Решение № 359 от 03.07.2025, Районен съд - Ямбол

РЕШЕНИЕ

№ 359 гр. Ямбол, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ЯМБОЛ, XI СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Весела К. Спасова при участието на секретаря С. С. М. като разгледа докладваното от Весела К. Спасова Гражданско дело № 20252330100785 по описа за 2025 година

Подадена е искова молба "Ти Би Ай Банк“ ЕАД- гр.С., представлявано от *** А.Д. и Н.

С., чрез ***. Д. И., срещу Р. Г. П. от гр.Я. Ищецът твърди, че между страните е сключен Договор за кредит за текущо потребление № ***г., съгласно който кредитополучателят е усвоил кредит в размер на 4040 лв., която сума се превежда от банката по сметка на ответника. Длъжникът е следвало да погасява дълга си разсрочено, до изтичане на крайния срок на 05.08.2028 г., с плащане на 60 месечни вноски. Ползваният кредит се олихвява с определен фиксиран годишен процент- 34,12%, а ГПР е 38,79%. Общата дължима неплатена сума по кредита е 8466.68 лв. Тъй като длъжникът не е заплащал дължимите вноски на падежите от 5.02.2024 г. до 05.04.2024 г., целият кредит е обявен за предсрочно изискуем съгласно договора, за което е връчено уведомление на 21.08.2024 г. Възникнало е и вземане за банката за обезщетение за забавата –лихва за просрочие. Ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК срещу длъжника, срещу която заповед последният е възразил. Поради това от съда се иска да постанови решение, с което да бъдат приети за установени спрямо ответника земанията на банката-ищец за сумите: 3 901,13 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит № *** г., ведно със законната лихва върху главницата от от подаване на заявлението за издаване на заповедта27.09.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 813,13 лева, представляваща договорна лихва за период от 05.02.2024 г. до 21.08.2024 г., сумата 62,44 лв., представляваща обезщетение за забава за периода от 05.02.2024 г. до 11.09.2024 г., за които е издадена заповедта за изпълнение по ч.гр.д. № ***г. на ЯРС.

1

В с.з. ищецът не изпраща представител. Поддържа исковете с писмена молба и иска присъждане на разноските по делото.

Ответницата в срока за отговор не оспорва сключването на договора, поради което този факт не се нуждае от доказване. Основава възражението си на фактите, че договорът е нищожен на осн. чл.22 ЗПК, като сключен при неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т.

9 и 10 ЗПК. Не е посочено лихвеният процент фиксиран ли е за целия период на договора или променлив, както и какви са условията за прилагането му. Не е посочен общият размер на възнаградителната лихва и съотношението й с главницата. Липсва и уточнение на разходите, които определят ГПР. В погасителния план не са посочени компонентите на погасителните вноски. Освен това застрахователното удостоверение и приложенията към него не са изтогвени на шрифт 12 и са нечетливи. Изложени са доводи за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави при нееквивалентност на престациите, доколкото възнаградителната лихва надвишава драстично трикратния размер на законната лихва, съотв. четири и петкратния й размер, поради което задължението за заплащането й не е възникнало.

В с.з. ответницата не се явява и не се представлява. Процесуалният представител поддържа отговора в писмена молба. След срока за отговор са изложени в допълнително становище оспорвания на валидността на договора, тъй като действителният размер на ГПР се явява различен от посочения в него и кредиторът е заблудил потребителя, нарушен е чл.

19 ал.4 ЗПК, което води до нищожност на целия договор. Наведени са твърдения за несъобразяване на разходите за застрахователна премия и допълнителни услуги.

Съдът въз основа на доказателствата приема за установено от фактическа страна следното:

По делото не се спори, че между страните е сключен Договор за кредит за текущо потребление № *** г. за сумата 4040 лв., със срок за връщането й 60 месеца -до 05.08.2028 г..

Съгласно чл.7 и чл.7.1. договорът е сключен без застраховка. Според чл. 9.1, чл. 9.3, за усвоените суми от кредита се дължи годишна лихва от 34,12 %. Тя се изчислява ежемесечно по метода на простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дни в месеца и 360 дни в годината. Лихвеният процент за ден се изчислява като 1/360-та част от годишния лихвен процент по чл.9.1. Съгласно чл.9.4. при просрочие се дължи и лихва за просрочие в размер на законната лихва върху просрочената сума за периода на просрочието. В чл.10 е посочен ГПР - 38,79%, също и общо дължима сума - 8 466,68 лв.

Погасителният план се съдържа в чл.11.2 от договора и показва в отделни графи размера на главницата и лихвата (общо 4426,68 лв.).

По делото е представен и Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити от банката, в който се съдържат същите параметри като описаните по договора, вкл. фиксиран лихвен процент-34,12 %, ГПР - 38,79 %.

