Решение № 24 от 05.04.2025, Районен съд - Елхово

РЕШЕНИЕ

№ 24 гр. Елхово, 05.04.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЕЛХОВО, III -ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мартина Ив. Кирова при участието на секретаря ИЛИЯН Н. ГЕОРГИЕВ като разгледа докладваното от Мартина Ив. Кирова Гражданско дело № 20242310100738 по описа за 2024 година

Производството е образувано въз основа на предявени при условията на кумулативно съединяване осъдителни искове по чл.181, ал.1 от З*** и по чл.86 от ЗЗД.

Ищцата – П. Ж. М., с ЕГН **********, с адрес - ***, в исковата си молба против *** ***, с адрес - ***, представлявана от Г. Б., в качеството му на Директор, твърди, че със Заповед №*** на Министъра на вътрешните, е била назначена на длъжност „***“ в сектор *** към отдел *** при *** ***, считано от 01.02.2017г. С последваща Заповед №*** на ***, е била преназначена на длъжност „***“, VI степен в същия сектор, а със Заповед №*** на *** е преназначена на длъжност „***“, V степен в същия сектор, която длъжност изпълнява и към настоящия момент. Цитираните заповеди се твърди, че са постановени в изпълнение на изменение на З*** - §69 от ПЗР към ЗИД на З***, в сила от 01.02.2017г., по силата на което служебното правоотношение на ищцата на държавен служител в ***, е преобразувано в служебно правоотношение по Закона за държавния служител, считано от датата на влизане в сила на този закон. Твърди се в иск.молба, че ответникът – работодател е преустановил заплащането на равностойността на полагаемата се на ищцата по чл.181, ал.1 от З*** храна и безплатна такава не й е била осигурена.

В иск. молба се излагат доводи, че правният статут на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 от З***, каквато се явява ищцата, се урежда както от общия ЗДСл, така и от специалния З***, а приложимостта на чл.181, ал.1 от З*** към служителите по чл.142, ал.1, т.2 от З*** произтича от обстоятелството, че текстът на нормата не разграничава категориите служители, които имат право да получават безплатна храна или левовата й равностойност, от което следва, че всички служители на ***, включително и държавните служители по чл.142, ал.1, т. 2 от З*** имат такава привилегия. На държавните служители в ***, чийто статут се урежда и от ЗДСл не е отречено правото да са със статут на служители на държавна служба в ***, чието функциониране е свързано с упражняването на държавна власт, в каквато насока ищцата сочи, че са и разясненията на Тълкувателно решение 1/27.11.2024г. на Общото събрание на Гражданската колегия на Върховния касационен съд на Република България по тълкувателно дело №1/2024г.

Предвид на това, че нормата на чл.181, ал.1 от З*** предоставя правото на 1 безплатна храна на всички служители на ***, вкл. приложима е и към служителите по чл.142, ал.1, т.2 от З***, каквато се явява ищцата, то се изтъква, че работодателят й, й дължи осигуряването на храна или заплащане на нейната равностойност, която се определя ежегодно със Заповед на Министъра на вътрешните работи. Осигуряването на храна или заплащане на нейната равностойност е уредено с Наредба №8121з-773 от 01.07.2015г. за осигуряване на храна или левовата й равностойност на служителите на ***, като съгласно чл.4 от наредбата, служителите на ***, на които не се осигурява храна, получават ежемесечно левовата й равностойност, която се определя ежегодно със заповед на ***. В изпълнение на Наредбата, Министърът на вътрешните работи със свои Заповеди №8121з1410/31.12.2020г., №8121з-1723/31.12.2021г., №8121з-130/31.01.2023г., №8121з-1400/05.09.

2023г., №8121з-10/04.01.2024г. и №8121з-641/29.04.2024г., е определил размера на левовата равностойност на храната на служителите в *** за периода от 2021 г. до 2024г.

