Решение № 549 от 08.06.2026, Районен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 549 гр. Сливен, 08.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – СЛИВЕН, III СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Красимира Д. Кондова при участието на секретаря Мариана В. Тодорова като разгледа докладваното от Красимира Д. Кондова Гражданско дело № 20252230104891 по описа за 2025 година

Предмет на разглеждане е предявен иск за обявяване нищожност на Договор за кредит, като противоречащ на закона – чл.22 ЗПК.

Ищцата твърди, че била страна по договор „Бяла карта“ от **** сключен с ответното дружество, с максимален размер на 300 лв. Съгласно чл.4, ал.1, т.1 от договора, същият се сключвал за неопределен срок от време. Посоченият фиксиран годишен лихвен процент в договора бил 43.2%, а посоченият ГПР 45.9%.

Твърди, че в чл.15 от договора било предвидено задължение, в случай че кредитополучателят не заплати текущото си задължение на падежа, а именно в 3-дневен срок след падежа, да предостави на кредитодателя допълнително обезпечение поръчител, отговарящ на точно изброени или банкова гаранция.

При неизпълнение на това задължение било предвидено в чл.20 от договора задължение за кредитополучателя да заплати неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, включена в текущото задължение за настоящия месец. Неустойката се начислявала за всяко отделно неизпълнение на задължението на шесто число на месеца, в който не било погасено до второ число на следващия месец.

Ищецът сочи, че договора бил недействителен, тъй като задълженията за обезпечаване на кредита и дължимата неустойка при неизпълнение на това 1 задължение представлявали скрито възнаграждение за кредитора. Тези изисквания практически били неизпълними за потребителя, който търсел паричен кредит в нисък размер и било нелогично да има възможност да предостави банкова гаранция или поръчител, който да отговаря на многобройни, кумулативно поставени изисквания. Освен това кредиторът не включвал т. нар. от него "неустойка" към договорната лихва дължима по кредита в нарушение на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК и към ГПР в нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, като по този начин заобикалял чл.19, ал.4 ЗПК.

Твърди, че в договора, кредиторът се задоволил единствено с посочване като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и на ГПР. Липсвала ясно разписана методика на формиране на ГПР, кои компоненти били включени в него и как се формирал посочения в договора размер, кои допускания са използвани при изчисляването. Липсвало и посочване на останалите компоненти от лихвения процент, записани в чл.11, ал.1, т.9 ЗПК.

Сочи, че предвидената в чл.20 неустойка бил сигурен разход за потребителя и бил известен на кредитора към датата на сключване на договора и следвало да бъде включен при изчислението на ГПР, а ако се включи, то ГПР би възлизал на повече от 200%.

Твърди се още, че клаузата за заплащане на договорна лихва накърнявала „добрите нрави“, доколкото надвишавала трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер.

Счита, че клаузата на чл.20 от договора, вр. чл. 5, ал. и 2 от същия била неравноправна, като нарушаваща изискванията на чл.143, ал.2, т.5 и чл.147, ал.1 ЗЗП, тъй като илюстрирала уговорка във вреда на потребителя, като не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като задължавала последния, при неизпълнение на негово задължение (осигуряване на обезпечение), да заплати необосновано високо обезщетение или неустойка (чл.143, т.5 ЗЗП). Клаузата не била формулирана по ясен и недвусмислен начин съгл. чл.147, ал.1 ЗЗП и не позволявала на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора. Клаузата целяла заобикаляне и на чл.33, ал.1 ЗПК, че при забава на потребителя, кредиторът имал право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. С клаузата за неустойка в полза на кредитора се 2 уговаряло още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - не дадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо.

Сочи още, че клаузата за неустойка била нищожна, като противоречаща на добрите нрави. В случая, за кредит с кредитен лимит от 200 лв., от кредитополучателя се изисквало да заплаща годишна неустойка в размер на 240 лв., който размер бил съизмерим с размера на самата главница, както и значително надвишавал размера на договорната лихва по договора.

Твърди, че съгл. чл.21, ал. 4 от процесния договор, при забава за плащане на текущото задължение или на сумата по чл.12, ал.1, кредитополучателят дължал на кредитодателя разходи за действия по събиране на задълженията в размер на 2.50 лв. за всеки ден до заплащане на съответното текущото задължение или на сумата по чл.12, ал.1, а съгласно чл.21, ал.5 след настъпване на предсрочна изискуемост кредитополучателят дължал еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв., включваща разходите на кредитодателя за дейността на лице, което осъществявало и администрирало дейността по извънсъдебно събиране на задължението на кредитополучателя. Счита, че клаузите на чл.21, ал.4 и чл.21, ал.5 от договора, предвиждащи заплащането на такси за разходи по събиране на просрочени задължения били нищожни на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК, чл. 146, ал.1 ЗЗП, чл. 26 ЗЗД, чл. 19, ал. 4 ЗПК, като излага подробни аргументи в тази насока.

Иска се от съда прогласяване нищожност на Договор за кредит „Бяла карта“ от **** като противоречащ на ЗПК, ЗЗД и ЗЗП. Претендира деловодни разноски.

В срока по чл.131 ГПК ответникът депозирал отговор, с който оспорва претенциите, като неоснователни. Излага и аргументи по допустимост на иска, като счита, че ищеца нямал правен интерес, тъй като искането му било шест години след сключването на договора, при положение, че усвоявал суми по договора. Не оспорва наличието на сключен между страните договор за кредит „Бяла карта“. Оспорва обаче твърденията на ищцата за нищожност на сочените от нея клаузи от договора на всички изложени основания. Сочи, че за кредитора не съществувала забрана да изисква заемите, които предоставя, да бъдат обезпечени. Обезпечението, предвидено в договора следвало да се 3 предостави единствено в случай, че потребителя не изпълни задължението си за плащане в срок на падежа, а ако бил изряден платец, то не следвало да предоставя такова обезпечение.

