Решение № 594 от 16.12.2024, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 594 гр. Благоевград, 14.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Вили Дацов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20241200500907 по описа за 2024 година взе предвид следното:

А. К. Р., ЕГН **********, и съпругата му В. А. Р., ЕГН **********, и двамата с адрес грХ., обжалват решение № 91 от 19.04.2024 г., постановено по гражданско дело № 537 от 2022 г. на Районен съд Гоце Делчев. В жалбата се твърди, че въпросният съдебен акт е неправилен и необоснован. Той бил в противоречие и с процесуалните правила, което било основание за отмяната му. Събраните по делото доказателства изобщо не били обсъдени от първоинстанционния съд - нито поотделно, нито в съвкупност. Същите единствено били изброени като събрани по делото, но въз основа на тях PC не обосновал каквито и да било правни изводи.

Последните били заявени общо, декларативно и без съдът да изложи мотиви, от които да се изведе кои са доказателствата, които ги подкрепят и въз основа на които същите са направени. В решението нямало посочено нито едно доказателство, от което да става ясно защо съдът е приел, че ответницата Р. не е собственик на имота към датата на договора за делба. Не било посочено кои доказателства установяват невъзможност на ищеца да се ползва от УПИ и постройките в него. Като последица от това, и изводите били неправилни и напълно необосновани, и това било основание за отмяна на атакуваното решение. Решението не съдържало обсъждане 1 на всички доводи и възражения на ответниците, в т. ч. на възраженията им за нищожност на клаузи от договора за доброволна делба. По тези възражения били направени декларативни изводи, че са неоснователни, но нито доказателства, които да ги опровергават, били посочени от решаващия състав, нито каквито и да било мотиви, от които да се разбере как и въз основа на какво съдът е достигнал до тези изводи. Константна била съдебната практика, с която PC изобщо не се съобразил, че за да може съдът да даде защита срещу незаконосъобразното развитие на гражданските правоотношения и да възстанови тяхното законосъобразно състояние, той подчинява процесуалните си действия на принципа за установяване на истината /чл. 10 от ГПК/. Съдът дължал изследване на относимите допустими доказателства за изясняване на фактическите положения във връзка с предмета на иска, възраженията на страните, както и правните им доводи, доколкото това има отношение към предмета на спора. Установяването на истината се постигало чрез преценка на всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, което почивало на приложимия закон и логическите и житейски правила /чл. 12 от ГПК/. Съдът бил длъжен да вземе отношение към всички надлежно въведени в спора твърдения, доводи и възражения на страните. Това разрешение и приложението на чл. 12 и др. от ГПК било трайно и непротиворечиво прието в съдебната практика на ВС и на ВКС, но същото не било приложено при постановяване на атакуваното решение. Съдът не обсъдил доказателствата. Възраженията не намерили ясен, подробен и мотивиран отговор в първоинстанционното решение. Последното било неправилно и напълно необосновано. Липсвали му мотиви, които били задължителни за съдебните актове. Съдът направил общ и декларативен извод, че възраженията за нищожност на клауза от договора за делба, на който ищецът основава правата си, са неоснователни. Единственото, което съдът посочил като основание за този извод, било, че ответникът по иска Р. не е собственик на спорния имот към датата на договора за доброволна делба, както и че изискването за форма на акта е спазено.

Тези изводи били необосновани и противоречали на събраните по делото доказателства. PC не взел предвид и по никакъв начин не обсъдил представения още с исковата молба нотариален акт № 16 от 2019 г. на нотариус А. Х.. Същият бил издаден на основание чл. 587, ал. 2 от ГПК - по обстоятелствена проверка. С него била констатирана собственост, на основание давностно владение, на четири лица, сред които и А. Р.. Последният и В. Р. били съпрузи, за което по делото бил представен и необсъден от PC акт за сключен граждански брак от 2001 г. С оглед на тези доказателства следвало да се приеме, че давностното владение за ответника 2 по иска А. Р. е изтекло като период именно по време на брака му с ответницата В.

Р., а това, съобразно цялата безпротиворечива съдебна практика, водело до възникване на СИО по отношение на владяната част от недвижимия имот. В тази насока били и всички гласни доказателства по спора, които PC по никакъв начин не обсъдил, а единствено преразказал в решението си, че ответниците, заедно и повече от 20 години спрямо датата на разпита, са владяли част от УПИ, предмет на спора. В противоречие на събраните по делото писмени и гласни доказателства били изводите на PC, че Р. не притежава собственост върху спорните недвижими имоти към датата на подписване на договора за доброволна делба и за учредяване на право на ползване върху същите. Самият договор за доброволна делба бил изповядан въз основа на нотариален акт № 16 от 2019 г. на нотариус Х., удостоверяващ права на основание давностно владение, от което следвало, че за действителност на клаузите в него трябва да е налице съгласие и от нея, като съсобственик на имотите, предмет на договора за делба. Последният бил възмезден, тъй като изрично било посочено заплащането на парично уравнение между съделителите, и в частност от А. Р.. В договора изрично било посочено и че собствениците са заплатили съответните суми, като този начин на формулиране на израза сочел на вече извършено действие /глаголът бил използван в минало време/ към датата на сделката. С извършването на подобно плащане, имотът безспорно ставал съсобствен на платците на сумите, когато е сторено по време на брака им. В случая ответниците по иска сключили брак през 2001 г., а плащането било извършено след това, от което следвало възникване на СИО по отношение на възложените в дял имоти на А. Р.. За учредяването на каквито и да било права върху тях, било необходимо съгласието на съсобственик, каквото в случая нямало от В. Р.. Факт било, че същата не участвала при подписването на договора за делба, нито пък дала съгласие за запазване и/или учредяване на права в полза на когото и да било от съсобствениците към онзи момент, включително върху собствената й част. Като последица от това и поради липса на съгласие, договорът се явявал нищожен в оспорената му клауза, в каквато насока били и изричните възражения в отговорите на исковата молба. На нищожност можел да се позовава всеки, включително участвалите в съглашението, а на още по-голямо основание - и неучаствалите съсобственици. PC не се съобразил със задължителната практика на ВКС. В същата изрично било прието, че неучаствалите в делбата съсобственици разполагат с възможност в самостоятелно производство да предявят иск за установяване на нищожност на договора за доброволна делба по смисъла на чл. 75, ал. 2 от ЗН, а оттам, и на още по-голямо основание, разполагат с право да 3 възразяват по отделни клаузи на договора, в сключването на който не са участвали.

