Решение № 236 от 19.12.2019, Окръжен съд - Разград

Р Е Ш Е

Н И Е

№…

Разград

19. ХІІ.2019г.

Разградски окръжен година Град

2019 съд

7.Х.

На Година публично

РАЯ ЙОНЧЕВА

В заседание в следния състав:

Секретар: Н.Р. ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВАЛЕНТИНА

ДИМИТРОВА

АТАНАС ХРИСТОВ

ЧЛЕНОВЕ:

Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА

В. гражданско

2019

№221 дело по описа за година за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на Р.А.К., подадена чрез повереникът й-адв. Е.С. срещу Решение №82/17.ІV.2019г. по гр.д.№670/2018г. на КРС, с което съдът е уважил предявеният срещу нея иск на М.А.К. като е приел за установено в отношенията им, че тя не е собственик на Поземлен имот, състоящ се от 1 125кв.м.дворно място и построени в същото жилищни сгради, стопански постройки и гараж , за което в кв.52 по плана на с.Йонково, Разградска обл. е отреден парцел VІІІ-521 и на осн.чл.53 ГПК е отменил издадения в производство по обстоятелствена проверка нот.акт №28, т.VІІ, рег.№7863, нот.д.№1000/2010, вписан с рег.№1665/1.ХІІ.2010, Акт №113, т.VІ, дело №113/2010, парт.кн.стр.8125 на СВ при РС-Исперих.

Позовавайки се на неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, жалбоподателката моли за отмяна на решението и за отхвърляне на предявените срещу нея искове.

При редовност в призоваването й, въззивницата и процесуалният й представител не се явяват в насроченото по същество на жалбата й с.з. Депозирала е писмено становище, с което аргументира основателността на жалбата си. Счита, че извършеният от първоинстанционния съд доказателствен анализ е необективен и е довел до необоснованост на приетите с решението правни изводи. Претендира разноски.

В законоустановения и предоставен й за това срок, насрещната по жалбата страна оспорва същата като неоснователна. В с.з., чрез представляващата го по пълномощие адв.Кръстева, въззиваемият пледира за потвърждаване на решението като правилно, обосновано и законосъобразно постановен съдебен акт. Претендира сторени пред тази инстанция разноски.

Като подадена в срок, при редовност от формална страна и от легитимираща интерес от обжалването страна, жалбата е допустима.

Атакуваното решение е валидно, а в обжалваните си части и допустимо постановено, по същество на предявени по чл.124 и чл.53 ГПК искове.

Разгледана по същество жалбата е неоснователна.

Делото пред КРС е образувано по предявени в обективно кумулативно съединяване искове, както следва:

1/ Иск по чл.124, ал.1 ГПК - за установяване на обстоятелството, че въззивницата не е собственик на Поземлен имот, състоящ се от 1 125 кв.м.дворно място и построени в същото жилищни сгради, стопански постройки и гараж, за което в кв.52 по плана на с.Йонково, Разградска обл. е отреден парцел VІІІ-521;

2/Иск по чл.53 ГПК за отмяна на издаден по обстоятелствена проверка Констативен нот. акт №28/1.ХІІ.2010г., легитимиращ А. З.-майка и наследодател на страните, като собственик по давностно владение на процесния Поземлен имот, състоящ се от 1 125кв.м.дворно място и построени в същото жилищни сгради, стопански постройки и гараж , за което в кв.52 по плана на с.Йонково, Разградска обл. е отреден парцел VІІІ-521.

Дадената от съда правна квалификация е съответна на заявената с предявените искове защита. Въз основа на допустимо събраните в производството доказателства, КРС е установил фактическа обстановка, която се споделя от настоящата инстанция, но при дължими в допълнение мотиви относно установени от доказателства и релевантни за изхода на делото факти.

Интересът си от така заявената защита, въззиваемият е обосновал с наличието на документ, доказващ правото му на изключителен собственик на процесния имот по договор за покупко-продажба, сключен в изискуемата се за валидността на сделката нотариална форма на 24.ІІ.2000г. с трети за делото лица, както и с факта на предприети от въззивницата действия по оспорване правото му на собственост върху имота с предявен на осн. чл.45 ЗЗД иск за обезщетяване на причинените й като собственик на същия имуществени вреди.