Твърди, че финансовия продукт „Бяла Карта“ бил револвиращ кредит, който се предоставял под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоявал, чрез платежен инструмент - платежна карта. Веднъж сключил договор за такъв кредит, кредитополучателят сам взимал решение как и кога да усвои суми по предоставения заем. В случай че кредитополучателят усвои сума, чрез платежния инструмент, той следвало да заплати всичко усвоено, ведно с начислената договорна лихва.

Уговорената неустойка нито била прекомерна, нито противоречала на принципа на справедливостта. Това твърдение било голословно и неподкрепено от аргументи или доказателствен материал. Освен това сочи, че неустойката не следвало да се включва в ГПР по кредита на основание чл.19, ал.3, т.1 ЗПК, която разпоредба изрично изключвала плащания, възникващи при неизпълнение на задължения по договора за потребителски кредит.

Неустойката се начислявала единствено при неизпълнение на задълженията на клиента, т.е. възникването му зависело изцяло и само от действията на потребителя. Уговорената в договора неустойка за неизпълнение на непарично задължение, следвало да се приеме за действителна и незаобикаляща конкретни законови изисквания, отнасящи се единствено за паричните задължения на длъжниците.

На следващо място твърди, че разходите за събиране на вземането, посочени в чл. 21, ал. 4 от договора се дължали единствено в случай, че кредитополучателя не заплати в срок общото си задължение, а този посочен в чл.21, ал. 5 се дължали само в случай, че била обявена предсрочна изискуемост на задължението. Начисляването на тези разходи зависело само от поведението на потребителя. Сочи, че съгл. чл.11, ал.1, т.15 ЗПК в договора трябвало да са ясно описани „всички разходи, дължими от потребителя при неизпълнение на договора“ и тези разходи не се включвали в ГПР съобр.чл.19, ал.3, т.1 ЗПК. Ако този вид разходи попадали в смисъла на понятието „действия по управление на кредита“, то тези норми следвало да бъдат отменени или изменени.

Иска се от съда отхвърляне на исковете, като неоснователни.

4

Претендира разноски и прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на ищцовата страна с искане за редуцирането му до минимален размер. Възразява, че са налице предпоставките на чл.38 ЗАдв.

От събраните по делото писмени доказателства, съдът прие за установено от фактическа страна следното:

Не се спори между страните, а и се установява по делото, че страните са в договорни отношения въз основа на сключен на 10.04.2019г. договор за кредит „Бяла карта“. Ответното дружество предоставило на ищцата револвиращ кредит в размер на 300 лв. под формата на разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта. Уговорен бил фиксиран годишен лихвен процент 43,2 %. ГПР е посочен като 45,9 %. Видно от чл.20, ал.1 от договора, страните уговорили, в случай че кредитополучателят не предостави допълнително обезпечение в срока по чл.15, а именно пет дни от датата на активиране на предоставения платежен инструмент, той дължи на кредитодателя неустойка в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница, която е включена в общото задължение за настоящия месец. Страните договорили и в чл. 21, ал. 4 от договора за кредит при забава плащането на текущото задължение или на сумата, уговорена в чл.

12 ал.1, кредитополучателят да дължи разходи за действия по събиране на задълженията по 2,50 лв. на ден, а ако заплати сумата по чл.12, ал.1 – 15% от максималния кредитен лимит, не дължи разходите за действия по събиране на задължението.

Съобразно чл. 21, ал. 5 от договора след настъпване на предсрочна изискуемост на вземането се дължи и еднократно заплащане на такса в размер на 120 лв., включваща разходи на кредитора за лице/служител/, което осъществява и администрира дейността по извънсъдебно събиране на задължението.

На 11.11.2016г. между ответното дружество и трето неучастващо в делото лице Агенция за контрол на просрочени задължения“ ООД бил сключен договор за цесия, въз основа на който било прехвърлено и вземането по процесния договор за кредит.

В хода на процеса е прието заключение по съдебно икономическа експертиза, според което в ГПР на договора в размер на 45,9% са включени разходите за лихви при годишен лихвен процент 43,2%. В случай, че в ГПР по 5 договора се включат и разходите за неустойка в размер на 1 286,66 лв. и тези за събиране по чл.21, ал.4 от договора в размер на 490 лв., то ГПР би станал 251,11% и ще надвиши пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в лева и валута.

Горната фактическа обстановка съдът прие за безспорно установена въз основа на представените по делото писмени доказателства, които съдът кредитира изцяло, като неоспорени от страните.

Съдът кредитира изцяло и заключението на вещото лице, изготвило икономическата експертиза по делото, като пълно, всеобхватно и неоспорено от страните.

Установеното от фактическа страна обуславя следните правни изводи:

Предявеният иск за прогласяване нищожност на договор за кредит „Бяла карта“ от 10.04.2019г. е допустим и е предявен срещу надлежна страна, въпреки осъществената цесия между кредитодателя на ищцата и трето лице.

Цесионерът става титуляр на вземането по договора за кредит, но не и страна в договорното отношение и носител на задълженията по него. С извършване на цесия между стар и нов кредитор, длъжникът не се лишава от правата, които има към цедента. Едно от най- важните средства за правна та защита на длъжника е съхраняване на възраженията му, които може да противопостави чл.103, ал.3 ЗЗД. Така той може да прави възражения на цесионера /новия кредитор/ във връзка с договора за кредит, но ако има интерес да иска прогласяване недействителността на първоначалния договор, от който произтича прехвърленото на цесионера вземане, или на отделна негова част, длъжникът следва да предяви тази си претенция срещу цедента, който си остава страна по договора.