Решение № 5501 от 23.03.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 5501 гр. С., 23.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20251110145188 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от Етажните собственици на сграда в режим на Етажна собственост, находяща се в гр. С., ж.к. „О.К.“, бл. *****, вх. „А“, представлявани от „Нашият вход С.“ ООД, чрез адв. К., срещу К. С. В., с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС вр. чл. 41 ЗС за заплащане на сумата в общ размер на 217,30 евро (425 лв.) – главница, представляваща сбор от дължимите суми към етажната собственост, находяща се в гр. С., ж.к. „О.К.“, бл. *****, вх. „А“, за управление и поддържане на общите части за периода от 01.04.2024 г. до 31.08.2025 г., ведно със законната лихва считано от датата на подаване на исковата молба – 01.09.2025 г., до окончателното изплащане на задължението.

Ищците извеждат съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 17.03.2024 г. Етажната собственост провела Общо събрание и взела решение въз основа на което сключила договор за управление и поддръжка с „Нашият вход С.“ ООД. Поддържат, че ответникът е собственик на ателие № 1, находящо се в процесната сграда в режим на Етажна собственост, като с решение от 17.03.2024 г. на общото събрание били определени месечните такси за управление и поддръжка в размер на 25 лв., които не били заплащани от ответника, поради което за периода от м.04.2024 г. до м.08.2025 г. общо дължимата сума възлизала размер на 425 лв. (217,30 евро). Ето защо молят съда да уважи предявения иск, като осъди К. С. В. да заплати на ищците горепосочената сума, ведно със законната лихва върху главницата за периода от датата на подаване на исковата молба – 01.09.2025 г. до окончателното погасяване на вземането. Претендират разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответната страна не е подала отговор на исковата молба.

На 12.03.2026 г. е подадено възражение от К. С. В., чрез адв. С., с което твърди, че исковата молба била нередовна, предявеният иск - недопустим, а отделно от това, че по същество искът бил неоснователен, тъй като: на 17.03.2024 г. не било вземано решение от членовете на Етажната собственост за определяне и събиране на месечна вноска от 25 лв. за разходи за управление и поддръжка на общите части; в периода м. май 2014 г. – м. юни 2024 г. ответната страна била извън пределите на Република България; професионалният 1 домоуправител „Нашият вход“ нямал право да предприема правни действия с цел защита интересите на Етажната собственост.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на ответника, приема от фактическа страна следното:

Не е спорно между страните по делото, а и от представените доказателства се установява, че по силата на договор за продажба на държавен недвижим имот от 29.09.1993 г., въз основа на Заповед № ДИ94-05-83/1993 г., ответната страна К. С. В. е собственик на самостоятелен обект – ателие № 1, в сградата в режим на етажна собственост, находяща се в гр. С., ж.к. „О.К.“, бл. *****, вх. „А“.

С решение от 17.03.2024 г. на Общото събрание на етажната собственост по т.1 от Протокола било решено да се сключи договор за управление и поддържане на етажната собственост с дружеството „НАШИЯТ ВХОД С.“ ООД, за което Общото събрание овластило З.М. да подпише договора, а по т. 2 от Протокола било определено да се събират месечни такси за управление и поддръжка от живущите в етажната собственост в размер на 25 лв. на апартамент/ателие.

От представените по делото доказателства се установява, че на 11.04.2024 г. между Етажните собственици на процесната сграда в режим на Етажна собственост, в качеството им на възложител, и дружеството „НАШИЯТ ВХОД С.“ ООД, в качеството му на изпълнител, е бил сключен договор за поддръжка на общи части и управление на сградата, по силата на който възложителят възложил, а изпълнителят приел срещу определено възнаграждение да извършва действия по управление и техническа поддръжка на общите части на сградата. Видно от отразеното в договора, същият е съставен в два екземпляра – по един за всяка страна, като по делото е представен екземплярът на професионалния домоуправител, подписан от изрично овластеното на общото събрание лице – З.М..

От ответната страна по делото са представени служебна бележка, в която е отразено изрично, че се издава, за да послужи пред Митница – С. и ОПП-МВР, както и заповед от 03.06.2024 г. за прекратяване на трудово правоотношение, които са неотносими към предмета на настоящия правен спор.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС вр. чл. 41 ЗС.

На първо място, неоснователно е възражението на ответната страна за недопустимост на предявения иск. Процесуалната легитимация на ищеца и на ответника се обуславя от заявеното от ищеца спорно право, което предопределя кои са надлежните страни по делото.

Процесуалната легитимация на двете страни не следва от някакви обективни факти, които трябва да се издирят и докажат, а единствено от правното твърдение на ищеца относно спорното право, както то е индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба. За разлика от процесуалната легитимация, която следва от правното твърдение на ищеца, материалноправната легитимация е титулярството на гражданското правоотношение - кой е носител на правото и кой - на задължението. Съдът приема, че исковата претенция е предявена от активно легитимирано лице и съобразно изисквания на чл. 23, ал. 4 от ЗУЕС, като за ищеца е налице правен интерес от търсената съдебна защита именно срещу ответницата в качеството й на етажен собственик, поради което искът е допустим.

Съгласно чл. 41, ал. 1 от ЗС всеки собственик, съразмерно с дела си в общите части, е длъжен да участва в разноските, необходими за поддържането или за възстановяването им, и в полезните разноски, за извършване на които е взето решение от общото събрание.

