Решение № 847 от 14.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 847 гр. София, 14.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-28 СЪСТАВ, в публично заседание на петнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ивайло Д. при участието на секретаря Надежда Св. Масова в присъствието на прокурора М. Д. М. като разгледа докладваното от Ивайло Д. Гражданско дело №

20221100107766 по описа за 2022 година

Предявен е иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. посл. от ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 1, б. „c“ от ЕКЗПЧОС за осъждането на ответника Столична дирекция на вътрешните работи да заплати на ищеца М. М. С. сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от незаконното му задържане на 05.06.2020 г., въз основа на Постановление за принудително довеждане от 27.05.2020 г., издадено от разследващ полицай при 05 РУ на СДВР, по ДП №1626/2019 г. по описа на 05 РУ на СДВР, пр. пр.

№33392/2019 г. по описа на СРП, ведно със законната лихва от 05.06.2020 г. до окончателното плащане.

В исковата молба, наименувана „искане + граждански иск“ от 16.06.2020 г., първоначално депозирана пред Административен съд София – град по адм. дело №7007/2020 г., са изложени твърдения, че М. М. С. е бил задържан на 04.06.2020 г., около 12:30 ч., от полицейски служители на Първо РУ – гр. Стара Загора, въз основа на Постановление за принудително довеждане от 27.05.2020 г., издадено от разследващ полицай И. И. при Пето РУ на СДВР и откаран в Пето РУ на СДВР. По време на задържането са му били отказани телефонно обаждане, безплатен служебен защитник, в ареста е бил принуден да спи на пейка, където било студено, и не му била осигурена храна.

Отказано му било от разследващ полицай И. И. требване за влака за обратния път от гр.

София до гр. Стара Загора, поради което бил принуден с над 10 кг. багаж да пътува на автостоп, рискувайки да замръкне по пътя. Твърди, че при ареста му е отказано да остави в жилището си закупените към този момент пет двулитрови бутилки бира, както и да си вземе пари и дрехи, поради което след ареста му разполагал с 2,75 лв., крайно недостатъчни, за да успее да си закупи билет, за да се прибере обратно в гр. Стара Загора.

Оспорва, че са били налице обстоятелства за издаване на процесното постановление за принудително довеждане на свидетел от 27.05.2020 г., както и че не отговаря на действителността отразеното в постановлението, че ищецът не се е бил явил на 13.02.2020 г. без уважителни причини. Твърди, че още на 07.02.2020 г. е изпратил до разследващ полицай И. И. искане временно да бъдат спрени процесуалните действия в досъдебното 1 производство, тъй като му е отказан безплатен адвокат и към този момент е обжалвал този отказ пред висшестоящ прокурор.

Поддържа, че с незаконния му арест са му причинени неимуществени вреди, изразяващи се в противозаконно ограничаване правото му на свободно придвижване за едно денонощие, били са му нанесени психически травми, изразяващи се в породило се чувство на страх и беззащитност, била му е причинена физическа болка от белезниците, които са му поставени за около три часа. Бил е принуден да студува цяла нощ в килията на Пето РПУ, тъй като е бил по домашни чехли, без чорапи и по къси панталони, изпитвал е глад, тъй като е нямал пари и е успял да се нахрани едва в 19:30 ч. на 05.06.2020 г., когато се прибрал в гр.

Стара Загора. Изпитал е стрес и страх от възможността да замръкне на прибиране, тъй като му е било отказано требване за влака. Сочи за начален момент на противоправното поведение на служители на ответника 12:30 ч. на 04.06.2020 г., когато е бил задържан, а като краен момент – 19:30 ч. на 05.06.2020 г., когато е успял да се прибере у дома.

С молби от 27.05.2022 г. и от 14.06.2022 г., приложени по гр. д. № 51419/2020 г. по описа на СРС, ищецът, чрез адв. А. Д. М., е направил искане първоначалният размер на претендираното обезщетение от 6000 лв. да се счита увеличен до размера на 30 000 лв.