Ищцата твърди, че за периода от 01.12.2021 г. до 30.11.2024г., предшестващ предявяване на исковата молба, не е получавала безплатна храна, нито й е била заплащана левовата й равностойност, като сочи, че за посочения процесен период левовата равностойност на храната е в следните размери:

- за 2021г., съгласно Заповед №8121з-1410/31.12.2020г. - 120лв.;

- за 2022г., съгласно Заповед №8121з-1723/31.12.2021г. - 120лв..;

- от 01.01.2023г. до 31.07.2023г., съгласно Заповед №8121з-130/31.01.2023г. - 120лв.;

- от 01.08.2023г. до 31.12.2023г., съгласно Заповед №8121з-130/31.01.2023г. изменена със Заповед №8121з-1400/05.09.2023т. - 200лв.;

- за 2024г., съгласно Заповед №8121з-10/04.01.2024г., изм. със Заповед №8121з641/29.04.2024г.- 300лв.

Ищцата твърди, че тъй като за посочения период не й е била предоставена храна или изплатена левовата й равностойност, ответникът й дължи левовата равностойност на храната, както следва:

- за месец деке***и 2021 г. - 120лв.:

- за 2022г. - 12 месеца по 120лв. - 1440лв.;

- от 01.01.2023г. до 31.07.2023г. - 7 месеца по 120лв. - 840лв.;

- от 01.08.2023г. до 31.12.2023г. - 5 месеца по 200лв. - 1000лв. и - от 01.01.2024г. до 30.11.2024г. - 11 месеца по 300лв - 3300лв., или общо за целия период - 6 700 лв.

Ищцата изтъква, че като допълнителна част от месечното възнаграждение, сумата за храна се дължи заедно с него и се изплаща до 27-мо число през текущия месец, за който е дължима, съгласно чл.20, ал.2 от Вътрешни правила за заплатите на държавните служители по чл.142, ал.1, т.2 от З***, утвърдени със Заповед №8121з-92/31.01.2019г. на ***, поради което ответникът е изпаднал в забава от 28-мо число на месеца. За периода от 28-мо число на всеки месец, в който е следвало да бъде заплатено съответното възнаграждение, в което не е включена равностойността на храната до предявяване на иска - 02.12.2024г. ответникът дължи и лихва за забава върху всяка от главниците, в общ размер 1006.42лв., подробно посочени в исковата молба.

С горните доводи ищцата желае съдът да постанови решение, с което да осъди ответника, да й заплати сумата 6 700 лв., представляваща сбор от левовата равностойност на полагащата й се и неизплатена от ответника храна за 36 месеца за периода от 01.12.2021 г. до 30.11.2024г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба /02.12.2024г./ до окончателното й изплащане и сумата от 1 006.42 лв., представляваща лихви за забава върху неизплатените месечни левови равностойности на храна по чл.181, ал.1 от З*** за 36 месеца за периода от 01.12.2021 г. до 30.11.2024г., считано 2 от момента, в който са станали изискуеми /28-мо число на текущия месец/ до датата на предявяване на иск.молба - 02.12.2024г. Съобразно процесуалните правила към иск.си молба ищцата е приложила писмени доказателства и е направила доказателствено искане.

Ответникът – *** ***, с адрес - *********, представлявана от Г. Б., в качеството му на Директор, с писмения си отговор депозиран в законоустановения 1-месечен срок, е взел становище по допустимостта и основателността на исковите претенции, заявявайки, че същите са допустими и основателни. С отговора си ответникът правейки изрично признание на исковите претенции на ищцата по реда и при условията на чл.237, ал.1 от ГПК изтъква, че няма възражения срещу исковете и сочи, че изложеното в обстоятелствената част на иск.молба отговаря на действителното фактическо положение между страните по спора. В тази насока признава, че ищцата действително е служител на ***, като последната заемана от нея длъжност е специалист V степен в сектор *** към отдел ***. Или с оглед на това ищцата е със статут на държавен служител по чл.142, ал.1, т.2 от З***, поради което ответникът се позовава на задължителните за органите на съдебната и изпълнителната власт, за органите на местното самоуправление, както и за всички органи, които издават административни актове разяснения, възведени в Тълкувателно решение № 1 от 27.11.2024 г., постановено по тълк. дело № 1/2024 г., ОСГК на ВКС, според които „Държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи, чийто статут се урежда със Закона за държавния служител, имат право да им се осигурява безплатна храна или заплащане на левовата й равностойност съгласно разпоредбата на чл.181, ал.1 от Закона за Министерството на вътрешните работи “. В тази връзка се сочи, че своевременно Министърът на вътрешните работи е издал Заповед № 8121 з-1661/29.11.2024 г., относно определяне на размера на левовата равностойност на храната на служителите по чл. 142, ал. 1, т. 2 от З*** за периода от 01.12.2021 г. до 30.11.2024 г., копие от която ответникът приложено представя с отговора си. Предвид на това се изтъква, че съществува съвпадение на правните твърдения на двете страни, поради което се желае да бъде постановено решение при признание на иска, а на основание чл.78, ал.2 от ГПК заявява искане разноските по делото да бъдат възложени върху ищцата, доколкото ответникът не е дал повод за завеждане на делото.

