Определение № 334 от 28.01.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 334 гр. София, 28.01.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 5-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети януари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Владимир Йорданов

Членове:

Димитър Димитров

Хрипсиме Мъгърдичян като разгледа докладваното от Димитър Димитров Касационно гражданско дело № 20238002102257 по описа за 2023 година

С постановеното по делото определение № 1442/27.03.2023 година съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС е допуснал касационно обжалване на решение № 57/20.03.2023 година на Окръжен съд Силистра, постановено по гр. д. № 373/2022 година по подадената срещу него от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ гр. София (ГДПБЗН гр.

София) касационна жалба с вх. № 1415/21.04.2023 година.

С обжалваното въззивно решение съставът на Окръжен съд Силистра е първоинстанционното решение № 625/03.11.2022 година на Районен съд Силистра, постановено по гр. д. № 809/2022 година, с което Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ гр. София е осъдена да заплати на Д. И. В. сумата от 16 470.00 лева, представляваща обезщетение по чл. 235, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, в размер на осем месечни възнаграждения по 2058.80 лева, за прослужени от него до двадесет години, които ГДПБЗН гр.

София не било заплатило на В., при прекратяване на служебното му правоотношение, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 03.06.2022 година до окончателното плащане.

При постановяване на решението си съставът на Окръжен съд Силистра е приел, че предявените искове са с правно основание чл. 234, ал. 1 от ЗМВР и чл. 86 от ЗЗД. Д. И. В. претендирал Главна дирекция „Пожарна 1 безопасност и защита на населението“ гр. София (ГДПБЗН гр. София) да му заплати сумата от 16 470.40 лева, представляваща обезщетение, в размер на 8 месечни възнаграждения по 2058.80 лева, за прослужените от него до 20 години, които дирекцията не му била заплатила при прекратяване на служебното правоотношение, заедно със законната лихва, считано от 03.06.2022 година (датата на предявяване на иска) до окончателното плащане на задължението. Не се спорело по делото, а и от доказателствата било видно, че В. работил в ГДПБЗН гр. София съгласно трудов договор № 551/11.06.2001 година като бил назначен на длъжност „Главен инспектор, спасител, той и ръководител на спасителна група“ в Държавна агенция “Гражданска защита“ (ГЗ) към МС на Република България, с работно място „Дирекция „Гражданска защита“-област Силистра, отдел „Аварийно-спасителни дейности“, като със заповед от 30.05.2003 година. трудовото му правоотношение с ДАГЗ–МС било прекратено и със заповед от същата дата, на основание чл. 9 от ЗДСл и във връзка с §. 5 ЗР на ПМС № 35/20.05.2000 година, бил преназначен за държавен служител на длъжността „началник на отдел „Аварийно‑спасителни дейности“ в Дирекция „ГЗ“ при Агенция „ГЗ“ към МС, като впоследствие още няколко пъти работодателят му търпял структурни промени и към момента на пенсионирането му (заповед 812К-1610/11.03.2022 година на Министъра на вътрешните работи) той се пенсионирал като държавен служител в МВР съобразно последната структурна промяна на „Гражданска защита“-Главна дирекция „Гражданка защита“-МВР. Не се спорело също, че със заповед 812К1610/11.03.2022 година на Министъра на вътрешните работи било разпоредено да се изплатят на Д. И. В. полагащите му се обезщетения по ЗМВР, като му било изплатено обезщетение за 12 години. Спорно било му се дължи обезщетение в максимален размер до 20 възнаграждения, на основание чл.

