Определение № 4918 от 30.10.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4918 гр. С., 30.10.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и осми октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Дияна Ценева

Членове:

Теодора Гроздева

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Елизабет Петрова Частно касационно гражданско дело № 20258003101571 по описа за 2025 година Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на С. Р. П., чрез процесуалния представител адвокат И. Д. от САК, срещу решение № 5669 от 07.11.2023 г. по в. гр. д. № 5145/2023 г. на Софийски градски съд, имащо характер на определение, с което като е отменено определение от 31.10.2022 г. по гр.д. № 10759/2016 г. на Софийския районен съд, постановено по реда на чл.248 ГПК, жалбоподателят е осъден да заплати на В. Е. А. сумата от 950 лв., представляващи разноски пред първата съдебна инстанция.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба – В. Е. А., чрез процесуалния представител адвокат Б. Н. от САК, с който се изразява становище, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за това, респ. за неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от 1 надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт на въззивния съд, с който се дава разрешение по същество на друго производство, свързано с исковото, касаещо съдебните разноски, с оглед задължителните указания на т. 6 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. на ВКС /чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК/.

По делото се установява, че с решение № 72410 от 14.04.2020 г. по гр.д. № 10759/2016 г. по описа на СРС съдът се е произнесъл по иск предявен от Р. С.

П. и Г. В. К. против В. А., като е отхвърлил иска и е осъдил ищците да заплатят на ответницата сумата от 1900лв.- разноски по делото.

Решението на СРС е обжалвано от Р. П. с въззивна жалба от 18.06.2020 г.

В хода на въззивното производство, на 04.10.2020 г., Р. П. е починал и като негови правоприемници в процеса са конституирани Г. К. и С. П.- син на първоначалния ищец.

С молба от 26.03.2021 г. С. П. заявява отказ от предявения иск и моли делото да бъде прекратено.

След връщане от въззивната инстанция, СРС е постановил определение от 31.10.2022 г., с което е оставена без уважение молбата на Г. К. за изменение на решението в частта за разноските.

С въззивното решение, в обжалваната му част, имаща характер на определение, е отменено първоинстанционното определение от 31.10.2022 г. по гр.д. № 10759/2016 г. на Софийския районен съд, постановено по реда на чл.248 ГПК и жалбоподателят С. Р. П. е осъден да заплати на В. Е. А. сумата от 950 лв., представляваща разноски пред първата съдебна инстанция. За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 81 от ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски.

Посочено е, че разноските следва да бъдат определени в хипотезата на чл.78, ал.4 от ГПК, съгласно която ответникът има право на разноски и при прекратяване на делото. Констатирано е, че ответницата В. Е. А. е представила пред първата инстанция списък по чл.80 ГПК, в който е посочила като разноски за адвокатско възнаграждение сумата в размер на 1 900 лв, които са реално направени разноски за защита по делото и е възложил върху С. П. заплащането на сумата от 950лв. – направени разноски по делото, дължими се в хипотезата на отказ от иска.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 2

ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателя са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно решение, като се поддържа, че по отношение на същите са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основания за допускане на касационното обжалване, а именно:

1.Допустимо ли е след като първоинстанционен съд, с влязъл в сила съдебен акт, е прекратил производството в частта по отношение на страната-ищец на основание направен отказ изцяло от иска по чл.233 ГПК и оттегляне на въззивната жалба, същата страна — ищец да бъде отново конституиран в производството пред въззивната инстанция, образувано по въззивната жалба, подадена от друга страна-ищец;

2. Легитимна ли е страната да се яви във въззивна инстанция, след като производството срещу нея е прекратено с влязъл в сила съдебен акт, издаден от първоинстанционен съд;

3. Допустимо ли е въззивната инстанция да се произнася за присъждане на разноски в тежест на страната, срещу която производството е прекратено от първоинстанционен съд, с влязло в сила съдебен акт, който не е обжалван от другите;

4. Преклудира ли се правото на страната да иска пред въззивната инстанция осъждане за направените съдебни разноски в първоинстанционно производство срещу страна, производството по отношение на която е прекратено в първа инстанция поради направен отказ от иска;

5. Дали е допустимо въззивният съд след като установи, че първоинстанционният съд е прекратил делото по отношение на страната — ищец, поради направения отказ по чл.233 ГПК и оттегляне на въззивната жалба, без да постанови обезсилване на първоинстанционното решение по отношение на тази страна, да допълни този пропуск вместо първоинстанционен съд;

6. Задължен ли е съдът да обсъди всички обстоятелства по делото и всички възражения на страните.

