Решение № 225 от 16.07.2024, Районен съд - Разлог

РЕШЕНИЕ

№ 225 гр. Разлог, 16.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – РАЗЛОГ, ІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Искра К. Трендафилова при участието на секретаря К. И. Т., разгледа докладваното от Искра Трендафилова, Гр. дело № 20231240101349 по описа за 2023 г.

Делото е образувано въз основа на депозирана ИМ от Т.Д.К., ЕГН*, адрес: г.С.З., у.„А.Х.Д.“ №32, в.„б“, е.3, а.45, съд. адрес: г.С.З., у.„Г.С.“№111, е.1, а.1, ч/з адв. М.Т., против „Б..“ЕООД, ЕИК*, с адрес: г.Р., у.„А.С.“№101, с управител С.Г.

Твърди се в обстоятелствената част на ИМ, че ищецът е бил назначен на трудов договор №25/31.08.2021 г. в ответното дружество и от същата дата започна работа като „шофьор т. а.“. До м.08.2023 г. изпълнявал трудовите си задължения, като работодателя ежемесечно заплащал уговореното трудово възнаграждение. През м.08.2023 г. ползвал полагаемия му се платен годишен отпуск. На 04.09.2023 г. се разболял и след направена справка на 07.09.2023 г. в НОИ С.З. получил информация, че сключения с ответника трудов договор е бил прекратен още на 10.02.2022 г. на основание чл.71, ал.1 от КТ, т.е. в срока за изпитване.

Изложени са съображение за незаконосъобразност на уволнението. Твърди се, че сключеният с ответното дружество трудов договор е с неопределен срок на основание чл.67, ал.1, т.1 от КТ, и няма уговорен срок за изпитване. За извършеното прекратяване на трудовото правоотношение не е бил уведомен по никакъв начин, даже напротив до м.08.2023 г., когато излязъл в платен отпуск е изпълнявал трудовите си задължения. Последният осъществен от ищеца превоз е с т. а. с рег. №* и е завършил на 17.07.2023 г. До м.07.2023 г. е получавал възнаграждението си и командировъчни пари от работодателя. Моли да бъде прието, че за него срока за оспорване на прекратяването на трудовото му правоотношение не е започвал да тече, поради обстоятелството, че заповед за прекратяване на трудовия му договор не му е връчвана и реално е изпълнявал задълженията си по договора до 07.09.2023 г., когато от страна на НАП-С.З. му е издадено Удостоверение за декларирани данни – справка за актуално състояние на всички трудови договори, от която разбрал, че реално от 10.02.2022 г. е с прекратено трудово правоотношение.

Позовавайки се на изложените в обстоятелствената част на ИМ фактически и правни твърдения, се иска съдът да постанови решение, по силата на което: да признае за незаконно прекратяването на трудов договор №25/31.08.2021 г., сключен м/у ищеца Т.Д.К., ЕГН*, адрес: г.С.З., у.„А.Х.Д.“№32, в.„б“, е.3, а.45 и „Б..“ЕООД, ЕИК*, с адрес: г.Р., у.„А.С.“№101, с управител С.Г. и да отмени същото.

Претендират се и сторените по делото разноски.

С разпореждане №6628 от 06.11.2023 г., съдът е приел за разглеждане и дал ход на ИМ, 1 приемайки редовността на същата и допустимостта на предявените искове, като същевременно е изпратил на ответника препис от същата, ведно с приложените към нея писмени доказателства, давайки възможност за подаване на отговор по реда на чл.131, ал.2 от ГПК.

В указания срок ответникът е депозирал писмен отговор на ИМ, с което е направено възражение за неподсъдност на настоящия спор на РС-С.З. като е поискано делото да бъде изпратено по подсъдност на РС-Рг. По същество се сочи, че ответното дружество е бил и все още е изряден работодател, като е предоставял на работниците си безопасни условия на труд, изплащал е редовно уговореното трудово възнаграждение и командировъчни и винаги е бил в изправност. Отделно от посоченото и алтернативно, моли в случай, че не бъде прието възражението за неподсъдност на спора на РС-С.З., на основание чл.140, ал.3 от ГПК, съдът да насочи страните към Център по медиация.

В случай, че посочените искания не бъдат приети за основателни моли, да му бъде предоставена възможност да изложи допълнително становище по ИМ.

