Решение № 539 от 29.06.2026, Районен съд - Хасково

РЕШЕНИЕ

№ 539 гр. гр. Хасково, 29.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, ІІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на втори юни през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Нели Д. Иванова при участието на секретаря Джулия Д. Димитрова като разгледа докладваното от Нели Д. Иванова Гражданско дело № 20255640103037 по описа за 2025 година

Предявен е от В. Г. Г. с ЕГН:********** с постоянен и настоящ адрес гр.Хасково, ул.“*****, със съдебен адрес гр.София, район ****, ж.к“*****, адв.А.З.Д., против „*******“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.Хасково, бул.“*****, представляван от управителя В.М.И., иск с правно основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК), във вр. с чл. 11, ал.1, т.9, т. 10 и т.20 от ЗПК - за прогласяване недействителност на Договор за паричен заем № ******* от **********г., както и евентуален иск за прогласяване нищожност на клаузата на чл. 8, вр. чл.6 от Договор за паричен заем № *******/**********г., на основание чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД, вр. чл.143 ал.2 т.5, вр. чл. 146 ал.1 ЗЗП, евентуално - на основание чл. 26 ал.1 предл.3 от ЗЗД.

В исковата молба се твърди, че на **********г. между страните бил сключен Договор за паричен заем № *******. Съгласно чл.3 от договора, условията по същия били следните: размер на отпуснатия заем: 3000 лева;

Размер на погасителната вноска: 233,96 лв.; Ден на плащане: 20-о число; Вид вноска: месечна; Годишен процент на разходите на заема: 48,395 %; Брой вноски: 17; Месечен лихвен процент: 3.330%; Дата на първо плащане:

20/12/2024г.; Обезпечение: посочено в чл.6; Дата на последно плащане:

20/04/2026 г.; Обща сума за плащане: 3977,19 лева. Съгласно чл. 6 от договора, страните се съгласили същият да бъде обезпечен с някое от посочените в него обезпечения, отговарящи на определени в ОУ условия. В чл. 8 от договора било уговорено в случай на непредоставяне на обезпечение в определения срок или ако то не отговаря на определените условия заемополучателят да 1 дължи на заемодателя неустойка в размер на 2771,81 лева, с начин на разсрочено плащане, подробно посочен в Погасителен план към договора за заем. Твърди се, че до момента ищцата била заплатила по договора сума, равна на главницата по кредита, но същата не разполагала с всички платежни документи. Сочи се, че доколкото тя имала качество на потребител при сключване на договора, спрямо него били приложими разпоредбите на ЗПК.

Ищцата поддържа, че така сключеният договор за паричен заем е недействителен на основание чл.22 ЗПК, вр. чл.11 ал.1 т.9, т.10 и т.20 от ЗПК.

На първо място сочи наличие на нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, поради липса на лихвен процент по кредита, който в договора бил посочен като фиксиран лихвен процент за целия му период, но процентното му изражение било посочено на месечна база, но не и на годишна база по смисъла на §1 т.4 от ДР към ЗПК. Нарушение имало и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК поради липса на конкретика на включените в ГПР разходи, както и неправилното му посочване в договора, поради невключване на неустойката за непредоставено обезпечение при изчисляване на размера му. Посочва се, че клаузата на чл. 8 от договора във връзка с чл. 10, ал. 2, т. 1 и т. 4, възлагала в тежест на ищцата в тридневен срок от сключването на договора да предостави на ответника обезпечение под формата на изброените в договора, като по съществото си тя представлявала неотменимо изискване за получаване на кредитно финансиране и на практика не се предоставял избор за потребителя, както дали да предостави обезпечение, така и какво да бъде то. Поставените с посочената клауза изисквания били неосъществими за потребителя, особено предвид обстоятелството, че последният търсел паричен кредит в сравнително нисък размер. Така, поставяйки изначално изисквания, за които било ясно, че са неизпълними от длъжника, кредиторът целял да се обогати. Същевременно, кредиторът не бил включил неустойката към договорната лихва и към ГПР, с което се целяло заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Вземането за неустойка на практика представлявало скрито възнаграждение за кредитора и като такова следвало да бъде включено в ГПР. Всичко това поставяло потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика той нямал информация колко точно е оскъпяването му по кредита, което било в директно противоречие с чл. 3, параграф 1 и чл. 4 от Директива 93/13 ЕИО. Подобна неустойка можела да се разглежда и като добавка към възнаградителната лихва по договора, без обаче в последния или в неговите приложения да била посочена като такава, което означавало, че била нарушена и разпоредбата на чл. 11, т. 9 от ЗПК, поради неправилно посочване на лихвените проценти. Посочването в договора за кредит на ГПР, който не бил реално прилагания, представлявало и заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал.2 т.1 от ЗЗП. Освен всичко това, в ДПК липсвало посочване и на лихвен процент на ден, което било нарушение на чл.11 ал.1 т.20 от ЗПК. Относно предявените в условията на евентуалност искове се излагат съображения за нищожност на клаузата на чл.8 от договора. Същата била нищожна поради противоречие с добрите нрави, съобразно възприетото в TP № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС становище, а именно- когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна 2 и санкционна функции. Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката можела да изпълнява и наказателна функция, но така, както била уговорена в случая, тя била предназначена единствено да санкционира заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение имало вторичен характер и неизпълнението му не рефлектирало пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума. Размерът на предвидената неустойка надвишавал 100 % от заетата сума, като изначално било предвидено, че при липса на предоставено обезпечение чрез гаранция или поръчители, потребителят ще дължи главницата, договорна лихва като печалба за кредитора, но и сума за неустойка в значителен размер. Такава уговорка противоречала на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушавала принципа на справедливост и излизала извън обезпечителните и обезщетителните й функции, а целяла да доведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя.

