Определение № 3054 от 18.11.2025, Апелативен съд - София

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3054 гр. София, 18.11.2025 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в закрито заседание на шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ася Събева

Членове:

Елена Тахчиева

Кристина Филипова като разгледа докладваното от Ася Събева Въззивно частно гражданско дело № 20251000503066 по описа за 2025 година

Производство по чл.278 ал.1 ГПК.

Производството по делото е образувано по частна въззивна жалба, депозирана от А.

А. К. срещу Разпореждане № 23015/16.09.2025 г. по гр. д. № 5736/25г. по описа на СГС, ГО, 6 състав, с което е върната обратно искова молба, депозирана от А. К. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди от 600 000 евро, равностойни на приблизително 1 173 500 лв., а производството е прекратено, поради неизпълнени в срок указания.

Съобщението за това определение е било връчено на жалбоподателя на 08.10.2025г.

Частната жалба е депозирана на 15.10.2025г. т.е. преди изтичане на преклузивния едноседмичен срок за обжалване на същото.

Жалбоподателката А. А. К. посочва, че с обжалваното разпореждане съдът отказва правосъдие. Производството е образувано по предявен от нея осъдителен иск срещу Прокуратурата на РБ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, като в исковата молба са изложени релевантните факти, правно основание и са направени доказателствени искания (вкл. позоваване на конкретни подадени жалби и молби от 2019г., 08.01.2024г., 05.08.2024г. и 04.04.2025г., искане за изискване на преписки и представяне на актове от ответника, разпит на свидетели и евентуална експертиза). С разпореждане № 13080/21.05.2025г. първа инстанция е оставила делото без движение с указания да се уточни „коя и с какви жалби" е сезирана прокуратурата и да се представят копия от жалбите и постановените актове; ищецът е депозирал уточнителна молба, в която е посочил датите и съдържанието на сезиранията и е заявил, че актовете се намират у ответника, като е поискал съдът да задължи последния да ги представи по реда на чл. 190-192 ГПК. Въпреки това съдът е приел, че „уточнението“ не изпълнява указанията, направил е изводи по отсъствие 1 на противоправно поведение и е прекратил производството по чл. 130 ГПК, като е разпоредил актът да се обжалва с частна жалба пред САС. Твърди, че разпореждането прехвърля върху ищеца недопустима доказателствена тежест на етап редовност, отменя инструментите на съда по чл. 190-192 ГПК и фактически превръща фазата по чл. 129 ГПК в предсрочно обсъждане на доказателства, което законът не допуска. В мотивите съдът е формирал изводи, че „не се установява противоправно поведение“ и „не са очертани нарушени права“, което е оценка по същество, допустима единствено след събиране и обсъждане на доказателствата при състезателност, а не на етап проверка за редовност.

Твърди, че датите на сезиранията са конкретизирани от нея, а за документите в чужда власт е поискано съдебно съдействие; не е обяснено и защо липсата на копия от актове на ответника на този етап обуславя недопустимост, вместо да бъде преодоляна чрез задължаване на ответника да ги представи. Налице е и вътрешно противоречие между оставянето без движение за уточняване и последвалия извод за „недопустимост“, без съдът да е разграничил хипотезите на връщане на исковата молба по чл. 129, ал. 3 ГПК и прекратяване по чл. 130 ГПК, което препятства апелативния контрол. Този дефицит на мотиви е самостоятелно основание за отмяна, защото лишава страната и въззивния съд от възможност да проверят правилността на извода за процесуална пречка. Моли за отмяна на постановеното определение за прекратяване и връщане на делото в СОС.

Съдът като взе предвид изложените от страните доводи и представените доказателства намира частната жалба за редовна и допустима, а разгледана по същество – същата е неоснователна.

Производството по делото е образувано най-вероятно, но не сигурно по искова молба с правно основание чл. 2в от ЗОДОВ, подадена от А. А. К., срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение, като първоначално е депозирана пред АССГ.

С определение от 14.05.2025г. АССГ е прекратил производството и е изпратил делото по подсъдност на СГС, като е посочил, че очевидно не е налице хипотезата на чл.1 ЗОДОВ.

Ищцата е изложила многобройни обстоятелства за това, че по разпореждане на публични лица й е извършвано системно облъчване, като са включвали публично връзка към нейното тяло и органи, били залагани крупни суми пари за нейните преживявания и реакции, които публично се следели в мрежа, като за всичко това твърди, че ответникът съдействал или поне бил допуснал това беззаконие. Ищцата подавала многократни жалби, но прокурор Р. не й предоставяла информация и до датата на подаване на исковата молба нямала официален писмен акт от прокуратурата по жалбите й.

С разпореждане с № 13080/21.05.2025г. СГС е оставил производството без движение с указания до ищцата да уточни кога и с какви жалби е сезирала Прокуратурата но РБългария и против кои лица, както и да представи копия от жалбите си и препис от постановения акт от прокурор Р.. С молба-уточнение от 11.07.2025г. прилага жалба до Гл.Прокурор от 04.08.2024г., в която твърди, че е подложена на незаконно наблюдение, че се извършва екзекуция с щам, като моли за достъп до връзката и номера за нейната идентичност, за да 2 започне почистване. Твърди, че е възможно подобни технологии да се поставят за следене и можело експрет да ги анализира, тъй като тя не разполага с материали от устройствата на извършителите и искала разследващите органи да ги разкрият. Въпреки това липсвало постановление на прокуратурата по жалбите й и било признато от прокурор Р., чрез нейния отказ да даде информация и думите „не знае за случая". Ищцата се позовава на презумпцията на чл.5, ал.2 ЗОДОВ, според която в производство то по този закон щом ищецът е посочил органа, причинил вредата и е установил размера на вредата, тежестта да докаже, че няма противоправно поведение е върху ответника.