С определение №1418/22.12.2023 г. по делото е насроченоОСЗ, като съдът е изготвил проекто доклад по делото, произнесъл се е по доказателствените искания на страните, като ги е напътил към спогодба като им е разяснил другите способи за доброволно уреждане на спора.

В СЗ ищецът не се явява. В нарочно депозирана молба прави искане делото да бъде разгледано в негово отсъствие. Заявява, че поддържа ИМ по изложените в същата съображения. Претендира разноски, като за същите представя списък по чл.80 от ГПК.

Ответното дружество в СЗ се представлява от надлежно упълномощен процесуален представител, който заявява, че оспорва ИМ без да сочи допълнителни съображения.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

На 31.08.2021 г. м/у ищеца и ответното дружество е сключен трудов договор №25 от 31.08.2021 г., на основание чл.67, ал.1, т.1 КТ, като в т.V е уговорено, че срокът на трудовия договор е безсрочен.

По силата на същия трудов договор ищецът е заел длъжността „шофьор т. а.“, код по НКПД 83322006 при условията на осемчасово работно време, с основно месечно трудово възнаграждение 650.00 лв.

От приложеното извлечение издадено от „ДСК“ЕАД, от сметка с титуляр Т.Д.К., се установява, че в периода 31.08.2021 г. – 07.09.2023 г., ежемесечно по банковата сметка, работодателят „Б..“ЕООД е превеждал суми с основание „командировъчни пари“ и „депозит“.

По делото е приложено извлечение от дигитална карта извършените превози от Т.К. като водач на автомобил с рег. №*, за периода 12.10.2022 г. – 16.07.2023 г.

Съгласно приложеното по делото удостоверение за декларирани данни, издадено от ТП на НАП-П., по искане с вх. №*/07.09.2023 г. трудовото правоотношение м/у ищеца Т.К. с работодателя „Б..“ЕООД е прекратено на 10.02.2022 г. на основание чл.71, ал.1 КТ.

Съдът с определение №1418 от 22.12.2023 г. е задължил ответника на основание чл.190 от ГПК, да представи най-късно в едноседмичен срок от получаване на препис от определението като доказателство по делото копие от личното трудово досие на ищеца.

Указани са и последиците от неизпълнението на посоченото задължение, а именно, че по арг. на чл.161 ГПК, съдът може да приеме за доказани фактите за които страната създава пречки за събиране на доказателства.

Определението е връчено от страна на ответното дружество на 29.12.2023 г., като дадените указания не са изпълнени. При това положение съдът на основание чл.190 от ГПК, във вр. чл.161 от ГПК, приема за доказано, че трудовото правоотношение е прекратено на 10.02.2022 г. на посоченото от ищеца правно основание чл.71, ал.1 от КТ, като заповед за прекратяване на трудовото правоотношение не е връчвана на ищеца.

2

За уволнението същия е узнал към датата на получаване на горепосоченото удостоверение за декларирани данни, издадено от ТП на НАП-П., на 07.09.2023 г.

При това положение съдът приема за спазен срока по чл.358, т.2 от КТ, за предявяване на настоящия иск, доколкото исковата молба е постъпила в съда на 06.11.2023 г.

Предвид така установеното от фактическа страна, съдът намира следното от правна страна:

Предявеният иск е с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ – конститутивен иск за отмяна на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и признаването му за незаконно.

Предявен е от лицето, на което единствено принадлежи правото да оспори заповедта работникът, с/у работодателят издал същата, при спазване на изискванията за надлежно упражняване правото на иск и липсата на процесуални пречки за неговото разглеждане.

За да бъде уважен иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, следва да се констатира незаконосъобразност на уволнението, съобразно критериите за посоченото прекратително основание.

Прекратяването на трудовия договор с ищеца е незаконосъобразно. Съдът счита, че е налице неправилно приложение на разпоредбата на закона, на чието основание е извършено уволнението. Предвид установеното по-горе, съдът е приел че трудовото правоотношение с ищеца е прекратено на посоченото в ИМ основание - чл.71, ал.1 от КТ. Съгласно законовият текст на чл.71, ал.1 от КТ до изтичане на срока за изпитване страната, в чиято полза е уговорен, може да прекрати договора без предизвестие. Законодателят е предвидил възможност за прекратяване на трудовото правоотношение, сключено по реда на чл.70, ал.1 от КТ, при условията на ал.1, на чл.71 от КТ, от страната в чиято полза е уговорен изпитателният срок. Тази страна, по всяко време до изтичането на срока за изпитване може да ползва горната разпоредба, като прекрати договора без да дължи предизвестие.