С подаден в срока по чл.131 ГПК отговор, въззивницата Р.К. е оспорила допустимостта и основателността на предявените срещу нея искове, поддържайки твърдението, че ищецът не е собственик на имота и че никога не е бил в негово владение. Твърди, че имотът е бил закупен и придобит по давност приживе от нейните и на ищеца родители.

Правилно и в съответствие с приложените като доказателство преписки по грд №850/2010 на ИРС, вгрд № 221/2012 по опис на РОС, чгрд №3558/2013 на ВКС и грд №259/2015 на КРС, първоинстанционният съд е приел, че съдебните спорове за правото на собственост върху процесния имот датират от 21.ХІІ.2010г. и че към дата на висящото пред него исково производство, този спор не е бил разрешен със сила на пресъдено нещо, тъй като производството по предявения от М.К. иск по чл.108 ЗС е било прекратено при хипотеза на чл.230, ал.2 ГПК. Исковата молба по чл.108 ЗС е била вписана в служба по вписванията при ИРС на 11.ІІ.2011г.(вж.грд№860/2010 на ИРС).

От доказателствата по делото се следва за установено, че ревандикационния иск по чл.108 ЗС е предявен от М.К. срещу родителите му- А. и А. З. дни след датата, на която майка му-А. З. се е сдобила по обстоятелствена проверка с Нот акт №28/1.ХІІ.2010г., титулуващ я като собственик по давностно владение на процесния недвижим имот. Както в настоящото призводство, така и в развилото се такова по предявения на осн.чл.10 ЗС иск, въззиваемият М.К. твърди, че процесният имот е изключителна негова собственост. Твърди възмездното му придобиване, съгласно договор за покупко-продажба, сключен с приложения като доказателство Нотариален акт № 70, том І, рег. № 453, н.д. № 57/24.ІІ. 2000 г. по опис на нотариус Р. Александров и надлежно вписан в СВ при РС – Исперих.

Съгласно приетото в ТР № 8/27.ХІ.2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК, когато ищецът поддържа, че е собственик на спорния имот, по силата на диспозитивното начало в гражданския процес той е в състояние сам да определи обема и интензивността на търсената защита, вкл. като се ограничи до отричане със сила на пресъдено нещо на правото на ответника, т.е. предявявайки отрицателен установителен иск. В този случай доказването, че спорното право принадлежи на ищеца е въпрос не на процесуална, а на материална легитимация- въпросът за титулярството на правото обуславя произнасянето по съществото на спора, доколкото установяването на собственическите права на ищеца изключва тези на ответника върху същия имот /Определение № 427/12.ХІІ.2013 г. по ч. гр. д. № 3593/13 г. на ВКС, II г. о., постановено по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК/. По така изложените мотиви, в този си състав съдът намира предявеният от въззиваемия К. иск за допустим, респ. за неоснователно поддържаното с жалбата възражение за недопустимост на обжалваното решение.

По правилността на решението:

В своята хронологична последователност и относимост, доказателствата по делото дават основание на съда да приеме за установено от фактическа страна следното:

Страните по делото са брат и сестра-деца и законни наследници на А. и А. З. Приживе родителите им притежавали и обитавали жилищен имот в долния край на с.Йонково, с административен адрес на ул.“Дунав“№4, известен в селото още като „кулака“. В показанията си, последователно и независимо един от друг, разпитаните по делото свидетели сочат на това, че в периода 1997-1998г., разположените в този край на селото имоти, в това число и имотът на съпрузите З., се наводнили поради извирането на подпочвени води.

От брака си съпрузите Зарфент имат три деца- страните по делото и техният брат К. К.. Също от свидетелските показания се следва за установено, че в ежедневието си и предвид напредналата си възраст, съпрузите Зарфент разчитали на сина си М.К.. Когато, поради избилите подпочвени води имотът им станал негоден за обитаване, М.К. се опитал с прокарани от него улеи да отводни имота. Тъй като тези му действия не довели до резултат, поканил родителите си в сома си в с.Старо селище. Тъй като родителите му не се съгласили, решил да купи имот, в който да ги подслони.