Клаузата, която предвиждала, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчител или банкова гаранция, била в пряко противоречие с целта на Директива 2008/48/ЕО и на практика прехвърляла риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия длъжник и водела до допълнително увеличаване на размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменявало задължение да осигури обезпечение след като кредитът бил отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараствал, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличавала, а целта била, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника - първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му - да се отпусне кредит, която практика щяла да съответства на изискванията на Директивата. Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтичало и от разпоредбата на чл. 16 от ЗПК. Оттук следвало че чл.8 вр. чл.6 от Договора е недействителен и на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо ЗЗД във вр. с чл. 8, пap. 1 от Директива 2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 ЗПК.

Предвид изложеното, се иска съдът да постанови решение, с което да прогласи за недействителен сключения между страните Договор за паричен заем № ******* от **********г., на основание чл.26, ал.1, предл.1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) във вр. с чл. 11, ал.1, т.9, т. 10 и т.20 от ЗПК, а в условията на евентуалност, да прогласи за нищожна клаузата на чл. 8, вр. чл.6 от Договор за паричен заем № *******/**********г., на основание чл. 26, ал.1, предложение първо ЗЗД вр. чл.143 ал.2 т.5 вр. чл. 146 ал.1 ЗЗП, а при евентуалност – на основание чл. 26 ал.1 предл.3 от ЗЗД. Претендира присъждане на разноски по делото, както и присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38 ал.1 вр. ал.2 от ЗАдв.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове като неоснователни и недоказани, за което излага подробни съображения. Не оспорва обстоятелството, че на посочената дата между страните по делото е бил сключен процесният договор за потребителски кредит, по силата на който ищцата се задължила да заплати на 3 ответника уговорените в него суми. Поддържа, че договорът е валидно сключен, в свободата на договарянето между страните, при спазване на законовите изисквания и сключен с прякото влияние между страните. Сочи, че по същия ищцата е заплатила сума в общ размер на 1629,88 евро, разнесена по посочения в отговора начин. Счита изложените в исковата молба аргументи на ищцата за недействителност на договора и нищожност на атакуваните клаузи за неправилни и поддържа липсата на твърдените нарушения на ЗПК и ЗЗП, както и противоречие с добрите нрави. Моли съдът да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК, приема за установено от фактическа страна следното :

Не се спори между страните, а и от представените по делото писмени доказателства се установява, че между ищцата В. Г. Г. /кредитополучател/ и ответника „*******” ООД /кредитодател/ е сключен описания договор, тоест че между страните са възникнали валидни облигационни правоотношения.

По силата на Договор за паричен заем № ******* към искане №*******, сключен между страните на **********г., ищцата получила сумата от 3000 лева, при ГПР 48.39%, лихвен процент 3.330% на месец и срок на кредита - 17 месеца. Видно от представения РКО на датата, на която е сключен договора за заем между страните, на ищцата е изплатена сумата от 3000лв. Представени са също така общите условия на ответното дружество, които са в сила от 26.04.2024г., подписани на всяка страница от заемателя по договора.

Приложени са също така разписки, от които се установяват извършените плащания по договора за заем, съответно сумите и датите, на които същите са платени от ищцата в полза на ответното дружество.

При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи :

Предявен е иск с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД, във връзка с чл.143, ал.1 и чл. 146, ал. 1 от ЗЗП, който е процесуално допустим. Разгледан по същество, същият е изцяло основателен по следните съображения :

Без съмнение изхождайки от предмета и страните по процесния договор - физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ, предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесният договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.

СЕС многократно е подчертавал, че националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.

Съдът намира, че уговорената в договора за паричен заем неустоечна 4 клауза в чл.8, е нищожна. На първо място тя накърнява добрите нрави. При тази преценка следва да се изхожда преди всичко от характерните особености на договора за заем и вида на насрещните престации. В случая неустойката обезпечава изпълнението не на основното задължение по договора, а именно връщането на заетата сума и заплащане на възнаградителна лихва, а акцесорно такова - представянето на обезпечение, т.е. дължи се независимо от изпълнението на главното, като размерът й надхвърля значително отпусната сума по кредита. Ето защо, следва извода, че уговорена по този начин, тя излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, създава условия за неоснователно обогатяване на едната страна за сметка на другата и нарушава принципа за справедливост. От друга страна евентуалните вреди, които ще се компенсират с процесната клауза, са съизмерими с риска от необосновано кредитиране на неплатежоспособно лице. В чл.16 ал.1 от ЗПК, обаче е предвидено задължение за кредитора да оцени кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчна информация.