В съдебно заседание ищцата, редовно призована не се явява. С депозирана молба е заявила съгласие ход на делото да бъде даден в нейно отсъствие, взела е становище по представените доказателства и с оглед признанието на исковите претенции от ответника, е направила изрично искане за постановяване на решение при признание на исковете като бъдат уважени изцяло исковите претенции на заявените основания и с направените искания.

С молбата ищцата е взела становище по заявеното от ответника искане за прилагане на чл.78, ал.2 от ГПК, като е изложила доводи за неговата неоснователност.

В съдебно заседание за ответника, редовно призован, н е с е е явил законен и процесуален представител. С писмена молба от Г. Б. в качеството му на Директор на ответната ***“Комуникационни и информационни системи“-***, се заявява съгласие ход на делото да бъде даден в отсъствие на представител на ответника и поддържане на писмения отговор по иск.молба, с който е изразено становище по съществото на спора, като изрично се изтъква, че ответникът няма възражения по основателността на иска на ищцата и обстоятелствата, на които същият се основава. Не се сочат доказателства. С молбата е заявено искане на основание чл.78, ал.2 от ГПК разноските по делото да бъдат възложени върху ищцата, тъй като се твърди, че ответникът не е дал повод за завеждане на иска.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Съдът е сезиран с предявени при условията на кумулативно съединяване осъдителни искове като: – иск по чл.181, ал.1 от З*** – за заплащане на сумата от 6 700 3 лв., представляваща сбор от левовата равностойност на полагащата се на ищцата и неизплатена от ответника храна за 36 месеца за периода от 01.12.2021 г. до 30.11.2024г. и иск по чл.86 от ЗЗД – за заплащане на сумата от 1 006.42 лв., представляваща сбора от лихвите за забава, начислени за периода на забавата от падежа на всяка неизплатена месечна левова равностойност на храна по чл.181, ал.1 от З*** за 36 месеца за периода от 01.12.2021г. до 30.11.2024г., считано от момента, в който всяка една от главниците е станала изискуема /28мо число на текущия месец/ до датата на предявяване на иск.молба - 02.12.2024г.

В случая са налице предпоставките, установени в разпоредбата на чл.237, ал.1 от ГПК, поради което и съдът е прекратил съдебното дирене и е постановил, че следва да се произнесе с решение съобразно заявеното от ответника признание на исковите претенции.

Признанието на иска е процесуално действие на ответника, с което той заявява, че се отказва от защита срещу иска, защото искът е основателен. Признанието на иска е свързвано със специфични правни последици. Съгласно разпоредбата на чл. 237 от ГПК признанието на иска е основание за прекратяване на съдебното дирене и постановяване на решение с оглед признанието. Т.е. съдът преустановява извършването на по-нататъшни действия по събирането и преценката на доказателствата, установяващи въведените твърдения, и следва да постанови съдебен акт, без да изследва основателността на иска и да прави собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Искъ т следва да бъде уважен така, както е предявен.

В случая установените от законодателя кумулативно изискуеми предпоставки за постановяване на решение при признание на иска са налице, доколкото ответникът е заявил, че признава предявените искове. Не са налице и отрицателните предпоставки, установени в разпоредбата на чл.237, ал. 3 от ГПК, а именно - признатото право да противоречи на закона или на добрите нрави или да е признато право, с което страната не може да се разпорежда.