Ответникът Столична дирекция на вътрешните работи в писмения отговор по реда на чл. 131 ГПК оспорва исковата претенция като недопустима, евентуално като неоснователна.

Счита, че за него липсва пасивна процесуална легитимация, тъй като в т. 10 от ТР №3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС е прието, че когато действие или акт на администрацията се осъществява по нареждане на органи на следствието или прокуратурата, административният орган не носи отговорност, тъй като действията са в изпълнение на указанията на прокурора. Освен това, разследващите органи действали под ръководството и надзора на прокурора съгласно чл. 52, ал. 3 НПК.

Поддържа, че в случая вредите са в резултат на административна дейност, изпълнявана от държавен орган. Липсвали доказателства за отмяна на незаконосъобразна заповед за задържане от 04.06.2020 г.. Липсвали и данни за твърдените незаконосъобразни действия на полицейските органи при задържането, както и настъпили вреди за ищеца.

Прокуратурата на Република България, конституирана на основание чл. 10, ал. 1 ЗОДОВ, изразява становище за неоснователност на иска.

Съдът, след като взе предвид доводите на страните и събраните по делото доказателства, при спазване на разпоредбите на чл. 235 ГПК, намира следното от фактическа и правна страна:

Относно възраженията на ответника за недопустимост на предявения иск, съдът вече е изложил своите съображения, че искът е допустим, тъй като се твърди, че незаконното задържане и произтеклите от това неимуществени вреди за ищеца, са в резултат на издадено постановление от разследващия полицай при Пето РУ, т.е. касае се за вреди от действия на разследващ орган, поради което дейността не е административна, а такава по разследване, и попада в обхвата на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, според който разследващите органи на самостоятелно основание са пасивно легитимирани да носят отговорност, извън тази на Прокуратурата.

Съгласно чл. чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда, при задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Според чл. 5, § 1, б. „c“ от Конвенцията всеки има право на свобода и сигурност и никой не може да бъде лишен от свобода освен в случаите, изброени в чл. 5 и само в съответствие с процедури, предвидени от закона, като една от хипотезите е при законосъобразен арест или лишаване от свобода, с цел да се осигури явяване пред 2 компетентния съгласно закона орган, по обосновано подозрение за извършено престъпление, или когато задържането обосновано може да се смята за необходимо, за да се попречи на лицето да извърши престъпление или да се укрие, след като е извършило престъпление.

В случая няма спор по делото, че процесното постановление за принудително довеждане от 27.05.2020 г. (л. 11 от приложеното адм. д. №7007/2020 г. на АССГ) е издадено с цел принудителното довеждане на М. М. С., за да бъдат извършени спрямо него процесуално-следствени действия, изразяващи се в разпит в качеството му на обвиняем и предявяване на разследване по ДП №1626/2019 г. по описа на 05 РУ на СДВР, т.е. при неизпълнение на законово задължение да се яви пред органите на досъдебното производство. Предвид това съдът намира, че оплакванията на ищеца за незаконното задържане, при отсъствието на твърдения за отмяна на процесното постановление, обосновават извод за предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 1, предл. посл. от ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 1, б. „c“, предл. 1 от ЕКЗПЧОС.

Неизпълнението на задължението за явяване на обвиняем на разпит без уважителни причини, поражда право на съответния орган да го доведе принудително, ако явяването му е задължително или този орган намери, че то е необходимо (чл. 71, ал. 1 от НПК). Според чл.

71, ал. 2 от НПК обвиняемият може да бъде доведен принудително без предварително призоваване, когато се е укрил или няма постоянно местоживеене, от която разпоредба следва извод, че във всички останали случаи предпоставка за постановяване на принудително довеждане на обвиняемия е неговото редовно призоваване и неявяването му.

Видно от приложената като доказателство призовка (л. 80 от делото), на 06.02.2020 г.

М. М. С. лично е получил призовка да се яви на 13.02.2020 г. в 14:00 ч. в 05 РУ СДВР – София, за да бъде разпитан като обвиняем и да му бъде предявено разследването.

