Решение № 507 от 04.11.2021, Окръжен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 507 гр. Пловдив, 04.11.2021 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на шести октомври през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:

Председател: Стефка Т. Михова

Членове:

Борис Д. Илиев

Мирела Г. Чипова при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова като разгледа докладваното от Стефка Т. Михова Въззивно гражданско дело № 20215300501632 по описа за 2021 година

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба подадена от „Банка ДСК ” ЕАД, ЕИК:

121830616, с адрес и седалище на управление: гр. София, ул. „Московска” № 19, против решение № 260541 от 22.02.2021 г, постановено по гр.д. № 10400/2019 г., по описа на Пловдивски районен съд, в частта с която е отхвърлен иска на жалбоподателя за осъждане на ответника М. Г. Л., с ЕГН **********, от гр. Пловдив, бул. ***, да му заплати сумата от 161,61 лева неизплатена главница по договор за потребителски кредит № 411326 от 10.06.2015 г., представляваща разликата между присъдената с решението сума от 4573,09 лева до пълния предявен размер от 4734,70 лева, както и сумата от 1 150.67 лева - възнаградителна лихва за периода от 20.06.2016 г. до 20.06.2019 г.

В жалбата се излага съображения за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение в обжалваната част. Излагат се доводи за действителност на процесния договор и съответствието му с изискванията на чл. 6, чл. 7, т. 4 - 14 , чл. 8, ал. 1, чл. 9, ал. 1 и чл. 10 от ЗПК (отм. ДВ бр.

18/2010 г.). Оспорват се изводите на съда за нарушаването на посочените законови изисквания. Настоява се за отмяна на първоинстанционното решение в отхвърлителната му част и уважаване на исковете до пълните заявени размери.

1

В срока по чл. 263 ГПК, е депозиран отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна М. Г. Л., с ЕГН **********, чрез назначения по делото особен представител адв.А.Ц., в който се взема становище за неоснователност на жалбата и се настоява за потвърждаване на решението.

Настоящият състав на Пловдивския окръжен съд, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, въззивният съд намира, че първоинстанционното решение съдържа реквизитите на чл. 236 ГПК и е действително. Произнасянето съответства на предявеното искане и правото на иск е надлежно упражнено, поради което производството и решението са допустими.

По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1 изр. второ ГПК , въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания относно обжалваната част от решението, като служебно следи за нарушение на императивна материалноправна разпоредба, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване /ТР № 1/2013 г. на ОСГТК/.

Предмет на образуваното първоинстанционно производство са обективно кумулативно съединени искове по 430 от ТЗ и чл. 86 от ЗЗД, предявени от „Банка ДСК ” ЕАД, ЕИК: 121830616, за осъждане на ответника М. Г. Л., с ЕГН **********, да му заплати сумата от 4734,70 лева - неизплатена главница по договор за потребителски кредит № 411326 от 10.06.2015 г., както и сумата от 1 150.67 лева - възнаградителна лихва по договора за периода от 20.06.2016 г. до 20.06.2019 г.

С обжалваното решение първоинстанционният съд е приел, че на 10.06.2015 г. между ищеца, в качеството на кредитор, и ответника, в качеството на кредитополучател, е сключен договор за потребителски кредит 2 при следните параметри: сума на кредита – 5000 лв.; срок на кредита 15.07.2020г., размер на месечна вноска по кредита – 104,84 лв., ГПР – 10,23 % и ГЛП –7,99 %.

Въз основа на приетото и неоспорено от страните заключение по допуснатата ССЕ, първоинстанционният съд е приел, че ищецът е изправен кредитор , като заемната сума е преведена на кредитополучателя по банковата му сметка на 17.06.2015 г. Извършвани са плащания от длъжника в периода 15.08.2015 г.-15.11.2015 г., които са погасили 265,30 лв. –главница и 161,61 лв.-лихва, а неиздължените суми по договора съвпадат със заявените с исковата молба размери от 4734,70 лв.-главница и 1150,67 лв. -договорна лихва.

Във въззивната инстанция тези фактическите констатации и правни изводи на първоинстанционния съд не се оспорват, ето защо тези факти следва да се приемат за безспорни.

С решението си районният съд е формирал извод, че така сключеният договор за потребителски кредит е недействителен поради неспазване на изисквания на чл. 6, ал. 1 и 2 от ЗПК (отм. ДВ бр. 18/2010 г.) поради липсата на доказателства за предоставяне на преддоговорна информация на длъжника.

Изложени са аргументи , че липсвало в договора уточнение на базата , върху която се начислявал лихвения процент-дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната стойност.Първоинстанционният съд е приел , че в договора се съдържало само абсолютна стойност на ГПР на заема, без да е налице ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита, кои компоненти/разходи/ точно са включени в него и как се формира посочения в договора ГПР, в нарушение на чл.7,ал.1,т.6 от ЗПК (отм. ДВ бр. 18/2010 г.) . При този извод съдът е приел, че на основание н а чл. 14 от ЗПК(отм. ДВ бр. 18/2010 г.), поради недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи да възстанови на кредитора само чистата стойност на предоставения финансов ресурс и е уважил предявеният иск за неизплатена главница по договора в размер от 4573,09 лева , като е отхвърлил иска до пълния заявен размер от 4734,70 лева и за лихвата.