Съгласно чл. 6, ал. 1, т. 10 ЗУЕС собствениците в етажна собственост са длъжни да 2 заплащат разходите за управлението и поддържането на общите части на сградата, поради което задължението е с източник законът. Съгласно § 1, т. 11 от ДР на ЗУЕС разходи за управление и поддържане са разходите за консумативни материали, свързани с управлението, за възнаграждения на членовете на управителните и контролните органи и за касиера, както и за електрическа енергия, вода, отопление, почистване, абонаментно обслужване на асансьор и други разноски, необходими за управлението и поддържането на общите части на сградата. Съгласно чл. 48, ал. 8 ЗУЕС за текущото поддържане на общите части на етажната собственост собствениците и обитателите правят ежемесечни вноски в размер, определен в правилника за вътрешния ред или с решение на общото събрание, а съобразно чл. 11, ал. 1, т. 5 ЗУЕС общото събрание определя размера паричните вноски за разходите за поддръжка и управление на общите части от сградата.

Основателността на предявения иск е предпоставена от установяване от ищците на пълно и главно на следните материалноправни предпоставки: 1/ факти, от които да се направи извод, че ответникът е собственик на индивидуален обект в сградата в режим на ЕС, 2/ решение на ОС на ЕС за определяне на разходи за управление и поддържане на общите части на сградата и 3/ размерът на частта от разходите, дължима от ответника. При установяване на така посочените факти от страна на ищците, в тежест на ответника е да докаже, че е погасил процесните задължения към ЕС.

Както се изясни, не е спорно по делото, а и се установява, че ответникът е собственик на ателие № 1, в сградата в режим на етажна собственост, находяща се в гр. С., ж.к. „О.К.“, бл. *****, вх. „А“, поради което в качеството си на собственик на обект в процесната ЕС е следвало да прави ежемесечни вноски за поддържане и управление на общите части на ЕС в размера им, определен с решение на общото събрание (в този смисъл и чл. 48, ал. 8 ЗУЕС).

В случая дължимите суми за вноски за управление и поддръжка на ЕС в размер на 25 лева месечно се установяват от Протокол за проведено общо събрание на ЕС от 17.03.2024 г., като ответната страна не твърди, а и не доказва, че е изпълнила своето парично задължение.

С оглед гореизложеното, настоящият съдебен състав приема, че всички предпоставки от фактическия състав на предявения иск са доказани по делото.

Както се изясни, в срока по чл. 131 ГПК ответната страна не е подала отговор на исковата молба, като преди провеждане на откритото съдебно заседание по делото е депозирано възражение, в което се релевират доводи за недължимост на претендираната от ищеца сума.

Съгласно разясненията в т. 4 на Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и предвид дадените разрешения във формираната последователна практика на ВКС, съгласно разпоредбата на чл. 133 във вр. с чл. 131, ал. 2, т.

5 ГПК, с изтичане на срока за отговор се преклудира възможността ответникът да противопоставя възражения, основани на съществуващи и известни му към този момент факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право. Това означава, че в срока за отговор на исковата молба ответникът е длъжен да изчерпи всички свои възражения, като в доклада си по делото съдът е длъжен да посочи обстоятелствата, от които претендираните права и съответните въведени от страните възражения произтичат.

Затова, съдът не следва да се произнася по възражение на ответника, повдигнато за първи път след срока за отговор на исковата молба, освен ако не се касае до хипотезата на особени непредвидени обстоятелства (в този смисъл е и Определение № 60707/21.12.2021 г. по т. д.

№ 785/2021, I т. о. на ВКС).

В настоящия случай ответникът в срока по чл. 131 ГПК не навежда каквито и да било доводи относно наличие на особени непредвидени обстоятелства, обусловили невъзможност за подаване на писмен отговор в законоустановения срок. В депозираното по делото на 12.03.2026 г. (повече от два месеца след изтичане на срока за отговор) становище ответната 3 страна навежда възражения, основани на съществуващи и известни й към този момент факти относно възникването, съществуването или погасяването на спорното право. С оглед гореизложеното правото да заяви тези възражения е преклудирано, поради което не следва да бъдат взети предвид.

Независимо от гореизложеното и само за пълнота следва да бъде отбелязано, че възраженията на ответната страна приетите решения на Общото събрание на Етажната собственост не следва да бъдат разглеждани по същество, тъй като ЗУЕС урежда специална процедура за вземането на решенията на ОС, но същевременно ограничава със срок възможността да се иска тяхната отмяна. Извън срока по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС лицата, които поначало са обвързани от взетите решения, не могат да искат тяхната отмяна, а на още посилно основание това не може да стане чрез възражение в настоящото производство. Целта на нарочния иск по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, лимитиран във времето, е да стимулира етажният собственик активно да участва и контролира провеждането на общите събрания, а от друга страна цели и стабилитет на вече взетите решения, тъй като те обикновено засягат функционирането на цялата ЕС, а не само правната сфера на конкретен собственик и в този смисъл законът не е дал превес на правата на последния, респективно на ответника, отчитайки интересът на общността. При липсата на позитивно съдебно решение по чл. 40, ал. 1 ЗУЕС, единствено в което производство съдът е компетентен да прецени тяхната законосъобразност (и то само по въведените с исковата молба пороци), взетите решения на ОС се стабилизират и следва да бъдат изпълнявани, като е недопустимо последващ съдебен контрол (в този смисъл и Решение № 39 от 19.02.2013 г., постановено по гр. д. № 657/2012 г. по описа на ВКС, I ГО). При това положение задължителната сила на тези решения следва да бъде зачетена и следва да се приложат съответните правни последици (така Решение № 155 от 21.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 4451/2016 г., IV г. о., ГК и Решение № 39 от 19.02.2013 г. на ВКС по гр. д. № 657/2012 г., I г. о.). В случая ответната страна не твърди и не ангажира доказателства да е оспорила по реда на чл. 40 ЗУЕС гореописаните решения на ЕС. Ето защо в качеството й на собственик на апартамент, находящ се в процесната ЕС, е обвързана от взетите и неоспорени решения на ОС на ЕС.