На 13.02.2020 г. ищецът е депозирал искане до ст. разследващ полицай И. И. 05 РУ СДВР – София да спре временно процесуалните действия по досъдебното производство, тъй като е поискал и прокурорът му е отказал предоставянето на безплатна правна помощ, каквото е изискването на Директива №2016/1919 на ЕС и този отказ е бил обжалван.

На л. 83 от делото е приложено и искането от 14.01.2020 г., отправено от М. С. до Софийска районна прокуратура, за предоставяне на правна помощ. Посочено е, че се отказва от служебно назначения му адв. А., тъй като характерът на повдигнатото му обвинение му позволявало да се защитава сам, от друга страна, при евентуалното му осъждане ще бъде изискано от него да възстанови разходите за назначения му адвокат. Изявено е и желание адв. А. да го защитава по делото, но само в случай че бъде преназначен като адвокат, който му предоставя безплатна правна помощ.

Няма спор, че с писмо от 21.01.2020 г. (л. 84) СРП е отговорило на ищеца, че в досъдебното производство вече му е назначен служебен адвокат в лицето на адв. Н. А. по реда на чл. 21, т. 3, чл. 25, ал. 1 и чл. 26, ал. 2 от ЗПрП, като няма правно основание да му бъде назначен нов служебен защитник.

Безпротиворечиво е обстоятелството и че ищецът не се е явил на определената му дата за разпит на 13.02.2020 г., въпреки че лично е получил призовката, поради което е издадено постановление за принудителното му довеждане от 21.02.2020 г. (л. 86 ) за разпит на 27.02.2020 г. в 13:00 ч. в 05 РУ на СДВР. Видно от докладната записка от 06.06.2020 г. (л.

88) обвиняемият не е бил открит, поради което с процесното постановление от 27.05.2020 г.

М. М. С. е бил обявен за общодържавно национално издирване с мярка „Принудително довеждане“ с цел разпита му като обвиняем и предявяване на разследване по ДП №1626/2019 г., по описа на 05 РУ на СДВР.

Не се спори и относно факта, че въз основа на въпросното постановление ищецът е бил задържан на 04.06.2020 г. в гр. Стара Загора и отведен в 05 РУ на СДВР – гр. София.

По делото е представен заверен от страната препис от невлязло в сила решение от 07.03.2023 г. по в.гр.д. №196/2023 г., 1 състав на САС (л. 56-60), с което Прокуратурата на 3

Република България е осъдена да заплати на М. М. С. обезщетение от 100 лв. за претърпени неимуществени вреди от нарушаване правото на ЕС – чл. 4, вр. чл. 3 от Директива /ЕС/2016/1919 и чл. 6, §3 от ЕКЗПЧОС, гарантиращи правото на безплатна адвокатска защита, което право му е нарушено по ДП №1626/2019 г., по описа на 05 РУ на СДВР.

Разпоредбата на чл. 3 от Директива 2016/1919 на ЕС, предвижда, че: „За целите на настоящата директива „правна помощ“ означава финансиране от страна на държавата членка на помощта на адвокат, осигуряваща упражняване правото на достъп до адвокат“.

Според чл. 6, § 3, буква „С“ от ЕКЗПЧОС „Всяко лице, обвинено в извършване на престъпление, има следните минимални права: да се защитава лично или да ползва адвокат по свой избор; ако не разполага със средства за адвокатска защита, да му бъде предоставена безплатна служебна защита, когато интересите на правосъдието го изискват“.

Според редакцията на чл. 23, ал. 1 от ЗПрП към м. януари 2020 г., когато ищецът е отправил искане за предоставяне на безплатна правна помощ поради липсва на финансови средства, системата за правна помощ по чл. 21, т. 3 обхваща случаите, при които по силата на закон задължително се предвижда адвокатска защита, резервен защитник или представителство. Системата за правна помощ обхваща и случаите, когато обвиняемият, подсъдимият или страната по наказателно, гражданско или административно дело не разполага със средства за заплащане на адвокат, желае да има такъв и интересите на правосъдието изискват това чл. 23, ал. 2 ЗПрП.