Решение № 734 от 12.12.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 734 гр. София, 12.12.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 2-РИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори декември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Василка Илиева

Членове:

Борис Р. Илиев

Ерик Василев при участието на секретаря Теодора Т. Ставрева като разгледа докладваното от Борис Илиев Касационно гражданско дело № 20248002100381 по описа за 2024 година

Производството е по чл.290 от ГПК.

С определение № 4530/ 10.10.2024 г., постановено по настоящето дело, по жалба на К. А. А. е допуснато касационно обжалване на въззивно решение на Варненски окръжен съд /ВОС/ № 1105 от 09.10.2023 г. по гр.д.№ 1073/ 2023 г., с което касаторът е осъден да заплати на Б.

И. Ж. сумата 25 000 лв, представляваща дължимо възнаграждение на основание договор за поръчка от 17.01.2013 г. и споразумение от 06.03.2018 г., ведно със законната лихва от 03.06.2022 г. до окончателното изплащане на дължимата сума; сумата от 5 209,66 лв представляваща дължими разноски по водените от адвокат Б. Ж. дела от името на А. А. и К.

А. на основание договор за поръчка от 17.01.2013 г. и споразумение от 06.03.2018 г., ведно със законната лихва от 03.06.2022 г. до окончателното изплащане на дължимата сума и разноските по делото.

Обжалването е допуснато при условията на чл.280 ал.1 т.1 ГПК по правния въпрос „При тълкуване на договора следва ли съдът да търси действителната воля на страните при спазване на разпоредбата на чл. 20 от ЗЗД?“.

Съгласно установената практика /решение № 50116/ 18.10.2022 г. по т.д.№ 1247/ 2021 г., І т.о. на Върховния касационен съд /ВКС/ и цитираните в него/ при тълкуване на волеизявленията на страните, обективирани в подписан от тях договор, съдът трябва да търси и да установи действителната им воля, обективирана и изразена именно чрез техните волеизявления, а не 1 да тълкува същите „разширително” или „стеснително” и по този начин да установява предполагаемата воля, която вероятно само субективно са имали намерение да изразят, но не са обективирали и не са изразили. При наличие на спор относно точния смисъл на договорни клаузи, съдът тълкува договора съгласно изискванията на чл.20 ЗЗД, издирвайки действителната обща воля на страните; тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Съдът тълкува договора, изхождайки не от буквалния смисъл на текста, а от смисъла, следващ от общия разум на изявлението. В основата на трайно установената практика по приложението на чл.20 ЗЗД е акцентът, че при всяко тълкуване съдът е задължен да изясни единствено изявената обща воля на страните, а не предполагаемата и не може да подменя нейното съдържание.

Обжалваното решение не е съобразено с така установената практика и по отношение на него е налице касационното основание по чл.281 т.3 пр.1 ГПК. Естеството на порока не налага извършване на допълнителни съдопроизводствени действия, поради което спорът следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция /арг. чл.293 ал.3 ГПК/.

От фактическа страна по делото е установено, че с договор за поръчка от 17.01.2013 г. А. А.

/наследодател на касатора К. А./ възложил на адвокат Б. Ж. да „… осъществи защита на правото на собственост на доверителя върху апартамент № 36, находящ се в [населено място], [улица],вх. *, ет.3 …“, срещу възнаграждение. Според чл.2 довереникът се задължил да извърши възможни действия за отмяна на влязлото в сила решение, с което бил обявен за окончателен предварителен договор за продажба на този апартамент от доверителя на трето лице, както и при отмяна на решението да осъществи защита по делото срещу предявения иск по чл.19 ал.3 ЗЗД до окончателното приключване на производството. Доверителят се задължил да заплати на довереника хонорар 6 000 лв в десетдневен срок от сключване на договора и „… единствено в случай, че в резултат на проведените дела или на спогодба правото на собственост върху посоченото жилище на доверителя бъде защитено, то той дължи хонорар в размер на 20 % от пазарната цена на имота, но не по-малко от 25 000 лева.". В чл.4 от договора за поръчка било посочено, че „Довереникът се задължава да доставя средства за изпълнение на поръчката – държавни такси, възнаграждения за вещи лица и др. своевременно“. Съдебното решение, чието отмяна довереникът се задължил да поиска, било постановено под № 1718/ 09.10.2012 г. по гр.д.№ 1820/ 2012 г. на ВОС и с него бил обявен за окончателен сключения на 21.12.2009 г. предварителен договор, с който А. А. продава на С. Е. апартамент № 36, с идентификатор *.*.*.*.*, находящ се в [населено място], с площ от 71,75 кв.м, построен върху държавна земя, ведно с прилежащото му избено помещение 6 със застроена площ от 6,83 кв.м. На 19.02.2013 г. с молба, вписана на 15.04.2013 г. в Служба по вписванията - гр.Варна, А. А., чрез адвокат Б. Ж., поискал от ВКС отмяна на това решение, но още преди това вписване, с нотариален акт № 96, том І, рег. № 1193, дело № 88/ 03.04.2013 г., С. Е. и съпругата му продали въпросния имот на П. и Н. П.. С решение № № 251/ 24.06.2013 г. по гр.д. 3161/ 2013 г., ВКС, молбата за отмяна на влязлото в сила решение била оставена без уважение. По предявен от А. А. чрез адвокат Б. Ж. иск против С. Е., с решение № 5012/ 31.10.2014 г. по гр.д.№ 580/ 2014 г. на Варненски районен 2 съд било установено, че съобщението по чл.131 ГПК, призовката за насроченото съдебно заседание и съобщението с препис от решение № 1718/ 09.10.2012 г. по гр.д.№ 1820/ 2012 г. на ВОС, са неистински документи. Въз основа на това решение, със следваща молба /от 08.01.2016 г., вписана на 01.03.2016 г./, А. А. чрез адвокат Б. Ж. отново поискал отмяна на влязлото в сила решение № 1718/ 09.10.2012 г. по гр.д.№ 1820/ 2012 г. на ВОС и тази молба била уважена. С решение № 175/ 06.10.2016 г. по гр.д.№ 1689/ 2016 г., ВКС, І г.о., решението за обявяване на предварителния договор за окончателен било отменено, като делото било върнато за ново разглеждане от друг състав на ВОС. Било образувано пред ВОС ново гражданско дело под № 1969/ 2016 г., по което било постановено решение №199/ 22.02.2017 г. за отхвърляне на иска за обявяване на предварителния договор за окончателен.

Впоследствие А. А., чрез адвокат Б. Ж., предявил против П. и Н. П. ревандикационен иск за същия имот, но с решение № 682/ 16.04.2018 г. по гр.д.№ 1236/ 2017 г. на ВОС, потвърдено с решение № 119/ 02.10.2018 г., по гр.д. №315/ 2018 г. на Варненски апелативен съд, недопуснато до касационно обжалване с определение № 299/ 13.06.2019 г. по гр.д.№ 372/ 2019 г. на ВКС, този иск бил отхвърлен. Прието било, че вписването на придобивната за П. сделка е станало преди вписване на уважената молба за отмяна, поради което правата на П. били противопоставими по отношение на А. А.. В хода на производството по ревандикационния иск, на 25.01.2018 г., А. А. починал и бил заместен в процеса от единствения си наследник по закон и негов брат К. А.. На 06.03.2018 г. К. А., чрез своя син И. А., упълномощен с изрично писмено пълномощно, сключил с адвокат Б. Ж. споразумение, според съдържанието на което страните се съгласяват, че са настъпили условията по договора за поръчка от 17.01.2013 г. и се дължи изцяло договорения хонорар, както и средствата за разноските по всички дела, които не са били доставени от наследодателя, като страните се споразумели също, че всички дължими суми към адвокат Б.

Ж. ще му бъдат заплатени едва след като приключи с влязло в сила решение производството по гр.д.№ 1236/ 2017 г. на ВОС, както и след като упълномощителят влезе във владение на наследствените имоти и така му бъде осигурена възможност да реализира доходи от тях.

Всички дължими такси и разноски за производствата по посочените дела преди смъртта на А. А. не били плащани от него, а от пълномощника адвокат Б. Ж..