Хронологията на фактите, правно релевантни към настоящият спор сочи, че ищеца Т.К. е работил при ответника по безсрочно трудово правоотношение, като в сключения м/у страните трудов договор не е уговорен срок за изпитване в полза на нито една от страните.

Предвид това обстоятелство, за прекратяване на трудовия договор с ищеца работодателят не е разполагал със специалната възможност на чл.71, ал.1 от КТ. Прекратявайки трудовия договор на основание цитирания текст (което обстоятелство не е и оспорено от страна на ответника с отговора на ИМ и в СЗ по делото), работодателят е допуснал нарушение на материалния закон, което прави прекратяването на трудовото правоотношение на ищеца незаконно. Видно от съдържанието на трудовия договор приет като доказателство по делото не фигурира срок за изпитване-нито е посочено такова условие, нито е посочен конкретен срок на изпитване. Липсата на модалитет със срок за изпитване сама по себе си определя уволнението като незаконно, тъй като противоречи на чл.71, ал.1 КТ. На следващо място само за пълнота следва да се отбележи, че по делото са налице данни, че ищецът е продължил да осъществява трудовите си задължения и след датата на която е прекратено трудовото му правоотношение – виж. извлечение от дигитална карта на водач Т.К. и е получавал и възнаграждение за положения труд. Доколкото по делото въпреки надлежно изискване на препис от личното трудово досие на ищеца, ответникът не е изпълнил задължението си по чл.190 от ГПК, съдът също така приема, че липсата на изрична писмена заповед, която да бъде връчена на ищеца е самостоятелно основание за отмяна на извършеното от ответника прекратяване на трудовото правоотношение с ищеца. Последното е ограничило правото на работника да разбере причината и основанието, на което е прекратено трудовото му правоотношение и адекватно да упражни правото си на защита.

По изложените съображения районният съд намира, че искът с правно основание чл.344, ал.

1, т.1 КТ, е основателен и следва да се уважи.

По разноските:

Предвид изхода на спора, ответникът дължи сторените по делото разноски. Съгласно приложения списък по чл.80 от ГПК и договор за правна помощ (л.91 от делото), ищецът е направил и претендира разноски от 1`000.00 лв. за заплатено адв. възнаграждение. В 3 откритото по делото СЗ процесуалния представител на ищеца е направил възражение за прекомерност на претендираното адв. възнаграждение. Съдът приема така направеното възражение за основателно, като претендираното адв. възнаграждение следва да бъде намалено по прекомерност и ответникът следва да бъде осъден да заплати сумата от 500.00 лв., съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото и реално извършените процесуални действия от пълномощника. Видно от материалите по делото е, че пълномощника на ищеца е извършил процесуални действия изразяващи се в изготвяне на ИМ и депозиране на молба пред РС-Рг, преди СЗ.

Съдът съобрази и практиката на ВКС към настоящия момент, според която Наредбата №1/09.04.2004 г. за минималните размера на адв. възнаграждения не е задължителна за съда, като визираните в нея минимални размери могат да служат единствено като ориентир при определяне на възнагражденията, без да са обвързващи за съда. При определянето им се преценява цената на предоставените услуги, като от значение следва да са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото. Посоченото се приема от ВКС след Решение на СЕС от 25.1.2024 г. по дело С-438/22 г. В решението на СЕС /което съгл. чл.633 ГПК е задължително за съдилищата/ е постановено, че чл.101, §1 от ДФЕС, във вр. с чл.4, §3 от ДЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, нарушава забраната по чл.101, §1 от ДФЕС, националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адв. услуги. В настоящия казус при извършването на дължимата преценка на обстоятелствата относими за размера на възнаграждението, за което по-горе в акта се изложиха съображения, съдът счита че определяното му на 500.00 лв. е адекватно и справедливо на извършената по конкретното дело работа от адвоката.