Определение № 972 от 19.04.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 972 гр. София, 17.04.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на пети март през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Емилия Василева

Членове:

Анна Баева

Зорница Хайдукова като разгледа докладваното от Зорница Хайдукова Касационно търговско дело № 20238002901948 по описа за 2023 година и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца Й. И. А. срещу решение № 387 от 27.06.2023 г. по гр.д. № 123/2023 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което е обезсилено решение № 906861 от 21.10.2022 г. по г.д.

№ 1847 от 2019 г. по описа на Районен съд - Благоевград, в частта, с която е признато за установено, че клаузата на чл. 25, т. 3, б. „а“ от общите условия към договора за ипотечен кредит от 29.04.2008 г. е нищожна, и решението е потвърдено в останалите му обжалвани части, с които са отхвърлени претенциите на Й. И. А. срещу „Банка ДСК“ АД за присъждане на договорна /възнаградителна/ лихва по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 29.04.2008 г., за сумата над уважения размер от 242,11 лв. до претендирания размер от сумата 14 405,51 лв.; на сумата 2 748,09 лв., представляваща сбор от лихвите за забава върху 22 платени без основание суми за договорна /възнаградителна/ лихва по месечни погасителни вноски по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 29.04.2008 г., за периода от 01.07.2016 г. до подаването на исковата молба - 10.07.2019 г.; на сумата 2 964,94 лв., представляваща платена без основание сума за договорна /възнаградителна/ лихва по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 19.04.2011 г.; и на сумата 275,73 лв., представляваща сбор от лихвите за забава върху 22 платени без основание суми за договорна /възнаградителна/ лихва по месечни погасителни вноски по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 19.04.2011 г., за периода от 01.07.2016 г. до подаването на исковата молба - 10.07.2019 г., и са присъдени разноски по делото.

1

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на материалния закон, при съществени процесуални нарушения и поради неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си като инстанция по същество да разгледа спора и да се произнесе по всички наведени с въззивната жалба доводи и възражения. Сочи, че не е обсъдено оплакването за получени от ответника суми без основание по причина на промяна на лихвения процент.

Изтъква, че въззивният съд е приел, че не е изпълнявала задължения по програма „Уют“ и „Сигурност“, като тежестта за доказване е нейна, без обаче да отчете, че последните програми ползват само договора за кредит от 29.04.2008 г., не и договора от 19.04.2011 г., който няма в съдържанието си подобни уговорки. Поддържа, че от приетото заключение по ССчЕ се установява, че е увеличен едностранно от банката договореният лихвен процент, в резултат на което банката е получила процесните суми без основание, което определя предявените искове за връщането им като основателни. Излага, че ответникът не е въвел и никакви конкретни твърдения за това кои условия по програма уют не е изпълнила, за да може тя да реализира защитата си. Допълва, че мотивите на въззивния съд в тази част са неясни – не е посочено на какви условия точно не отговаря, за да не се ползва от привилегирования лихвен процент по последните програми. По тези доводи моли обжалваното решение да бъде отменено и постановено друго, с което исковете ѝ да бъдат изцяло уважени. Претендира присъждането на разноски по делото.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и обсъди всички заявени с въззивната жалба оплаквания, доводи и съображения, да разгледа, обсъди и направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка, като изложи съображения защо възприема едни, а други не възприема, защо ги е възприел по този начин, и въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията във въззивната жалба?

2. Когато в доклада на съда по чл. 146 ГПК липсва изрично указание, че страната не сочи доказателства по отношение на твърдян от нея положителен факт – че е изпълнила определени условия, допустимо ли е по-късно, на въззивна инстанция, съдът да вменява в тежест на тази страна доказването на тези факти?

3. Достатъчно ли е само твърдението за неизпълнение на редица задължения /условия по договор/, без да е посочено подробно кои от тях конкретно не са изпълнени и в какво се изразява неизпълнението, да обоснове вменяване на задължение /доказателствена тежест/ на страната да докаже наличието на положителен факт – че е изпълнила конкретните задължения /условия по договор/?

2

4. Допустимо ли е съдът да прави краен извод за неизпълнение на задължения на едната страна, когато другата страна е навела само общо твърдение за неизпълнението им, без да посочи подробно кои от тях конкретно не са изпълнени и в какво се изразява неизпълнението?

5. Във връзка с предходните въпроси представлява ли нарушение на правото на защита на страната липсата на указание за представяне на доказателства в доклада по чл. 146 ГПК, както и липсата на конкретни твърдения от другата страна за определени правопораждащи или правопогасяващи факти?

Касаторът поддържа, че първият въпрос е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС по ТР 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т.д.

1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и цитирани решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, а по останалите въпроси в противоречие с практиката по определение № 783 от 08.12.2015 г. по ч.гр.д. 5868/2015 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, определение № 277 от 11.10.2016 г. по ч.гр.д. 3755/2016 г. по описа на ВКС, ГК, I ГО, и определение № 141 от 22.03.2013 г. по ч.гр.д.

631/2012 г. по описа на ВКС, ГК, II ГО, с което обосновава допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно и моли да бъде допуснато до касация на основание чл. 280, ал. 2, предл. последно ГПК.

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, „Банка ДСК“ АД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на обжалвания съдебен акт. Претендира присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е недопустима в частта, с която е насочена срещу решение № 387 от 27.06.2023г. по гр.д. № 123/2023г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение, в частта, с която са отхвърлени предявените от Й. И. А. срещу „Банка ДСК“ АД искове по чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД за сумата 2 964,94 лв., представляваща платена без основание сума за договорна /възнаградителна/ лихва по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 19.04.2011 г., и иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата 275,73 лв., представляваща сбор от лихвите за забава върху 22 платени без основание суми за договорна /възнаградителна/ лихва по месечни погасителни вноски по договор за жилищен и ипотечен кредит, сключен на 19.04.2011 г., за периода от 01.07.2016 г. до подаването на исковата молба - 10.07.2019 г.

Предвид нормата на чл. 280, ал. 3 ГПК/ изм. ДВ, бр. 50 от 2015г., предишна ал. 2, бр. 86 от 2017г./ не подлежат на касационно обжалване съдебните решения по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. за търговски дела, и до 5 000 лв. за граждански дела.

Предмет на разглеждане по делото от въззивната инстанция с 3 решението в гореочертаната му част са два обективно кумулативно съединени иска с цена на всеки от исковете под 5 000 лв. – чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в тази му част – чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, а подадената от Й. И. А. касационната жалба срещу решението, в тази му част, като подадена срещу неподлежащ на касационно обжалване съдебен акт, е недопустима и следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че ищецът не е поискал прогласяване на нищожността на цялата т. 3 на чл. 25 от общите условия към договора за ипотечен кредит от 29.04.2008 г., а на нейните б. „б“ - „ж“.

Изтъкнал е, че районният съд е признал за нищожна цялата т. 3, произнесъл се е извън сезиралото го искане и актът му трябва да бъде обезсилен досежно разпоредбата на б. „а“.

Посочил е, че в останалата обжалвана част първоинстанционното решение е допустимо и правилно, че изцяло споделя констатациите и изводите на първоинстанционния съд и е препратил на основание чл. 272 ГПК към подробните мотиви на решението.

По поддържаните с въззивната жалба възражения на ищеца е приел, че по делото е изяснено, че увеличаването на лихвените проценти по двата договора за кредит е направено на база неизпълнение от ищеца на условията по програма „Уют“ и застраховка „Сигурност“. Отчел е, че е вярно възражението на ищеца, че въпросните допълнителни финансови продукти не фигурират в самия текст на втория договор от 2011г., но пък са надлежно оформени като приложения към същия /листи 190-193 и 216-219 от първоинстанционното дело/. Изтъкнал е, че ищецът е поел задължения да осигурява достатъчен кредитен оборот, да извършва определен брой безкасови плащания и да поддържа съответна наличност по банковите сметки, по които се обслужват изтеглените кредити, които задължения е трябвало да бъдат изпълнявани през целия срок на действие на двата договора. Посочил е, че се касае за положителни факти - „да се направи нещо“, и поради това тежестта да докаже коректното изпълнение да договорните задължения е на ищеца. Подчертал е, че в отговора на исковата молба /листи 112-114 от делото на районния съд/ изрично се посочва кога ищецът не е спазвал условията по програмата и застраховката и до какво е довело това. Счел е, че тези твърдения на ответника намират опора в заключенията на вещото лице Чомаков, които не са оспорени от страните и не е поискана проверка на обосноваността им чрез повторна експертиза.

Посочил е, че ищецът не е ангажирал надлежни доказателства, че в сочените от банката периоди е изпълнявал задълженията си по „Уют“ и „Сигурност“, поради което финансовата институция е била в правото си да направи съответните промени в лихвения процент по процесните кредити, както правилно е приела и първата съдебна инстанция. Подчертал е, че тези 4 промени не са били самоволни, а са били инспирирани от неспазването на поетите от ищеца задължения.

По второто поддържано с въззивната жалба оплакване е приел за вярно, че възражението за изтекла 5-годишна погасителна давност, направено с отговора на исковата молба /лист 119 от първоинстанционното дело/, е заявено доста лаконично, но е счел, че все пак същото съдържа минимално изискващите се от закона реквизити, за да бъде зачетено като валидно и надлежно такова. Посочил е, че е ясно, че то касае осъдителните претенции и няма отношение към другите предявени установителни искове, поради което е приел, че районният съд не е извършил нарушение, когато е допуснал, разгледал и уважил това възражение.

Счел е, че първоинстанционният съд правилно е отхвърлил исковете с правно основание чл. 86 ЗЗД, като се е позовал на задължителната съдебна практика по Тълкувателно решение № 5 от 21.11.2019 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2017 г., ОСГТК, съобразно която при връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът дължи обезщетение за забава от поканата да изпълни, а няма спор, че такава покана от страна на ищеца А. не е изпращана.