Поради изселническата кампания на българските турци към Р Турция, в селото имало продаващи се имоти. Така, през 1998г. въззиавемият К. установява връзка със собствениците на процесния имот . На 10.VІІ.1998г. същите го снабдяват с нот. удостоверено в кметството на селото пълномощно с рег.№70/10.VІІ.1998г., с подписването на което го упълномощават с правото да се разпореди с имота, действайки от тяхно име и за своя сметка, предоставяйки му изрично и правото да договаря сам със себе си.

През лятото на 1998г., относимо към дата на делегираните му с пълномощното правомощия започнал да събира пари, включително и на заем от съселяните си, за да заплати цената на къщата.

Настанил родителите си в имота още през 1998г., а сделката по закупуването му била финализирана на 24.ІІ.2000г. с удостоверяването й в приложения като доказателство Нотариален акт № 70, том І, рег. № 453, н.д. № 57/24.ІІ. 2000 г. на нотариус Р. Александров. В съдържание на цитирани нот. акт е посочено, че при извършване на сделката и в съответствие с делегираните му по пълномощното права, въззиваемият е придобил собствеността върху имота срещу заплатената от него цена от 3 198лв. На основание, удостоверяващия сделката нот. акт, същият е вписан в разписния лист на кметство с.Йонково като собственик на имота. Декларирал го е и заплаща следващите му се данъци и такси. Пълномощното и сключеният въз основа на него договор за покупко-продажба не се оспорват като документ, нито в съдържание, нито в официално удостоверяващата ги част. Обсъдени в съвкупността на доказателствата, както пълномощното, така и цитираният по горе нот. акт, опровергават декларираното в показанията на св. Айше Хасан. В които същата е заявила, че договорката за закупуването на процесния имот и заплащането на цената за закупуването му, е станала между майката на въззиваемия Айше Зарфент и собствениците му през 1995-1996г. и то пред нея, в качеството й на секретар на Кметство с.Йонково, имащ право в длъжностното си качество да устоверява нотариално подписите под пълномощни и пр. Цитираното по горе пълномощно, чиято доказателствена сила не се оспорва и опровергава, е нот. удостоверено от длъжностно лице, различно от св. Хасан и на дата, последваща значително момента твърдян от свидетелката. Зачитането на пълномощното като доказателство относно това кога, за какво и на кого са предоставени пълномощията по прехвърлянето на процесния имот, е дължимо и по правилото на чл.37 ЗЗД във вр. с чл.180 и 179 ГПК. До този извод, при дължимия по делото доказателствен анализ, обосновано и съответно на приложимия закон е достигнал и първоинстанционния съд.

В показанията си свидетелите

Ф.Чакър, Х.Х. и М.Р., всички те без родствена връзка и обективирана заинтересованост от изхода на делото, последователно независимо един от друг сочат на това, че знаят имота като собствен на М.К.. Самият той живеел със семейството си в съседното с.Старо селище, но тъй като в с.Йонково имал земеделски имоти, които обработвал и засаждал с култури, включително и в дворното място на процесния имот, въззиваемият често и редовно посещавал имота, където обгрижвал и своите родители. С помощта на свидетелите, за което им заплащал и съответното възнаграждение, къщата била измазана, редовно се почиствала, обработвала се намиращата се в двора му градина, която ежегодно засявал с тикви, зеле и пр. Родителите му били крайно възрастни и немощни за да се справят с домакинството и поддръжката на имота. Отношенията им до м. ХІІ.2010г. били нормални. Нерядко били случаите, в които майката на въззиваемия засвидетелствала пред съселяните си благодарност за грижите сина си М.К., както и за това, че им е осигурил подслон. Свидетелите сочат на случаи, в които майката на ищеца е повдигала въпроса за прехвърлянето на имота на нейно име, защото „не се знаело кой ще умре по рано и да не би да останат на улицата“.

В тази ситуация ищецът отговарял: “ Къщата е на мое име, а вие си живейте, докато се живи“. Демонстрирал категорично, както правото си на собственост върху имота, така и нежеланието си да прехвърли същия на родителите си, за да избегне в бъдеще претенциите на останалите им наследници. Това му поведение, в контекста на предвиденото в чл.99 ЗС, не дава основание на съда да приеме от фактическа страна и правна страна, че в годините от момента на закупуване на имота до 21.ХІІ.2010г, въззиваемият се е дезинтересирал, респ. загубил правото си на собственост върху имота.