Решение № 624 от 05.02.2024, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 624 гр. София, 02.02.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Ж СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и втори ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Димитров

Михаела Касабова при участието на секретаря Мария Т. Методиева като разгледа докладваното от Михаела Касабова Въззивно гражданско дело № 20231100508128 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 и следв. ГПК.

С решение № 4425 от 22.03.2023 г., постановено по гр. д. № 40106/2022 г. по описа на СРС, 169 състав е уважен предявеният от „К. и СИЕ“ ЕООД срещу „Е.П.“ ЕАД отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за установяване в отношенията между страните, че ищцовото дружество не дължи на ответника следните суми: 7732.76 лв. - главница за незаплатена електрическа енергия, ведно със законната лихва от 01.07.2011 г. до изплащане на вземането, сумата от 26.37 лв. - лихва за забава за периода от 16.08.2010 г. до 08.06.2011 г., както и сумата 233.91 лв. - разноски, за които е издаден изпълнителен лист по гр. д. №8988/2011 г . по описа на СРС, 90 с-в.

С решението си, изменено и допълнено в частта за разноските на основание чл.

248 ГПК с определение № 20327/08.06.2023 г., съобразно изхода на спора и на основание чл.

78, ал. 1 ГПК съдът е възложил в тежест на ответника разноски в производството в размер на 1910 лв.

Срещу решението е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ответника „Е.П.“ ЕАД с доводи за неправилност на обжалвания акт поради необоснованост на формираните от СРС изводи и противоречие на материалния закон. Излагат се подробни съображения за неправилно приложение на давностния срок, приемайки, че процесните вземания се погасяват с тригодишна, а не с петгодишна давност, доколкото влязлата в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК се приравнява на влязлото в сила решение. Изтъква с е , че неправилно е приложен материалния закон относно действията, които прекъсват давността в изпълнителния процес. Оспорват се изводите на първоинстанционният съд, че изп. д. № 2672/2012 г. по описа на ЧСИ Н.М. е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, доколкото по делото са извършвани множество изпълнителни действия през период не по-дълъг от две години. Сочи, че дори да се приеме, че е настъпила перемпция, тя не 1 прекъсва давността, тъй като се запазвала от последното валидно изпълнително действие.

Иска се отмяна на първостепенното решение и постановяване на друго, с което предявеният отрицателен установителен иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от ищеца „К. и СИЕ“ ЕООД, с който я оспорва. Излага съображения, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, като отправя искане за неговото потвърждаване. Претендира разноски за въззивното производство.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт, намира за установено следното:

Софийският районен съд е сезиран с отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439, ал. 2 ГПК, с който ищецът отрича вземането на ответника по издадения в полза на неговия праводател „ЧЕЗ Е.Б.“ АД изпълнителен лист от 06.10.2011 г. по гр. д. № 8988/2011 г . по описа на СРС, 90 с-в чрез принудително изпълнение, поради погасяването по давност на сумите, както следва: 7732.76 лв. главница за незаплатена електрическа енергия, ведно със законната лихва от 01.07.2011 г. до изплащане на вземането, сумата от 26.37 лв. лихва за забава за периода 16.08.2010 г. до 08.06.2011 г., както и 233.91 лв. разноски.

Не е спорно между страните, а и от събраните по делото писмени доказателства се установява, че въз основа на влязла в сила заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е издаден изпълнителен лист от 06.10.2011 г. по гр. д. № 8988/2011 г. по описа на СРС, 90 с-в за сумите - 7732.76 лв. главница за незаплатена електрическа енергия, ведно със законната лихва от 01.07.2011 г. до изплащане на вземането, сумата от 26.37 лв. лихва за забава за периода 16.08.2010 г. до 08.06.2011 г., както и 233.91 лв. разноски е образувано изп. дело № 2672/2012 г. по описа на ЧСИ Н.М..

С определение от 14.10.2022 г. СРС е допуснал на основание чл. 389 ГПК обезпечение на предявения иск чрез налагане на обезпечителна мярка спиране на изпълнението на изп. дело № 20128410402672 по описа на ЧСИ Н.М..

От приетото в препис в хода на производството пред районния съд изпълнително дело се установява следното:

Въз основа на молба от 24.02.2012 г. по искане на първоначалния кредитор „ЧЕЗ Е.Б.“ АД за събиране на сумите по издадения изпълнителен лист е образувано на изпълнително дело № 20128410402672 по описа на ЧСИ Н.М.. С процесната молба взискателят е поискал съдебният изпълнител да насрочи дата за извършване на опис на движимите вещи, находящи се в седалището на длъжника, както и да налижи запор върху банковите му сметки, като насочи изпълнението върху вземанията на длъжника от трети лица и наличните недвижими имоти.

На 28.02.2012 г. са изпратени запорни съобщения до различни банки за налагане на запор върху банкови сметки на ищеца, като с писмо от 19.03.2012 г Юробанк И Еф Джи България АД уведомява съдебният изпълнител, че длъжникът има открита банкова сметка в институцията, по която е наложен запорът.

На 28.02.2012 г. е изпратена покана за доброволно изпълнение, връчена на 30.03.2012 г. по реда на чл. 50, ал. 4 ГПКг.

На 31.10.2012 г. са изпратени запорни съобщения до различни банки в това число и на „Райфайзенбанк България“ ЕАД, получено на 5.11.2012 г., като с писмо от 08.11.2012 г. последната уведомява ЧСИ М., че е наложила запор по банковата сметка на длъжника, по която има наложени предходни запори.

С разпореждане от 24.10.2014 г. е изготвена призовка за принудително изпълнение до ищеца за насрочване на опис на движими вещи за дата 10.12.2014 г., връчена по реда чл.