Именно такъв бил и настоящият случай, доколкото В. Р., като съсобственик, не участвала при сключването на договора за делба. Същата не дала съгласие и за учредяване и/или запазване на право на ползване в полза на когото и да било от съсобствениците. Следователно по отношение на нея тази клауза била нищожна и не произвеждала каквото и да било правно действие. Като последица от това, ищецът нито разполагал с валидно учредено право на ползване, нито пък ползването и владението на ответниците по иска било без основание. Като достигнал до изводи в противоположна посока, PC постановил необоснован и неправилен съдебен акт, който трябвало да се отмени изцяло. Неучаствалият в делбата съсобственик имал право не само на иск за прекратяване на съсобствеността, но и правото да продължи да ползва съсобственото имущество съобразно правата си. Предвид тези постановки, с които PC изобщо не се съобразил, следвало да се приеме, че липсва не само първата предпоставка за уважаване на иска по чл. 108 от ЗС - право в полза на ищеца, което да се защитава, но и последната предпоставка - владение без основание. При наличие на право на собственост в полза на Р., възникнало на основание давностно владение, и липса на съгласие това право или части от него /правото на ползване/ да се предостави на отделно лице, то безспорно владението й било на правно основание, което правело иска против нея неоснователен, и като го уважил, PC постановил незаконосъобразен съдебен акт, който подлежал на отмяна. Неправилни били изводите на PC и досежно спазването на формата на акта във връзка със спорното право на ползване. Съгласно приетото в чл. 56 от ЗС за съдържанието на правото на ползване, от значение за спора било дали е запазено или учредено правото да се използва вещта съгласно нейното предназначение. В случая, към датата на сключване на договора за доброволна делба, в който била материализирана спорната клауза, ищецът не е бил собственик на целия имот, за да може да запази за себе си правото на ползване върху същия. Безспорно установено било от необсъдените от PC писмени доказателства, че ищецът има само 5/8 ид. ч. от описания имот, съответно има част по наследство, поради което и само за тази част можело да се приеме, че е налице запазване на правото на ползване. По отношение на останалите части, за които към 2019 г. били констатирани права по давност на А.

Р., М.Ч. Г. Р. и техните съпруги в режим на СИО, правото на ползване нямало как да се запази от ищеца, който не го е притежавал. Същият не притежавал и целите сгради, за които се отнасяло правото на ползване. За частите на останалите съсобственици, включително на ответницата В. Р., придобиването на правото на 4 ползване можело да стане само чрез учредяване, което следвало да стане по общия ред и при спазване на общите правила за сключване на такъв тип сделки, а именно - участие на всички съсобственици и изразено от тях съгласие, както и изготвяне на акт в нотариална форма, с който правото на ползване да се учреди от едно лице в полза на друго лице. В настоящия случай липсвали и двете предпоставки, поради което ищецът не разполагал нито със запазено, нито с учредено право на ползване върху процесните имоти, а оттам и искът по чл. 108 от ЗС бил изцяло неоснователен, противно на приетото от PC в атакуваното решение. Учредяването на ограничено вещно право ставало с нотариален акт и със съгласието на всички собственици на имотите. Процесната клауза от договора за доброволна делба не замествала изискващата се от закона форма - нотариален акт, защото ответникът А.

Р. имал две придобивни основания на собственост - наследство и давност, както и възмездна делба при режим на СИО, т. е. учредяването на правото в заявения от ищеца обем следвало да бъде при спазването на чл. 56 от ЗС и чл. 18 от ЗЗДог, и със съгласието и на другия съсобственик - ответницата В. А. Р., каквото безспорно липсвало. Ето защо и противно на приетото от PC, налице била частична нищожност на самата сделка в нейната т. III, като сключена без съгласието на всички съсобственици и без да е спазена формата за учредяването на ограниченото вещно право - чл. 26, ал. 2, предл. 2 и 3 вр. чл. 18 от ЗЗДог. Собствеността на А. Р. била на две основания: 1/8 ид. ч. той притежавал по наследство и давност от майка си Е. А. Р., починала на 26.11.2014 г., и 7/8 ид. ч. имал по силата на възмездния договор за делба от 17.01.2019 г., които части станали общи на него и В. Р.. Поради установеното, че част от имотите е СИО, съгласието на съпругата В. било задължително при учредяване на пожизнено право на ползване, а също така вече било налице основание да бъде спазена и формата на договора, а именно сключването му с нотариален акт. Като извел изводи, които са различни от изложените, РС постановил акт, който бил в противоречие на доказателствата, изцяло необоснован и напълно неправилен. Изцяло необосновани били и изводите на PC, че ответниците са лишили ищеца от възможността да се ползва от имотите.