Определение № 1635 от 13.04.2020, Софийски градски съд

Î

Ï Ð Å Ä Å Ë Å Í È Å

Гр.София, 13.04.2020 г.

ÑÎÔÈÉÑÊÈ ÃÐÀÄÑÊÈ

ÑÚÄ, ÒÚÐÃÎÂÑÊÎ

ÎÒÄÅËÅÍÈÅ,

VI-9 ñúñòàâ â çàêðèòî çàñåäàíèå íà тринадесети април äâå õèëÿäè è двадесета ãîäèíà â ñúñòàâ:

ÏÐÅÄÑÅÄÀÒÅË:

ÆÀÊËÈÍ ÊÎÌÈÒÎÂÀ êàòî ðàçãëåäà äîêëàäâàíîòî îò ñúäèÿ Êîìèòîâà търг.ä. N 2664 ïî îïèñà çà 2019 ãîä.

, È ÇÀ

ÄÀ ÑÅ

ÏÐÎÈÇÍÅÑÅ,

ÂÇÅ ÏÐÅÄÂÈÄ:

Ñúäúò êàòî âçå ïðåäâèä,

÷å с молба от 16.03.2020 г. ищецът е поискал прекратяването на делото поради оттегляне на иска съгласно чл.232 от ГПК, и като прецени, че не е проведено първото по делото заседание, поради което не е нужно да се иска съгласие от ответника, намира, че молбата е основателна и следва да бъде прекратено производството по делото.

С молбата е направено искане за присъждане на разноски на ищеца – за държавна такса и юристконсултско възнаграждение. Искането е обосновано с това, че ответникът е заплатил изцяло исковата сума, което е станало след образуването на делото като се представят платежните нареждания.

Присъждането на разноските е регламентирано в чл.78 от ГПК. Същият съдържа подробна регламентация за разпределяне и присъждане на разноските, в които подобна хипотеза, каквато е настоящата, липсва. Предвид това, че искът може да бъде оттеглен на всяка фаза от процеса и въпросът поради каква причина се оттегля същия е правно ирелевантен за прекратителното определение, съобразно общите правила на процеса би следвало разноските да останат в тежест на ищеца (т.е. да не бъде осъждан ответника да заплаща такива). В този смисъл е вътрешното убеждение на съдията-докладчик по делото. В случаите на чл. 232 и чл. 233 от ГПК, в които ищецът сам десезира съда, няма законови основания за присъждане в негова полза на сторените от него деловодни разноски, тъй като това е въпрос на избор и представлява желан от него завършек на процеса. Освен това ищецът разполага с възможността да приключи съдебния спор с решение, в което да бъде констатирана основателността на претенциите към момента на предявяване на исковете и реализирана отговорността за разноски на основание чл.

78 ал. 1 от ГПК.

Същевременно обаче съдът констатира, че е налице практика в противоположния смисъл, основана на наличната празнота в закона, и тълкуване на нормите, които се отнасят до подобни случаи – т.е. тази на чл.78 ал.2 от ГПК, която да се тълкува разширително, тъй като от нея може да се изведе един по-общ принцип – присъждането на разноските следва да бъде както с оглед изхода на делото, така и с оглед на процесуалното поведение на страните в хода на производството и причините за десезиране на съда.Чл.78 ал.4 ГПК следва да се тълкува стеснително в смисъл ,че ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото с изключение на случаите ,когато съдът е десезиран поради заплащане на претендираните суми в хода на процеса. Т.е. когато ответникът е дал повод за завеждане на делото и този повод отпадне в хода на висящия процес, на ищеца се дължат разноски, дори когато той е направил отказ или е оттеглил предявения иск. В такива случаи съдът е допустимо да установят относимите към спора факти, свързани с причината за прекратяване на производството и да изследва въпроса дали с поведението си ответникът е дал повод за предявяването на иска. В този смисъл е задължителната съдебна практика - Определение 277/14.05.2014 г. на ВКС I г.о.по ч.гр.д.№2432/2014 г.; Определение

№98 от 20.02.2009 г. по гр.д.№91/2009 г. на ВКС, ІV ГО; Определение №518 от 15.06.2012 г.по ч.т.д.№156/2011 г. на ВКС, ІІ ТО; Определение №1176 от 28.12.2012 г. по ч.т.д.№560/2012 г. на ІІ ТО; Определение №767/05.09.2012 г. по ч.т.д.№251/2012 г. на ІІ ТО (последните четири, постановени в хипотеза на отказ от иска поради настъпило плащане от ответника в хода на висящия процес).

В настоящия случай ответникът е платил след предявяване на иска и получаване на препис от исковата молба – т.е. с поведението си е дал повод за предявяване на иска, като същевременно е признал съществуването на вземането на ищеца като го е погасил чрез изпълнението си в хода на процеса.

Поради това и независимо, че не споделя така изброената съдебна практика и намира, че същата представлява „дописване“ на процесуалния закон и форма на нормотворчество, съдът намира, че е длъжен да я приложи.

Водим от горното, С Ъ Д Ъ Т

Î

Ï Ð Å Ä Å Ë È:

ÏÐÅÊÐÀÒßÂÀ ïðîèçâîäñòâîòî ïî търг.äело N 2664/2019 г. íà ÑÃÑ, ÒÎ,

VI -9 ñъстав íà îñí.

÷ë.232 îò ГПК.

ОСЪЖДА З.К. „Л.И.“ АД, ЕИК ********, със седалище и адрес на управление ***, да заплати на Г. Ф. ***, сумата 75 698.58 лв. – съдебни разноски направени от ищеца, от които за държавна такса – 75 398 лв. (държавна такса) и 300 лв. – юристконсултско възнаграждение.

ÏÐÎÒÈ îïðåäåëåíèåòî ìîæå äà ñå ïîäàäå ÷àñòíà æàëáà ïðåä

ÑÀÑ â едноседмичен ñðîê îò ñúîáùаването на определението на ñòðàíèòå.

ÏÐÅÄÑÅÄÀÒÅË: