Решение № 1339 от 25.03.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1339 гр. Пловдив, 25.03.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анета Ал. Трайкова при участието на секретаря Невена Мл. Назарева като разгледа докладваното от Анета Ал. Трайкова Гражданско дело № 20235330117384 по описа за 2023 година

Съдът е сезиран с искова молба от „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК 175074752, против И. Г. Б., ЕГН **********, с която са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 415 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД, вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за признаване на установено, че ответникът дължи на ищеца сумите, както следва, а именно: главница – 1042,46 лв. /от 31 до 36 вноска по погасителен план/; договорно възнаграждение – 1988,27 лв. / за периода от 20.12.2017 г. до 20.03.2020 г.; неплатено възнаграждение за доп. услуги от 2424,52 лева; лихви за забава – 1612,33 лева за периода от 21.04.2017 г. до 20.03.2020 г. ; законна лихва – 11951,77 лв. за периода от 20.03.2020г. – 28.09.2023 г., ведно законна лихва за периода от 29.09.2023 г. до изплащане на вземането, за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по ч.гр.д. № 14192/2023г. по описа на ПРС. Претендират се и разноски за заповедното и исковото производства.

В исковата молба се твърди, че на 28.02.2017г. е сключен договор за потр. кредит № ****между ищеца и ответника, сключен при следните параметри – сума на кредита – 4000 лв., срок на кредита – 36 месеца, размер на месечната вноска по кредита – 195,18 лв. , дата на погасяване на вноска – 20-то число на месеца, ГПР – 49,99 %; ГЛП- 41,17 %, лихвен процент на ден – 0,11% и обща дължима сума по кредита – 7026,48 лв. Относно закупените допълнителни услуги, то тяхната стойност е 3117,24 лв., като размерът на вноската по допълнителната услуга е 86,59 лв. Общото задължение по договора за кредит, ведно с допълнителните услуги се сочи, че е 10143,72 лв., обща размер на месечната вноска – 281,77 1 лв. и дата на погасяване -20-ти ден на месеца. Посочено е, че ответникът е погасил общата сума от 2283,86 лева, с което са платени част от главницата по заема в размер на 2254,16 лева , а с остатъка от 19,70 лева са погасени лихвите за забава по кредита. Твърди се, че договорът е съобразен с императивните изисквания на ЗПК, като са изложени подробни доводи, касаещи допълнителните услуги, с твърдението, че ответникът е ползвал част от тези услуги – за приоритетно разглеждане на искането за кредит. Моли исковете да се уважат. Претендира разноски.

Препис от исковата молба е редовно връчен на ответника, който оспорва исковете. Не оспорва, че между страните е сключен процесният договор. Счита договора за кредит за нищожен на основание чл. 11, ал.1, т.9, 10 и 11 ЗПК вр. с чл. 22 ЗПК, като излага подробни съображения за това. Твърди се заобикаляне на разпоредбата на чл.19, ал. 4 ЗПК с оглед предвиждането на заплащане на допълнителни услуги, които не са включени в ГПР.

Оспорва се като недействителна и на самостоятелно основание клаузата, предвиждаща заплащане на пакет на допълнителни услуги, като заобикаляща закона. Реливира се възражение за изтекла погасителна давност. Моли да се отхвърли предявените установителни искове. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на заплатеното от ответинка адв. възнаграждение.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

Между страните не се спори, че на 28.02.2017г. са сключили договор за потр. кредит № *****, както и че е било образувано заповедно производство, като е била издадена заповед за изпълнение на парично вземане по реда на член 410 ГПК, било е подадено възражение от длъжника срещу издадената заповед за изпълнение на парично задължение и съдът е дал указания на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчването на съобщението.

Установителните искове са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК, ето защо са допустими и подлежат на разглеждане по същество.

