Решение № 281 от 16.01.2024, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 281 гр. София, 16.01.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Христина Сп. Кръстева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20221100509849 по описа за 2022 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20048994 от 19.07.2022 г. по гр.д. № 19687/2021 г.

Софийски районен съд, 169 състав отхвърлил предявения от „К.С.“ ЕООД, ЕИК ****, срещу М. Г. С., ЕГН **********, М. Т. С., ЕГН **********, и Й.

Ц. С., ЕГН **********, иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение № 2877/08.05.2020 г., постановено по гр.д. № 7523/2019 г. на СГС, II-Б въззивен състав. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът е осъден да заплати на ответниците сумата 300 лв. – разноски по делото.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „К.С.“ ЕООД, който го обжалва с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон. Неправилно районният съд приел, че порокът на решението, прогласяване нищожността на което се иска, е от категорията на отстранимите по реда на чл. 247, чл. 250 или чл. 251 ГПК. Порокът бил пълна неразбираемост на решението, като дори от мотивите му не можела да бъде извлечена волята на съда, изразена в диспозитива. От диспозитива на решението не ставало ясно дали с него е допусната делба на УПИ II-392 от кв.

1

11 по действащия регулационен план на София, м. „Цариградско шосе шосе 7-ми километър“ или на площите, формирани от 744 кв. м от имот № 61046, 694 кв. м от имот № 61047 и 740 кв. м от имот № 61048 по кадастралния план на София, одобрен със заповед № 50-09-14/15.01.1986 г. и заповед № 09-50631/25.11.1998 г., на които площи ищците в производството по делба се легитимирали като собственици. На тълкуване подлежал онзи съдебен акт, който е влязъл в сила, не е изпълнен, разбираем е, но съществува спор по неговото тълкуване и съгласно чл. 251 ГПК следвало да бъде разрешен от съда, постановил решението. Случаят не бил такъв, най-малкото защото актът бил неразбираем. Въпросът не можел до бъде разрешен и по пътя на поправка на очевидна фактическа грешка, тъй като в тази хипотеза следвало да е налице несъответствие между формираната воля на съда и външното й отразяване в решението, какъвто порок бил налице само относно номерацията на УПИ, но неразбираемостта на акта не можела да бъде отстранена по този ред. Порокът не можел да бъде отстранен и по пътя на допълване на решението, тъй като основание за такова било налице когато съдът не се е произнесъл по цялото искане, а не когато от съда е поискано допускане на делба на определен имот, а той не е ясно делба на какво е допуснал. Поради това моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявения иск. Не претендира разноски. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемите страни М. Г. С., М. Т. С. и Й. Ц. С. с писмен отговор по реда на чл. 263, ал. 1 ГПК оспорват жалбата и молят съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендират разноски за въззивното производство съгласно списък по чл. 80 ГПК.

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу попдлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

2

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Настоящият състав намира, че при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни норми, а с оглед релевираните във въззивната жалба оплаквания е правилно по следните съображения:

Съдът е сезиран с иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК за прогласяване нищожността на решение № 2877/08.05.2020 г., постановено по гр.д. № 7523/2019 г. на СГС, II-Б въззивен състав, с което, след частична отмяна на решение № 487651 от 13.09.2018 г. по гр.д. № 62407/2012 г. на СРС, 119 състав, е допусната делба на съсобствен на страните имот. Ищецът твърди, че решението е нищожно, тъй като било абсолютно неразбираемо – от него не ставало ясно кой е имотът, допуснат до делба.

Видно от приетия заверен препис от влязлото в сила на 23.02.2021 г. решение № 2877/08.05.2020 г., постановено по гр.д. № 7523/2019 г. на СГС, II-Б въззивен състав, след частична отмяна на решение № 487651 от 13.09.2018 г. по гр.д. № 62407/2012 г. на СРС, 119 състав, е допусната делба между М. Г. С., ЕГН **********, М. Т. С., ЕГН **********, и Й. Ц. С., ЕГН ********** (като правоприемници на първоначалния ищец Й. Ц. С.) и „К.С.“ ЕООД, ЕИК ****, на следния недвижим имот: Урегулиран поземлен имот 11392 от квартал XI по действащия регулационен план на гр. София, в местността „Цариградско шосе - VII километър“, формирани от 774.0 м2 от имот № 61046, 694.00 м2 от имот № 61047 и 740.00 м2 от имот № 61048 по кадастрален план на град София, одобрен със заповед № 50-09-14 от 15. I.

1986 година и заповед № 009-50-631 от 25.XI.1998 година, който имот е идентичен с поземлен имот с идентификатор ***, находящ се в гр.

София, община Столична, област София град по кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със заповед, издадена от изпълнителния директор на Агенцията по геодезия, картография и кадастър на 09.VI.2011 година под № РД-18-35, с адрес на поземления имот в гр. София, район „Младост“, на бул. ****, с площ 3 161.00 м2, с трайно предназначение на територията: урбанизирана, и начин на трайно ползване: за друг вид застрояване, с номер по предходен план 392 в квартал XI, парцел II, при съседи: поземлени имоти с идентификатори №№ ***,

*** и ***, при квоти:

1104/3150 идеални части за М. Г. С., ЕГН **********, 3

552/3150 идеални части за М. Т. С., ЕГН **********,

552/3150 идеални части за Й. Ц. С., ЕГН **********, и 942/3150 идеални части за „К.С.“ ЕООД.

Приет във въззивното производство като писмено доказателство при условията на чл. 266, ал. 2 ГПК е заверен препис от решение от 08.07.2023 г., постановено по гр.д. № 62407/2012 г. по описа на СРС, 119 състав - по извършване на делбата.

С оглед така установеното, предявеният иск с правно основание чл. 270, ал. 2 ГПК е неоснователен.

Нищожността е най-тежкият порок на съдебното решение, който не е дефиниран в закона, но в съдебната практика и теория се приема че е налице, когато решението е постановено извън правораздавателната власт на съда, в незаконен състав, при неспазване на писмената форма или неразбираемост на волята на съда, която не може да бъде разкрита и по пътя на тълкуването – т.е. при липса на надлежно волеизявление на съдебния състав. Нищожност на решението се приема да е налице и когато с него се постановява изпълнението на нещо, което е неизпълняемо, или когато се постановява изпълнение на действие, което е престъпление, включително и в случаите, когато съдебното решение постановява нещо, което противоречи на добрите нрави. Нищожното решение, за разлика от недопустимото, не е годно да породи правни последици, поради което това е единственият порок, който освен по пътя на обжалването може да се релевира чрез възражение или по исков ред безсрочно - чл. 270, ал. 2 ГПК, при наличие на правен интерес за ищеца от иска.

В случая въззивният съд намира, че е налице надлежно изявление на съдебния състав, постановил решението по допускане на делбата, прогласяване нищожността на което се иска – решението е постановено в рамките на правораздавателната власт на съда, в законен състав, в писмена форма и е подписано.

Доводите на въззивника – ищец волята на съда относно допуснатия до делба имот да била абсолютно неразбираема и да не можела да бъде разкрита и по пътя на тълкуването са неоснователни.

Допуснатата очевидна фактическа грешка в диспозитива относно 4 номера на УПИ, посочен като 11-293 вместо II-293 подлежи на поправка по реда на чл. 247 ГПК, както се поддържа и от въззивника, а и по-долу в диспозитива е посочен правилно номерът на имота по предходен план. Макар в диспозитива да са описани само собствените на ищците части, допуснатият до делба имот е индивидуализиран и по действащите КККР с посочен идентификатор, площ, местонахождение, номер на имота по предходен план и съседи, като по този начин е ясно, че до делба се допуска целият имот, което следва и от посочените в диспозитива квоти на съсобствениците. Така волята на съда относно допуснатия до делба имот е ясна и разбираема, а такава е била тя и за първоинстанционния съд, постановил второфазното решение след влизане в сила на решението по допускане на делбата. Ако все пак за въззивника е налице някаква неяснота, същият може да иска тълкуване на решението по реда на чл. 251 ГПК докато има правен интерес от това.

Предвид съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход и изричната претенция, разноски за въззивното производство се следват на въззиваемите. Доказано направените такива са в размер на 1 800 лв. – три адвокатски възнаграждения от по 600 лв., заплатени на двама адвокати – в брой, съгласно удостовереното в представените договори за правна защита и съдействие от 13.09.2022 г. Съгласно чл. 78 ГПК, страната има право на разноски за адвокатско възнаграждение за един адвокат. Въззиваемите страни са задължителни необходими другари по предявения неоценяем иск, представлявани са от едни и същи адвокати, депозирали са един общ отговор на жалбата, поради което им се дължи едно адвокатско възнаграждение. Пред настоящата инстанция делото не е било усложнено от фактическа и/или от правна страна, поради което следва да им се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в минималния размер от 600 лв. по чл. 7, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (в относимата й редакция към датата на сключване на договорите за правна защита и съдействие).

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 20048994 от 19.07.2022 г., постановено 5 по гр.д. № 19687/2021 г. на Софийски районен съд, 169 състав.

О С Ъ Ж Д А „К.С.“ ЕООД, ЕИК ****, със седалище и адрес на управление: гр. Варна, район „Младост“, Западна промишлена зона, ул. ****, да заплати на М. Г. С., ЕГН **********, гр. София, кв. Горубляне, ул. ****, М. Т. С., ЕГН **********, и Й. Ц. С., ЕГН **********, двамата с адрес: гр.

София, кв. Горубляне, ул. ****, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата 600.00 лв. (шестстотин лева), представляваща разноски за въззивното производство.

Решението подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

6