По въпросите се твърди противоречие на приетото от въззивния съд със задължителната практиката на ВКС, обективирана в т.19 от ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и т.2 от ТР №1/09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практиката на ВКС, обективирана в Решение №243 от 15.01.2021 г. на ВКС по гр.д.№481/2020 г.

Поддържа се и становище за очевидна неправилност на атакуваното решение 3 по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал.

3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/.

Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото при така поставените в основата на обжалваното въззивно определение правни мотиви, формулираните от касатора правни въпроси, не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Същите не са обусловили правните изводи на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, както и не кореспондират с данните по делото, поради което не представляват общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. По отношение на тях не е доказано и наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Всички въпроси са поставени при условието, че С. П. е направил отказ от иск пред първоинстанционния съд. По делото се констатира, че отказът от иск е направен от настоящия жалбоподател след образуване на въззивното производство по жалба на неговия праводател , в рамките на висящност на въззивното производство. С. П. не е заявил да е направил отказ от наследството на Р. П. и следователно е встъпил в неговите права в процеса, в състоянието, в което са били при откриване на наследството. С. П. е конституиран в процеса в правата на неговия наследодател като въззивник и едва тогава е заявил отказ от иск. В този случай при десезирането на съда той 4 дължи обезсилване на първоинстанционното решение и прекратяване на производството пред себе си, като възложи разноските по делото, ако има искане от ответника, съобразно чл.78, ал.4 от ГПК. Именно така е процедирал въззивният съд , което е основание да се приеме, че поставените въпроси от жалбоподателя в изложението по чл.284, ал.1, т.3 от ГПК не са обуславящи обжалваното определение.

Определението на СГС не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.

2 ГПК, защото не е налице нито една от хипотезите, които предполагат очевидна неправилност – нарушение на императивна правна норма, нито на основни съдопроизводствени правила – ограничаване на правото на участие на страната в процеса, липса на мотиви на обжалвания акт, наличие на явна необоснованост. Това е така и с оглед, че произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт, е изцяло съобразено с константната практика на ВКС по приложението на чл. 74, ал. 4 ГПК в хипотеза на отказ от иска /определение № 843 от 17.11.2014 г. по ч. гр. д. № 6176/2014 г., IV г. о., ВКС, определение № 24 от 22.02.2021 г. по ч. гр.д. № 303/2021 г. на ІІ г.о. на ВКС, определение № 4242 от 21.12.2023 г. по гр.д. № 315/2023 г. на Іг.о. на ВКС/, с които е дадено тълкуване, че при прекратяване на производството по делото поради направен отказ от иска, ответникът има право на разноски, които е направил в процеса, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 4 ГПК. Ищецът не дължи разноски само, ако отказът от иска, е породен от факти, настъпили след предявяването на иска, като ищецът веднага след това се е отказал от иска си. В случая не се установява такава фактическа обстановка. Нормата на чл. 81 ГПК също е ясна и свързва произнасянето по исканията за разноски с края на производството пред съответната инстанция.

С оглед изложеното съдебният състав намира,че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 , т.1 от ГПК за допускане на обжалваното определение до касация.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение

ОПРЕДЕЛИ :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5669 от 07.11.2023 г. по в. гр. д. № 5145/2023г. на Софийския градски съд, в обжалваната му част с характер на определение, с което са възложени разноски в размер на 950лв. за 5 заплащане върху С. Р. П..

ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно.

Председател: _______________________

Членове:

1._______________________

2._______________________

6