Първоинстанционното решение, в частта, с която предявеният иск за неизплатена главница по договора за кредит в размер от 4573,09 лева е уважен, като необжалвано , е влязло в законна сила, поради което не е 3 предмет на разглеждане в настоящето производство.

В случая ответницата не е въвела възражения за нищожност на договора или на отделни негови клаузи нито с отговора на исковата молба, нито до доклада по делото. Независимо от това, с оглед трайната съдебна практика (решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, ТК, І ТО; решение № 232 от 5.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на ВКС, ТК, II ТО и др.), формирана след многобройната практика на Съда на Европейския съюз във връзка с преюдициални запитвания по приложението на Директива 93/13/Е., вкл. по въпроса, дали съдилищата са длъжни служебно, без наличие на възражение, да се произнесат относно неравноправност на уговорка в потребителски договор. Съдилищата приемат, че съдът следи служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор.

Първоинстанционният съд , макар формално да е изпълнил това свое задължение , е следвало да извърши проверка за недействителност в съответствие с приложимата материалноправна уредба към сключения на 10.06.2015 г. между страните договор за потребителски паричен кредитЗакона за потребителския кредит (Обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г. ), а не по ЗПК (отм. ДВ бр. 18/2010 г.).

Независимо от допуснатото от първоинстанционния съд нарушение на материално правната уредба, решаващият състав на съда намира, че процесният договор не е недействителен на някое от специалните основания по чл. 22 ЗПК.

Анализирано съдържанието на процесния договор за кредит обуславя извода, че е спазена писмената форма,същият е в съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 1- т.11 ЗПК, съдържа дата и място на сключването му, вида на предоставения кредит, индивидуализация на страните по него, размер на лихвения процент, който в случая е фиксиран за целия срок на договора, условия за издължаване на кредита- брой и размер на погасителните вноски и периодичността и датите на плащането им, както и останалото съдържание по чл. 11, ал. 1, т. 12 до т. 26.

Настоящият състав на

ПОС не споделя доводите на първоинстанционния съд за противоречие на процесния договор с изискванията относно посочване на лихвения процент и условията за 4 прилагането му. В случая договорът е сключен при фиксиран лихвен процент7,99 %, т.е. същият е непроменлива величина за целия срок на договора, поради което и изискването за посочване на условия, при които се прилага, не е било необходимо. Договорът съдържа и необходимата информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.

Както националният закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на компонетните на всяка една погасителна вноска- каква част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за националните съдилища на осн.чл.633 от ГПК.

Липсва нарушение и на изискването на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за посочване на годишния процент на разходите / ГПР/ и общата сума, дължима от потребителя. Въззивният състав не споделя разбирането, че е необходимо договорът да съдържа изброяване на компонетните, включени в ГПР, съответно в общата сума, дължима от потребителя. Посочената разпоредба изисква посочване на годишния процент на разходите по кредита, както и на общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора, което изискване в случая, видно от съдържанието на приложения договор, е спазено. Изискването за посочване поотделно на конкретните разходи, произтичащи от договора за кредит, се съдържа в чл. 11, ал. 1, т. 14 от ЗПК, като съгласно чл. 22 от ЗПК неспазването му не води до недействителност на договора за кредит.

Неправилно е и разбирането на първоинстанционният съд, че липсата на преддоговорната информация водела до недействителност на договора.В тази насока следва да се посочи, че неспазването на процедурата по чл. 5 от ЗПК е основание за налагане на санкции по съответните административнонаказателни разпоредби на ЗПК и ЗЗП, но не води до недействителност на сключения договор, както по общите правила на ЗЗД, така и по специалните такива на глава шеста от ЗПК.

Предвид горното процесният договор за потребителски кредит не е недействителен, поради което искът на банката- ищец за осъждане на ответника да й заплати претендираните суми, установени от заключението на приетата съдебно-счетоводна експертиза, се явява основателен и следва да се 5 уважи, след отмяна като неправилно първоинстанционното решение в неговата отхвърлителна част.

С оглед изхода на правния спор въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на търговското дружество-жалбоподател направените във въззивното производство разноски за заплатена държавна такса в размер от 50 лева и за юрисконсултско възнаграждение в размер от 100 лева, определено на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл. 25, ал. 1 НЗПП. В първоинстанционното производство търговското дружество е направило разноски в общ размер от размер от 1143,66 лева.С обжалваното решение съдът му е присъдил разноски в размер от 871,45 лева, поради което следва да му бъдат присъдени още 272,21 лева.

Мотивиран от изложеното, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение №260541 от 22.02.2021 г, постановено по гр.д. № 10400/2019 г., по описа на Пловдивски районен съд, в частта, с която е отхвърлен иска на „Банка ДСК ” ЕАД, ЕИК: 121830616, за осъждане на М.

Г. Л., ЕГН **********, от гр. Пловдив, бул. ***, да му заплати сумата от 161,61 лева - неизплатена главница по договор за потребителски кредит № 411326 от 10.06.2015 г., представляваща разликата между присъдената с решението сума от 4573,09 лева до пълния предявен размер от 4734,70 лева, както и сумата от 1 150.67 лева - възнаградителна лихва за периода от 20.06.2016 г. до 20.06.2019 г., КАТО ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: