Решение № 6 от 03.01.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№6 гр. Пловдив, 03.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Кристина Янк. Табакова при участието на секретаря Тотка Ив. Фитнева като разгледа докладваното от Кристина Янк. Табакова Гражданско дело № 20245330119396 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. Е. П., ЕГН **********, против „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, за прогласяване нищожността на Договор за предоставяне на гаранция ***, в условията на евентуалност спрямо последния – на клаузата по чл. 3, ал. 1 за дължимост на възнаграждение на гаранта.

В исковата молба се твърди, че между ищеца и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен Договор за паричен заем ***, а между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е сключен Договор за предоставяне на гаранция ***

По сключения договор за паричен заем била предоставена сумата от 800 лева, при възнаградителна лихва в размер на 35 % и ГПР – 40.22 %, с падеж 21.09.2022 г.. Твърди, че не били спазени и изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а именно в договора да е разписан действителният размер на ГПР. Твърди, че действително приложеният годишен процент на разходите е различен от посочения в договора, като кредиторът заблудил потребителя. Оттук твърди нищожност на клаузата за ГПР в размер на 40.20 %, с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на кредитната сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на договора за потребителски кредит по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.

Твърди, че уговореното възнаграждение за фирмата - поръчител е разход, който следва да бъде включен при изчисляване на ГПР. В нарушение на чл. 19, ал. 1 и 2 ЗПК кредиторът не е включил в ГПР от 40.20 % разходите, които следва да извърши ищецът за заплащане на възнаграждение за фирмата - поръчител. Невключването му в ГПР водело до несъответствие на действително прилагания от кредитора разход в кредитното отношение и представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 ЗЗП.

Твърди се, че по сключения договор за гаранция длъжникът не получава никаква престация, като в тази връзка се твърди, че има нарушаване на принципа на справедливост.

По отношение на договора за предоставяне на гаранция, намира същия за нищожен, поради 1 противоречие с добрите нрави, целите на Директива 2008/48 и внасящ неравноправие по смисъла на чл. 143, т. 19 ЗЗП. Сочи, че след като кредитната сделка е нищожна, договорът за предоставяне на гаранция е лишен от правно основание и не е породил правно действие.

Моли се за прогласяване нищожността на договора за предоставяне на гаранция спрямо „Файненшъл България“ ЕООД, в условията на евентуалност спрямо последния – на клаузата по чл. 3, ал. 1 за дължимост на възнаграждение на гаранта. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответното дружество е депозирало отговор на исковата молба.

На първо място, счита предявения иск за недопустим. В тази връзка твърди, че вземанията по Договор за предоставяне на гаранция ***, са прехвърлени на „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД.

Затова счита, че тъй като към датата на депозиране на исковата молба в съда, ответникът „Файненшъл България“ ЕООД не е активно процесуално легитимиран по процесния договор за предоставяне на гаранция, предвид сключения с „Агенция за контрол на просрочени задължения“ ЕООД договор за цесия, то искът спрямо него е недопустим.

На следващо място, оспорва предявения иск като неоснователен.

Оспорва наведените доводи за недействителност на договора за предоставяне на поръчителство. Счита, че договорът за поръчителство не е в противоречие с добрите нрави и не е лишен от правно основание. Счита, че престациите са еквивалентни. Сочи, че длъжникът, срещу възнаграждение в неголям размер, получава сигурност, че ако не изпълни задълженията си в срок, ще бъде ангажирана отговорността на поръчителя. Твърди, че с предоставеното поръчителство извършва възмездна услуга в полза на заемодателя, като договорът е сключен по възлагане на ищеца, при условие за получаване на възнаграждение.

Поддържа, че дружеството, изпълнявайки гаранционни сделки по занятие, няма интерес да сключва безвъзмездни сделки.

Моли за прекратяване на производството, евентуално за отхвърляне на предявения иск. Претендира разноски.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира от фактическа и правна страна, следното:

По допустимостта:

Съдът счита за неоснователно възражението на ответника за недопустимост на производството, тъй като ответникът не бил активно процесуално легитимиран, предвид твърдян сключен договор за цесия с трето за спора лице, поради следното:

От една страна, въпреки дадените указания до ответника в тази връзка, ответникът не представя никакви доказателства за твърдения договор за цесия, сключен с трето за спора лице, по силата на който да е прехвърлил процесният договор за предоставяне на гаранция.

Освен това, цедирането на вземането няма отношение към действителността на правоотношението, съответно на действителността на клауза от него, доколкото страните не спорят, че договорът е сключен между тях.

От друга страна, след като ищцата твърди да е страна по договора, има интерес да установи със сила на пресъдено нещо дали договорът, респ. клаузата, предвиждаща дължимост на възнаграждение на поръчителя, е действителна или не, при което иска е допустим.

На следващо място, доколкото ответникът е изразил становище за неоснователност на предявения иск, е налице спор относно действителността на договора, респ. на процесната клауза, което обуславя и правния интерес на ищеца, респективно допустимостта 2 на настоящото производство.

По същество:

На основание чл. 153. вр. с чл. 146. ал. 1, т. 3 и т. 4 ГПК. като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелства, че: между ищеца и „Файненшъл България“ ЕООД е подписан Договор за предоставяне на гаранция ***, по който е уговорено възнаграждение от 383.63 лева, по силата на който ответникът поел задълженията да обезпечи пред „Изи Асет Мениджмънт” АД задълженията на ищеца по Договор за паричен заем ***/виж Определение по чл. 140 ГПК от 21.10.2025 г./.

Съдът приема тези факти за доказани, вкл. като съобрази и ги съпостави с приетите доказателства.

Следователно, съдът приема, че между М. Е. П. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД е бил подписан Договор за паричен заем № * от *., за сумата от 800 лева. От приетия като писмено доказателство по делото - Договор за паричен заем (л. 5- 7), се установява, че същият е сключен при следните параметри: сума на кредита – 800 лева, с уговорена договорна лихва, като фиксираният годишен лихвен процент по заема е 35 %, а годишният процент на разходите (ГПР) е 40.20 %. Ищецът се е задължил да върне сумата на 26 двуседмични вноски, в размер 67.49 лева всяка, като общият размер на всички плащания е записан, че възлиза на 877.37 лева. Според чл. 4 от договора за заем, страните се споразумяват, в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора, заемателят да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители; банкова гаранция с бенефициер – заемодателя или одобрено от заемодателя дружество – гарант, което предоставя гаранционни сделки.

Във връзка с договора за заем на същата дата и под същия номер е сключен процесния Договор за предоставяне на гаранция /л.8-10/ с ответника „Файненшъл България“ ЕООД, с който дружеството се е съгласило да отговаря солидарно с ищцата по заема срещу възнаграждение в общ размер на 383.63 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка в размер на 29.51 лева, като е изрично е посочено, че плащанията се извършват на заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД /чл. 3, ал. 3/. В чл. 2 от договора е уговорено, че договорът влиза в сила при непредставяне на някое от другите обезпечения по договора за заем.

Предвид така установените факти, съдът приема следното:

Относно недействителността на договора за заем:

Съдът приема, че между страните е възникнало валидно правоотношение по договор за потребителски кредит. Ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл.

9 ал. 3 ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 ЗПК. Сключеният договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- ЗПК.

Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1 т.

7-12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7-9 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В случая, не е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че 3 договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.

Според чл. 19, ал. 1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит.

ГПР се изчислява по специална формула. Спазването на това изчисление, дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното правоотношение.

В конкретния случай е посочено, че ГПР е 40.20 %, а възнаградителната лихва– 35 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР, нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 5 % между размера на ГПР и лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание.

Освен това, възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е установено за услуга в полза на заемодателя, която е задължително условие за отпускането на заема. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК всички лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора, следва да се включат в ГПР.

Становището на ответника, че дължимостта на сумата не е част от договора за паричен заем, както, че отпускането на договора за заема не е обвързано със задължително сключване на договор за предоставяне на гаранция, не се споделя.

В договора за паричен заем изрично е предвидено задължение за предоставяне на обезпечение, като една от предвидените възможности е с одобрено от заемодателя „Изи Асет Мениджмънт“ АД дружество – поръчител.

Ищецът се е възползвал от тази алтернативна възможност и е сключил договор за предоставяне на гаранция с ответника.