2

50, ал. 4 ГПК.

С разпореждане от 12.10.2016 г., 18.10.2017 г., 11.07.2019 г., 28.07.2020 г. и 09.06.2022 г.. ЧСИ М. е насрочил опис на движимите вещи на длъжника за 11.01.2017 г., като е разпоредил връчване на призовка за принудително изпълнение. Призовките са връчени по реда на чл. 50, ал. 2 ГПК.

Със запорно съобщение от 14.06.2022 г. ЧСИ М. е наложен запор върху банковите сметки на „К. и СИЕ“ ЕООД в „Т.Б.А.Б.“ ЕАД, получено на 16.06.2022 г.

При така установената фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Въззивната жалба е депозирана в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, като същата е процесуално допустима.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият съдебен състав намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо.

По отношение на неговата правилност, предвид релевираните оплаквания във въззивната жалба, настоящият въззивен състав намира следното:

С постановеното решение, СРС е приел, че последното валидно изпълнително действие по изп. дело № 20128410402672 по описа на ЧСИ Н.М. е извършено на 31.10.2012 г., като след това не са извършвани такива до 2022 г., към която дата вземанията по процесния изпълнителен лист са погасени по давност с изтичането на тригодишен срок.

Приел е и че изпълнителното дело е прекратено на основание чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Поради това и искът по чл. 439 ГПК е уважен.

Разпоредбата на чл. 439 ГПК предвижда защита на длъжника по исков ред, след като кредиторът е предприел изпълнителни действия въз основа на изпълнителното основание. Законодателят е уредил защитата на длъжника да се основава само на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството, по което е издадено изпълнителното основание.

В настоящия случай ищецът „К. и СИЕ“ ЕООД се позовава на факти и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене и издаването на процесния изпълнителен лист, въз основа на който е образувано изп. дело № 2672/2012 г. по описа на ЧСИ Н.М.. Същият поддържа да е изтекъл предвиденият в разпоредбата на чл.433, ал. 1, т. 8 ГПК срок от последното валидно изпълнително действие, да е настъпила перемпция на изпълнителното производство, както и да е изтекъл давностния срок за вземането, т. е. позовава се на нововъзникнали обстоятелства, поради което искът се явява допустим и подлежи на разглеждане.

Нормата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД регламентира, че ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е всякога 5 години. Съгласно приетото в решение № 118/7.07.2022 г. по гр. д. № 4063/2021 г. на ВКС, III г. о., разрешение, което настоящият съдебен състав изцяло споделя, изискването по чл. 117, ал. 2 ЗЗД за пет годишен срок на новата давност, която тече от прекъсването на давността, се прилага както когато вземането е установено с влязло в сила съдебно решение, така и с влязла в сила заповед за изпълнение. Това е така, защото влязлата в сила заповед за изпълнение установява с обвързваща страните сила, че определеното по основание и размер вземане съществува към 3 момента на изтичане на срока за подаване на възражението. /Съгласно чл. 424 ГПК длъжникът може да се оспори вземането по исков ред само при новооткрити обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които не са могли да му бъдат известни до изтичане на срока за възражение и съгласно чл. 439 ГПК той може да оспорва чрез иск изпълнението, но само въз основа на факти, настъпили след приключване на съдебното дирене в производството по което е издадено изпълнителното основание/.

Законодателят е преклудирал възможността за възражения срещу заповедта за изпълнение.

След изтичане на срока по чл. 414 ГПК, за длъжникът остава само възможността за оспорване на вземането по чл. 424, ал. 1 ГПК. Извън това и след срока по чл. 424, ал. 2 ГПК, за длъжника не съществува форма за искова защита, с която да оспорва вземането.

Задължителната практика на ВКС е, че при всички хипотези на чл. 416 ГПК (когато възражение не е подадено в срок, или е оттеглено, или е налице влязло в сила решение за установяване на вземането), настъпва стабилитетът на заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК, а изпълнителната сила на заповедта за изпълнение по чл. 418 ГПК се стабилизира окончателно, тъй като по новия процесуален ред заповедите за изпълнение влизат в сила (за разлика от несъдебните изпълнителни основания по чл. 237 ГПК-отм.) и оспорването на фактите и обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането се преклудират (в този смисъл решение № 6/21.01.2016 г. по т. д. № 1562/2015 г. на ВКС, І т. о., № 3/4.02.2022 г. по гр. д. № 1722/2021 г. на ВКС, ІV г. о.). При действащия ГПК с изтичане на преклузивния срок за подаване на възражение против заповедта се получава крайният ефект именно на окончателно разрешен правен спор относно съществуването на вземането, поради което за вземането, установено с влязла в сила заповед за изпълнение е приложима общата пет годишна давност.

Съдът приема, че в случая, доколкото по делото няма данни за влизане в сила на заповедта за изпълнение, то същата е влязла в сила най-късно на 06.10.2011 г. – датата, на която е издаден процесният изпълнителен лист, с оглед констатациите на съда, че към момента на издаването на листа заповедта за изпълнение от 04.07.2011 г. е влязла в сила и подлежи на изпълнение. От този момент, според изложените доводи е започнала да тече петгодишната давност по чл. 117, ал. 2 ЗЗД, която изтича на 06.10.2016 г. Следователно приетото в обратния смисъл от първоинстанционния съд, че вземането по издадения изпълнителен лист се погасява с тригодишна давност, е неправилно.

Към момента на депозиране на молбата за образуване на изпълнителното дело – 24.02.2012 г., давността не е изтекла.