Отбелязано е, че не се изисква за получаване на кредита или за получаването му при конкретно предлагани условия задължително сключване на договор за застраховка, свързан с договора за кредит или друг договор за допълнителни услуги. Относно „свързани с договора 2 разходи“ е отбелязана неприложимост за договора на такси за откриване и обслужване на сметка, за използване на определен платежен инструмент и всеки друг разход, свързан с договора за кредит. В Заявление-декларация за установяване на договорни отношения от ищцата от 19.07.2023 г. е заявено нежелание за сключване на застраховка.

Съгласно заключението на вещото лице по счетоводната експертиза, кредитът е усвоен на 19.07.2023 г. с банково бордеро № ***, в размер на 4040 лв. Към 27.09.2024 г. по договора е платена сума общо от 709,19 лв., с която са погасени вноски от № *** до № *** от погасителния план. Погасени са: главница-138,87 лв., договорна лихва за периода 19.07.2023 г. - 05.01.2024 г. - 566,63 лв. и лихва за забава за периода до 05.02.2024 г. -3,69 лв. Според изчисленията на експертизата, обезщетението за забава върху падежиралата и непогасена главница, за периода от 06.02.2024 г. /датата, следваща падежа на първата непогасена вноска/ до 11.09.2024 г. е в размер на 40,14 лв. Към датата на подаване на заявлението по чл.417 от ГПК - 27.09.2024 г. са неплатени 8 падежирали вноски от погасителния план - от № *** до № ***, в размер общо на 4 754,40 лв.: главница-3901,13лв., договорна лихва за периода 05.02.2024 г. - 21.08.2024 г.

-813,13лв., обезщетение за забава за периода

06.02.2024 г.- 11.09.2024 г.- 40,14 лв.

В с.з. вещото лице потвърждава отново, че по този кредит няма сключена застраховка.

Лихвата е видна по размер от погасителния план. В договора -чл.10 е посочено, че общата сума по кредита, в т.ч. договорна лихва, е 8 466,68 лв., а по погасителния план са обособениразмерът на договорната лихва е 4 426,68 лв., съотв. главницата е 4 040 лв. Лихвата е 34,12 % годишно и е изчислена за 60 месеца. Налице е яснота относно процента и размера на сумата на лихвата. Няма уговорени допълнителни услуги.

На длъжника е връчено Уведомление за предсрочна изискуемост от банката, чрез ***. Й.

Т., съдържащо изявление за обявяване на предсрочна изискуемост на вземанията й, като получаването му е удостоверено с подписа на адресата, видно от обратната разписка от 21.08.2024 г..

Не се спори относно издаването на заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК въз основа на подадено от ищеца, чрез пълномощника ***. Й. Т., заявление от 27.09.2024 г. срещу ответницата за процесните суми, видно и от приложеното ч.гр.д. № *** г. на ЯРС. Срещу издадената заповед ответницата е подала възражение в срок за недължимост на вземанията.

Въз основа на горното съдът прави следните правни изводи:

Предявени са обективно съединени установителни искове с правно основание чл. 422 от ГПК вр.чл. 430 ал.1 и 2 от ТЗ.

Ищецът претендира установяване на вземанията му за заплащане на главница и лихви по договор за банков кредит, уреден в чл. 430 от ТЗ. Съгласно ал.1 на същия, с договора за банков кредит банката се задължава да отпусне на заемателя парична сума за определена цел и при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока. Ал. 2 урежда задълженето на заемателя за плащане на лихва по кредита, уговорена с банката. В ал. 3 е предвидена форма за 3 действителност на договора за банков кредит, а именно- писмена форма. В настоящия случай е безспорно сключването на договор между банката и кредитополучателя в електронна форма. Не е спорно, че кредитът е усвоен, установено и от вещото лице, в чието заключение е посочена датата и начина на извършване.

Ответницата възразява, че договорът е недействителен на осн. чл.22 вр. чл.11 ал.1 т.9 и 10 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 9, 10 и 11 от Закона за потребителския кредит договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа: т.9. - лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; т.10. - годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № *** начин; ***. - условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Съдът счита, че в случая в текста на договора се съдържа информацията, изисквана от закона, намираща се в чл.7, 9, 10 и 11 от догоовра, цитирани по-горе. Уговорена е и наказателната лихва в размер на законната лихва в съответствие с чл.33 ал.2 от ЗПК.

Възраженията на ответницата в отговора на исковата молба са неоснователни.

Възнаградителната лихва е фиксирана за целия период на договора и е ясна, както сочи и вещото лице. Лихвеният процент не е променлив, за да е нужно излагане на условията за прилагането му. Обратно на твърдението в отговора, посочен е общият размер на възнаградителната лихва и съотношението й с главницата. В погасителния план са записани отделно вноските за главница и лихва, както и общият й размер. Т.е. не се касае за неопределени или неопределяеми лихвени проценти, с които длъжникът да не е бил запознат и да е бил в невъзможност да ги узнае.

По отношение на доводите за нищожност на договора поради противоречие с добрите нрави, тъй като е налице нееквивалентност на престациите, обоснована с това, че възнаградителната лихва надвишава драстично трикратния размер на законната лихва, съотв. четири и петкратния й размер, съдът намира, че в случая не са налице основания да се приеме за осъществен фактическият състав на чл. 26 ал.1 пр3 от ЗЗД. Съдът споделя изразеното от ВКС в Решение № 50086 от 21.12.2023 г. по т. д. № 1027/2022 г., І т. о. становище, според което в специалния закон ЗПК, както и в ЗЗД и в ТЗ, включително и в други закони, уреждащи правила относно договорите за кредит или заем, не съществуват разпоредби, според които уговорките за договорна възнаградителна лихва, като 4 възнаграждение за ползването на предадената парична сума, да не могат да надвишават определен максимален размер. Императивно правило по отношение на годишния процент на разходите е установено именно в приложимия Закон за потребителския кредит. По силата на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени задължения. Годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита (чл. 19, ал. 1 ЗПК), като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а в тези разходи се включват лихвите (§ 1, т. 1 от ДР на ЗПК), като общата сума, дължима от потребителя, е сборът на общия размер на кредита (предоставената сума) и общите разходи по кредита за потребителя - § 1, т. 2 и т. 3 от ДР на ЗПК. Изводът, който следва от законодателната уредба е, че кредитополучателят заплаща лихвени и извънлихвени разходи, които като сбор не могат да надвишават пет пъти законната лихва. Съотношението между лихвените и извънлихвените разходи в общите разходи по кредита може да е различно, но това не променя обща сума, дължима от потребителя. Такава промяна може да настъпи при уговорен променлив лихвен процент по кредита - § 1, т. 4 и 5а от ДР на ЗПК. По силата на чл. 24 ЗПК за договора за потребителски кредит се прилагат правилата на Закона за защита на потребителите, уреждащи неравноправните клаузи в договорите. Клаузите относно извънлихвените разходи по кредита биха могли да са неравноправни, ако предвиждат плащане от потребителя на такси или комисионна в явно непропорционален размер спрямо услугата, предоставяна като насрещна престация (решение на СЕС по дело ***). Клаузата за лихвените разходи изразява възнаграждението за ползването на предоставената сума по кредита и съставлява основния предмет на договора, поради което тази клауза може да се преценява като неравноправна, само ако не е изразена на ясен и разбираем език - чл. 145, ал. 2 ЗЗП. В практиката на СЕС, както и в практиката на ВКС за неравноправни се считат клаузи за изменение на първоначално уговорените лихви по кредита, докато при ясно посочен в договора приложим лихвен процент върху предоставената сума потребителска защита обичайно не се предоставя. Във всички случаи преценката за неравноправност изисква от съда да вземе предвид предмета на договора, обстоятелствата около сключването му, останалите клаузи или друг договор, от който той зависи - чл. 145, ал. 1 ЗЗП. Идентичен подход е приет и в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. на ОСГТК на ВКС, според което при нарушение на добрите нрави е възможно да е налице поведение на страните, което не може да се установи от съдържанието на сделката. В този случай съдът не може да се произнесе служебно по нищожността, без страничните факти да бъдат въведени от страните и доказани по делото. В други случаи нарушението на добрите нрави е обективирано в самия договор, напр. клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и съдът е длъжен да установи нищожността според примерните критерии на Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС. Въз основа на тези принципни положения, ВКС е приел в конкретния случай, че обявяването от въззивния съд за нищожна н а клаузата за възнаградителната лихва е изцяло изолирано от уредбата в специалния закон. Приел е, че при годишен процент на разходите по кредита, дължими от потребителя, уговорен в размер на 44, 95%, който не надвишава пет пъти 5 размера на законната лихва и не е определен в нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, изводът за свръхпрекомерност на лихвения процент от 37.70%, който е част от годишния процент на разходите, е необоснован. Ясно изразеният размер на лихвения разход върху предоставената сума не изисква преценка за неравноправен характер на договорната клауза като част от основния предмет на договора. Прилагането на общата норма на чл. 26, ал. 1, пр.3 ЗЗД само по себе си не противоречи на материалния закон, но задаването като императив на конкретно съотношение между възнаграждението по договора и трикратния размер на законната лихва, без подобен максимален размер да е законодателно уреден и без да се преценят всички обстоятелства по договора, има за резултат формирането на необоснован правен извод. ВКС е намерил, че след като годишният процент на разходите не надвишава установения максимален размер в чл. 19, ал. 4 ЗПК, то уговорката за лихвен процент, като част от този годишен процент на разходите, не е нищожна като накърняваща добрите нрави, съответно липсват основания за обявяване на целия договор за недействителен.