При тази фактическа обстановка правилно въззивния съд е приел, че с договора от 17.01.2013 г. наследодателят на ответника е поел задължение за плащане на резултативен хонорар от 25 000 лв, но неправилно е приел, че резултатът, който довереникът се задължил да постигне, бил единствено отмяна на влязлото в сила решение за обявяване на окончателен на предварителен договор за продажба на имот на доверителя и отхвърляне на този иск. Според въззивния съд не могло да се приеме, че този резултат изисквал и връщане на собствеността в патримониума на доверителя, но този му извод е в резултат на превратно, в противоречие с чл.20 ЗЗД, тълкуване на договорните клаузи. При изричния текст на документа, в който договорът е обективиран, че „единствено в случай, че в резултат на проведените дела или на спогодба правото на собственост върху посоченото жилище на доверителя бъде защитено, то той дължи хонорар в размер на 20 % от пазарната цена на имота, но не по-малко от 25 000 лева.", подобно тълкуване не може да бъде изведено.

3

Недвусмислено страните са се съгласили, че „единствено“ ако „правото на собственост … бъде защитено“, ще се дължи хонорар в повече от 6 000 лв, които доверителят се е задължил да плати и за който няма спор, че е платен. Видно от изложеното, резултативния хонорар, който доверителят се е задължил да плати, е уговорен само в случай на защита на правото на собственост на ищеца, т.е. доколкото собствеността на процесния имот бъде върната в неговия патримониум. Това условие не се е сбъднало, напротив, с влязло в сила съдебно решение правата на А. А. и наследникът му са отречени, като е прието, че собствеността върху този имот е прехвърлена по противопоставим за тях начин на трети за спора лица.

Следователно не е налице условието, под което страните по договора от 17.01.2023 г. са поставили възникването на задължението за плащане на резултативния хонорар. Друг извод не може да бъде направен и от сключеното на 06.03.2018 г. между К. А. /чрез пълномощника И. А./ и адвокат Б. Ж. споразумение. Вярно е, че с него страните се съгласили, че са настъпили условията по договора за поръчка от 17.01.2013 г. и се дължи изцяло договорения хонорар, както и средствата за разноските по всички дела, които не са били доставени от наследодателя. Към този момент обаче не е било влязло в сила решението по ревандикационния иск, с който правата на К. А. са отречени. А че страните са предполагали уважаването на този иск като условие за плащане на дължимия хонорар следва от недвусмисления текст на т.1.1 от споразумението, според който „Всички дължими суми към адвокат Б. И. Ж. ще му бъдат заплатени едва след като приключи с влязло в сила решение производството по гр. дело № 1236/ 2017 г. на Варненски окръжен съд, както и след като упълномощителят влезе във владение на наследствените имоти и така е осигурена възможност да реализира доходи от тях“. Очевидно е, че страните са предпоставяли като условие за възникване на задължението за плащане на резултативния хонорар, уважаването на ревандикационния иск, в противен случай не биха се съгласили плащането да бъде извършено „едва“ след като „упълномощителят влезе във владение на наследствените имоти“. Съдът не споделя довода на ищеца, че се касаело за други имоти, а не за процесния.

Вярно е, че в наследство от А. А. брат му К. А. придобил и други недвижими имоти, но споразумението от 06.03.2018 г. е свързано с договора от 17.01.2013 г., а този договор касае единствено и само въпросния имот – апартамент № 36. Не може да се предполага, че страните по споразумението са изключили от обхвата му именно вещта, за защита на правото на собственост за която се съгласяват. При това тълкуване на договорите, на които ищецът основава претенцията си за заплащане на резултативен хонорар, претендираното субективно право не е възникнало, тъй като за възникването му страните са уговорили условие – защита на правото на собственост на въпросната вещ. Тази защита не е успешно проведена, тъй като правата на ответника са отречени с влязло в сила съдебно решение, следователно не е възникнало задължението за плащане на резултативния хонорар.

Неоснователно ищецът поддържа, че условието не се е сбъднало поради поведението на ответника, който отказал да го упълномощи с претенция за обезщетяване на вреди от страна на държавата, поради неправилност на влязлото в сила решение, с което е отхвърлен ревандикационния иск. Условието по договора от 17.01.2013 г. и споразумението от 06.03.2018 г е защита на правото на собственост, а не установяване на парично вземане 4 срещу държавата. Поради това съдът приема искът за заплащане на сумата 25 000 лв за неоснователен и подлежащ на отхвърляне.