Решение № 2401 от 11.05.2023, Софийски градски съд

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 2401 гр. София, 10.05.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на девети февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

Бетина Б. Бошнакова при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100503166 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на съделителя Е. Г. Г. срещу решение № 20182854/09.9.2021 г., постановено по гражданско дело № 18647/2020 г. на Софийския районен съд, 55 състав, с което е допусната съдебна делба на основание чл. 69 ЗН между Г. Д. Г., Е. Г. Г. и П. Г. Г. на следния недвижим имот: апартамент № 31, със застроена площ от 65.07 кв. м, състоящ се от една стая, дневна, кухня и други сервизни помещения, който по документ за собственост се намира в гр. София, бул. „*******, при съседи по нотариален акт: стълбище, П.П., двор, бул. „*******“, М.И В.Ч., ведно със зимнично помещение, при съседи по нотариален акт: от две страни коридор, П.П., командно помещение, М.И Б.М., заедно с 2.63 % идеални от общите части на сградата, вкл. портиерско помещение, и от правото на строеж върху държавна земя, който апартамент е с идентификатор *** по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. София, одобрени със Заповед на Изпълнителния директор на АГКК № РД-18-138/24.07.2017 г., с предназначение – жилище, апартамент, при съседи имоти с идентификатори:

1 на същия етаж - *** и ***, под обекта ***, на обекта – няма, с административен адрес: в гр. София, бул. „*******“ № *******, при равни дялове – по 1/3 идеална част за всеки от съделителите.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В противоречие със събраните по делото доказателства първоинстанционният съд приел за недоказано възражението на жалбоподателя за изтекла придобивна давност, като не взел предвид показанията на свидетелите, доведени от него, от показанията на които се доказвало манифестирането на намерението за своене на имота. Неправилно съдът интерпретирал като признание на неизгоден за жалбоподателя факт изявление в декларация, подадена до СО. Съдът не е взел предвид дори и поведението на ответника П. Г. Г., който не е оспорил релевираното възражение за давност, като е приел, че не е доказано дори по отношение на неговата идеална част. Ето защо моли въззивния съд да отмени решението на първоинстанционния и да постанови друго, с което да отхвърли предявения иск за делба, евентуално да допусне делба само между него и ищеца. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата – съделителят ищец Г. Д. Г., оспорва въззивната жалба. Поддържа, че правилно и съобразно събраните по делото доказателства първоинстанционният съд е приел за недоказано възражението на жалбоподателя за изтекла погасителна давност. Предвид това моли въззивния съд да остави жалбата без уважение и да потвърди решението на първоинстанционния. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата – съделителят ответник П. Г. Г., не подал отговор на въззивната жалба, не взема становище по допустимостта и основателността ѝ.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на 2 обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, по правилното приложение на императивния материален закон, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като съдът не се е произнесъл в нарушение на императивни правни норми.

Същото е и правилно, като въззивният състав споделя изцяло мотивите на обжалваното решение, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към мотивите на Софийския районен съд. Във връзка с доводите по жалбата следва да се добави и следното:

Съгласно разпоредбата на чл. 79, ал. 1 ЗС правото на собственост по давност върху недвижим имот се придобива с непрекъснато владение в продължение на 10 години, а според ал. 2, ако владението е добросъвестно - в продължение на

5 години, т.е. фактическият състав на придобивната давност включва два елемента: владение и изтичане на определен срок. Според чл. 68 ЗС владението се характеризира с два основни признака: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещта и субективен - намерение да се държи вещта като своя. При преценка дали е установено владение следва да се вземат предвид и неговите характеристики – да е непрекъснато /да не е загубено за повече от 6 месеца съгласно чл. 81 от ЗС/, да е спокойно /да не е установено по насилствен начин/, да е явно /да не е установено по скрит начин/, несъмнително и с намерение да се държи вещта като своя.

В конкретния случай не се спори, а и от показанията на свидетелите се установява, че след смъртта на майка си И. Д.а Г. /14.7.2009 г./ ответникът Е.

Г. Г., заедно със съпруга и дъщеря си, са осъществявали фактическата власт върху процесния имот – т.е. наличието на първия елемент.

Спорен между страните е субективният елемент на владението. При спор за придобиване по давност на съсобствен имот от един от съсобствениците следва да бъде осъществена преценка дали той владее изключително за себе си целия имот и от кога. Поначало упражняването на 3 фактическа власт продължава на основанието, на което е започнало, докато не бъде променено. След като основанието, от което съсобственикът е придобил фактическата власт върху вещта, признава такава и на останалите съсобственици, то го прави държател на техните идеални части и е достатъчно да се счита оборена презумпцията на чл. 69 ЗС. Тогава, за да придобие по давност правото на собственост върху чуждите идеални части, съсобственикът, който не е техен владелец, следва да превърне с едностранни действия държането им във владение. Тези действия трябва да са от такъв характер, че с тях по явен и недвусмислен начин да се показва отричане владението на останалите съсобственици и установяване на своене, като тези действия трябва да се доведени до знанието на другите съсобственици /освен ако това е обективно невъзможно/ - това е т.нар. преобръщане на владението, при което съсобственикът съвладелец се превръща в съсобственик владелец.

