, което вменява именно в тези обстоятелства, които следва да определят, че госпожа П. едва ли не е обект на засилена наказателна репресия, т.е. изхождайки от казаното от съда, за госпожа П. би било поудачно мярката й за неотклонение „гаранция“ да остане и тя да не бъде изменяна в най-леката такава незабавно след вземането на „гаранцията“, а именно в „подписка“, защото така е щяла да бъде една единствена мярка за неотклонение. Това е пълен оксиморон. Когато една мярка за неотклонение се отменя и се взема друга, не се взема втора мярка, а първата се заменя с друга, която продължава да бъде единствена. Това е във връзка с това, което говоря за тенденциозност - тя личи именно в този абзац на първата инстанция, в който се прави опит да бъдат описани обстоятелства, влияещи върху размера на обезщетението, които в случая не съществуват.

А какво е следвало според мен да бъде оценено от първата инстанция съобразно задълженията й за обективност? Следвало е да бъде оценено, както вече отбелязах, че върху продължителността на разследването е въздействала намесата на законодателя. Това е безспорен факт, който няма как да бъде вменен на органите на прокуратурата относно срока на продължилото наказателно производство. На следващо място, приключило е наказателното производство с акт за прекратяване на неговата досъдебна фаза. Пак според практиката на ВКС, фазата, на която приключва процеса, вкл. когато той не приключва на съдебна фаза, а на досъдебна, следва да бъде ценимо обстоятелство при определяне на обезщетението. В тази насока е решение № 6