Относно тяхната основателност, съдът намира следното:

От приетия като писмено доказателство по делото, Договор за потребителски кредит № *****от 28.02.2017 г. /л.13-15/, се установява, че между страните е подписан Договора, по което предоставената сума е усвоена. С процесния Договор, на ответника е предоставена сума в размер на 4000 лева. Уговорена е между страните договорна лихва. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 41.17 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 49,89 %. Ответникът се е задължил да върне сумата на 36 месечни погасителни вноски в размер 195,18 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 7026,48 лева. Било е уговорено и закупуването на пакет от допълнителни услуги на стойност 3117,24 лева, като сумата за допълнителни услуги, е разсрочена на равни части, по 86,59 лева към всяка вноска. Посочено е, че общото задължение по кредита и по пакета от 2 допълнителни услуги възлиза на 10143,72 лева, по 281,77 лева всяка вноска.

Ищецът е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Ответникът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало като такова, т.е. същото има качеството на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 ЗПК.

Сключеният договор е договор за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съобразно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т. 7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен.

Липсата на всяко едно от упоменатите императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Според чл. 23 ЗПК, където са уредени последиците от недействителността на договора за потр. кредит, се казва, че потребителят дължи връщане само на чистата стойност на кредита.

В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР е 49,89 %, а възнаградителната лихва – 41.17 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 8 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Касателно възнаграждението за допълнителни услуги, съдът отчита да не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В контекста на дадената дефиниция в чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

3

Според Общите условия, допълнителната услуга представлява приоритетно разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит (чл.15.1), и за възможността да се променя погасителния план при определени условия, включваща възможност за отлагане на определен брой погасителни вноски; възможност за намаляване на размера на определен брой погасителни вноски; възможност за промяна на датата на падежа на погасителните вноски. Разпоредбите на чл. 10а ЗПК дават възможност на кредитора по договор за потребителски кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните задължения на страните по договора, а именно предоставяне на паричната сума и нейното връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж. Доколкото се касае за възнаграждение по усвояването и управлението на кредита, с него реално се заобикаля разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК.

С това допълнително плащане се покриват разходи, които следва да бъдат включени в ГПР, при което неговият размер би надхвърлил законовото ограничение. Така, с тази сума, реално се увеличава печалбата на кредитора, защото при плащането на всички задължения се получава едно допълнително възнаграждение. Ето защо посочения в договора годишен процент на разходите не отговаря на действителния такъв. Посоченият в договора за кредит е по-нисък от действителния ГПР, ето защо съгласно решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело Сс-714/22, което гласи, че когато в договор за потр. кредит не е посочен ГПР, включващ всимки предвидени в член 3, буква ж от Директивата 2008/48 разходи, този договор следва да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане на предоставената в заем главница.

Не е спазено и последното изискване на т. 10 - да се посочат и взетите предвид допускания, използвани при изчисляването. Годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на финансовата институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя, как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.

11, ал.1, т.7 - 12 и 20 и ал.2 и чл. 12, ал.1, т.7 – 9, договорът е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл.22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото сключване.

Имайки предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само на чистата стойност по заема, но не и лихви или други разходи. Относно възражението вземането да е погасено по давност, съдът го намери за неоснователно.

Кредитът не е обявяван за предсрочно изискуем, а крайният му срок изтича на 20.03.2020г., а заповедното производство е образувано на 29.09.2023г., с оглед на което вземането не е погасено с 5-годишната погасителна давност.

При това положение съдът намира, че предявеният установителен иск следва да се уважи за сумата от 1042,46 лева – неизплатена главница /от 31 до 36 вноски по погасителен план/, представляваща задължение по Договор за потребителски кредит № **** от 4

28.02.2017г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 29.09.2023 г. до окончателното изплащане на вземането.

С оглед извода за недействителност на договора, съгласно чл. 23 ЗПК – недължими са сумите за възнаградителна лихва, пакет доп. услуги и лихви за забава и такива няма да се присъждат.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат и на двете страни по съразмерност, на основание чл. 78, ал.1 и ал. 3 ГПК.