СГС е върнал обратно ИМ и е прекратил производство, тъй като е приел, че указанията не са изпълнени в срок, а отделно е посочил, че искът е недопустим, тъй като не се внася яснота за това как посоченият ответник е отговорен и за какво по изложените многобройни преживявания от ищцата, които тя счита за увреждащи. От представените писмени доказателства, адресирани до държавни институции, не се установява от нея да е търсена съдебна защита и съдействие на законни и действителни права, които да са били нарушени от сочения ответник. Това прави невъзможно установяването от съда на факта кои законни интереси на ищцата се нуждаят от защита в настоящото производство, като определят предмета му, а също и надлежните страни.

Настоящата съдебна инстанция намира определението за правилно по същество по следните съображения:

Трайно в практиката се приема, че правозащитните органи като субституент на Държавата отговарят за вреди по реда на специалния ЗОДОВ само в изчерпателно регламентираните в този закон хипотези. Когато тази отговорност не може да бъде реализирана по ЗОДОВ, отговорността за вреди се реализира на основание чл. 49 ЗЗД, по които искове държавата може да се представлява както от министъра на финансите, така и от процесуален субституент - държавният орган, който отговаря за поведението на длъжностното лице пряк причинител на вредата или с който прекият причинител на вредата е в служебно или трудово правоотношение.

В случая изложените в исковата молба обстоятелства, въз основа на които съдът е длъжен да определи правната квалификация на исковите претенции, не сочат на нарушение на основни права- забрана за изтезания, унизително и нечовешко отношение, и нарушения на презумпцията за невиновност, регламентирани като общи принципи както в чл. 3 и чл. 6, ал.

2 от ЕКПЧОС, така и в сходните по съдържание разпоредби на чл. 4 и чл. 48, ал.1 от ХОПЕС, която Харта, съгласно чл. 52 ХОПЕС- "доколкото настоящата Харта съдържа права, съответстващи на права, гарантирани от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи, техния смисъл и обхват са същите като дадените в посочената Конвенция.". По силата на чл.6, т.3 ДЕС основните права, които са гарантирани от ЕКЗПЧОС са част от правото на Съюза в качеството им на общи принципи. Правото на обезщетение по чл.2б, ал. 1 ЗОДОВ, за причинените вреди от нарушение на правото на разглеждане и решаване на дело в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, принадлежи на всяко заинтересовано 3 лице в съдебното производство, независимо от вида или обема на търсената защита и съдействие, ако в съответната инстанция то не е приключило в разумен срок. В конкретния случай изобщо не се сочи номер на преписка или досъдебно производство, по което е допуснато забавяне при решаване на делото. Правото на обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ, "принадлежи на всяко лице при определяне на неговите права и задължения", като средство за защита от нарушение на правата и свободите, предвидени в КЗПЧОС, дори и нарушението да е извършено от лица, действащи в качеството си на представители на официалните власти (арг. от чл. 13 КЗПЧОС).

Ищцата не сочи кои нейни права и свободи конкретно са били нарушени като изобщо не става ясно спрямо нея извършени ли са процесуални-следствени действия от Прокуратурата или е само пострадала от престъпление и какво е точно то. Въпросът, който следва да бъде разрешен от съда е свързан със съдържанието на исковата молба в случаите когато лице, което е жертва на престъпление, търси обезщетение по чл. 2б от ЗОДОВ за нарушение на правото на разглеждане и решаване на наказателното производство срещу извършителя в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС, а именно достатъчно ли е да бъде посочено, че лицето е жертва на престъплението или трябва да се посочат и други обстоятелства, обосноваващи интереса и правото за търсеното обезщетение. Тъй като се отнася до факти и обстоятелства, които са част от съдържанието на обстоятелствената част от исковата молба, то въпросът е относим и към нейната редовност, а оттам и към допустимостта на образуваното въз основа на нея производство и на постановеното по него решение. В конкретния случай ищцата не се е позовала на обстоятелството, че е жертва на престъплението, за което се води наказателното производство, нито прави други правно релевантни уточнения.

С оглед това, настоящият съдебен състав счита, че твърденията на ищцата не покрива хипотезата на чл. 2в, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, а именно – не се претендира обезщетение за неимуществени вреди, причинени от достатъчно съществено нарушение на правото на ЕС, което нарушение се основана на чл. 4 от ХОПЕС, във вр. чл. 3 ЕКЗПЧОС и на чл. 48, ал. 1 от ХОПЕС, във вр. чл. 6, ал. 2 ЕКЗПЧОС. По правило ищцата не е длъжна да квалифицира своята претенция, но все пак е длъжна да изложи конкретна, а не имагинерна фактическа обстановка, въз основа на която съдът би могъл да квалифицира претенцията. В случая не се излагат нормални факти и обстоятелства респ. не е ясно кои законни права са били нарушени.

Настоящата съдебна инстанция констатира, че указанията не са изпълнени в рамките на предвидения преклузивен срок, поради което правилно ИМ е била върната обратно. Затова разпореждането следва да се потвърди, доколкото и в депозираната ч.ж. при това писана от адвокат, отново не става ясно какъв точно е предмета на спора.

Воден от изложеното и на основание чл.278 ГПК

ОПРЕДЕЛИ:

4

ПОТВЪРЖДАВА разпореждане № 23015/16.09.2025г. по гр.д.№ 5736/25г. по описа на СГС, ГО, 6 състав, с което е върната обратно искова молба, депозирана от А. К. срещу Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за причинени неимуществени вреди в размер от 600 000 евро, равностойни на приблизително 1 173 500 лв., а производството е прекратено, поради неизпълнени в срок указания.

Определението подлежи на обжалване в едноседмичен срок от съобщението с частна касационна жалба пред ВКС.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________