Във всеки отделен случай тези обстоятелства следва да бъдат доказани конкретно - в този смисъл са задължителните за съдилищата разяснения в Тълкувателно решение № 1/2012 г. от 06.08.2012 г. по тълк. дело № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС.

Приетото с посоченото Тълкувателно решение следва да намери приложение и в настоящия случай, тъй като от данните по делото е видно, че основанието за възникване на съсобствеността е наследяване.

Действително от показанията на доведените от ответника Е. Г. свидетели се установява, че в процесния период този съсобственик е заплащал задълженията за управление и поддръжка на общите части на сградата, в която се намира процесният имот. От показанията на свидетеля Г.В., доведен от ответника Г. – и че съделителят Г. направил „много сериозен ремонт на жилището, стана много хубаво и чисто“, както и че: „Жилището стана много хубаво, вложиха много труд и пари.“

От показанията на доведения от ищеца свидетел В.А. се установява, че през 2019 г. – след като свидетелят и ищецът вече живели заедно, което било около две години преди заседанието, в което е дал показания – 02.3.2021 г., ищецът и ответникът Г. провели телефонен разговор. Свидетелят възприел непосредствено казаното от ответника Г., който поискал ищецът да му прехвърли правото на собственост върху своята част от имота, „защото иска да припише апартамента на дъщеря си“, като не му предложил заплащане на 4 тази чат. Ищецът отказал. Ищецът и Е. Г. ходили в общината за да се снабдят с документи „с данъчна декларация“. Според показанията на свидетеля С.К. лелята на ищеца му е предлагала недостатъчна сума за неговата част от делбения имот, което свидетелят знаел от ищеца, както и че той отказал да прехвърли частта си. Ищецът и леля му ходили до общината да „оправят документите за апартамента“.

Предвид датата, отбелязана на представената по делото данъчна декларация, и показанията на свидетелите, доведени от ищеца, установява се, че е подадена от ответника Е. Г. именно при посещението, за което свидетелства С.К..

От анализа на сбраните по делото доказателства следва, че единствените действия, с които съделителят Г. е демонстрирал намерението си да свои имота, са заплащане на разходите /вкл. тези за управление и поддържане на общите части/ и извършване на подобрения, без данни за вида, мащаба и стойността им. От показанията на свидетеля В. не може да се приеме за доказано, че ответникът Г. е извършил някакви значителни подобрения в имота /с които подобрения да демонстрира намерение да свои имота/, доколкото съдържат оценки на СМР /сериозни, за много пари/, но няма данни за техния вид и стойност.

От друга страна, доказва се от показанията на свидетеля А., че ответникът Г. е отправил към ищеца предложение да му прехвърли правото на собственост върху своята идеална част. Съдът кредитира показанията на свидетеля в тази част, доколкото не се опровергават от нито едно от останалите доказателства, като последният свидетелства за обстоятелства, които непосредствено е възприел. Показанията му се подкрепят и от тези на свидетеля Кирилов, който възпроизвежда изявление на ищеца в същия смисъл. След като ответникът е поискал прехвърляне на правото на собственост от ищеца, то несъмнено няма как да се приеме, че до 2019 г. Е. Г. е демонстрирал пред съсобственика си намерение да свои вещта. С предложението за сключване на прехвърлителна сделка, той конклудентно е признал правото на ищеца на собственост /което изключва манифестиране на намерение да свои/.

На следващо място, ако един от съсобствениците декларира целия имот като свой, само по себе си подобно действие не е достатъчно да докаже 5 по категоричен, несъмнен начин намерението за своене /в който смисъл е константната съдебна практика/. По аргумент за по-силното основание, следва изводът, че с обективираното в данъчната декларация изявление, направено в присъствието на ищеца, съделителят Г. е признал правата на съсобствениците си, което действие отново изключва намерение за своене. От доказателствата по делото се установява и че съделителят Г. е декларирал имота по реда на чл. 14 ЗМДТ през 2019 г. – 10 години след смъртта на майка си, като е сторил това с цел сключване на сделка с имота – искал е да го придобие изцяло чрез правни сделки /което изключва намерение да свои/. За пълнота на изложението следва да се посочи, че и без да цени изявлението на ответника в данъчната декларация, въззивният съд намира, че от останалите събрани по делото доказателства не се установява субективният елемент на владението.

От събраните по делото доказателства не може да се приеме за установено и осъществяване на владение спрямо съделителя П. Г.. Няма нито едно доказателство от което да се установява, че ответникът Г. е демонстрирал пред него собственически намерения – от свидетелските показания не се установява, че този съсобственик е признавал правото на сестра си върху неговата идеална част, нито Г. да е демонстрирал пред него собственически намерения, а и в данъчната декларация Г. е посочил и П. Г..

Действително този ответник има пасивно поведение – не е извършил нито едно процесуално действие, но не е и признал факти и права. Ето защо същите не могат да се приемат за безспорни между съделителите и следва да се докажат от ответника Г. /чл. 154 ГПК/.