234, ал. 1 от ЗМВР, тъй като по силата на настъпилото правоприемство на работодателя следвало да се приеме, че от 2001 година до прекратяване на правоотношението на 11.03.2022 година бил работил на една и съща длъжност при същия работодател. Според Д. И. В., независимо че след сключване на трудов договор № 551/11.06.2001 година били настъпили множество законодателни промени, рефлектирали върху структурата на работодателя и вида на правоотношението им, което от трудово се преобразувало в служебно, следвало да се приеме, че било налице правоприемство на работодателя, поради което трудовото правоотношение не се прекратявало, а се запазвало и 2 към момента на прекратяване на правоотношението на 11.03.2022 година той всъщност бил работил на една и съща длъжност при същия работодател, който му дължал обезщетение в максимален размер до 20 възнаграждения съгласно чл. 234, ал. 1 от ЗМВР. Според ГДПБЗН гр. София на държавните служители от МВР се дължали предвидените обезщетения по реда на чл. 234 от ЗМВР, като се вземали предвид само прослужените реално години на длъжност „държавен служител в МВР“, като в чл. 235 от ЗМВР било определено кои прослужени години и в кои ведомства се вземали предвид и нормите на КТ и ЗДСл били неприложими в случая, тъй като специалният закон-ЗМВР бил по[1]благоприятен за служителя и определеното по него обезщетението било в по-голям размер. Излагали се доводи, че в случая не били налице предпоставките за универсално правоприемство, а именно видът на правоотношението при стария работодател да се запазвал и при новия.

Оспорвали се доводите за приложение на правната норма на чл. 235, ал. 3 от ЗМВР, тъй като не били налице предвидените в нея предпоставки. Съгласно разпоредбата на чл. 234, ал.1 от ЗМВР, при прекратяване на служебното правоотношение държавните служители имали право на обезщетение в размер на толкова месечни възнаграждения, колкото прослужени години имали, но не повече от 20. Размерът на дължимото обезщетение се определял по правилата на чл. 235, ал. 1 от ЗМВР, като относима към случая на В. била т.1 от разпоредбата, според която при определяне размера на обезщетението по чл. 234 от ЗМВР се вземали предвид прослужените години като държавен служител, офицер или сержант в МВР. Правоотношението, в което Д. И. В. участвал, започвало като трудово, преминавало като служебно такова по ЗДСл и приключвало като служебно по ЗМВР. От 11.06.2001 година до 11.03.2022 година В. бил работил непрекъснато в системата на гражданска защита, която през периода била имала различни организационни форми към различни министерства и други ведомства, но неговата трудова функция все била в изпълнение на държавната дейност по гражданска защита на населението, като преобразуването на правоотношението му с работодателя не ставало по негова воля, а по силата на закона. Съгласно § 57 от ЗИДЗМВР (обнародван ДВ, бр. 17 от 2006 г.; изм., бр. 30, 102 и 105 от 2006 г., бр. 11, 31, 41, 46, 57, 64 и 109 от 2007 г., бр. 28, 43, 69, 94 и 98 от 2008 г., бр. 27, 42, 74, 82 и 93 от 2009 г., бр. 88 от 2010 г., бр. 9, 23, 47, 48 и 81 от 2011 г. и бр. 38 от 2012 г.) стажът, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗРЗИДЗМВР (ДВ, бр.

3

93 от 2009 г.), се зачитал за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. Последващата трансформация, засягаща статута на ГД „ПБС“ и в частност на Д. И. В., била предвидена с § 92 от ПЗРЗИДЗМВР, като с влизане в сила на закона-01.01.2011 година и вследствие на това заварените служебни и трудови правоотношения на държавните служители и лицата, работещи по трудово правоотношение, в Главна дирекция „Пожарна безопасност и спасяване“, в Главна дирекция „Гражданска защита“ и в звената „Пожарна безопасност и спасяване“ в областните дирекции на МВР, се преобразували съответно в служебни и трудови правоотношения на държавни служители и лица, работещи по трудово правоотношение, в ГДПБЗН гр.

София. В алинея първа на коментираната разпоредба изрично било предвидено, че създадената с този закон ГДПБЗН гр. София била правоприемник на активите, пасивите, правата и задълженията на ГД „Пожарна безопасност и спасяване“, на ГД „Гражданска защита“ и на областните дирекции на МВР за звената „Пожарна безопасност и спасяване“.

Въпреки структурните и организационни промени, по силата на законовите разпоредби и фикции, следвало да се приеме, че и стажът придобит при работодателите на Д. И. В. преди МВР, следвало да се зачете като стаж, придобит при същия работодател-МВР, като следвало да се има предвид при определяне размера на дължимото обезщетение. Окръжен съд Силистра не споделял доводите на ГДПБЗН гр. София, че в тези случаи на Д. И. В. се дължало обезщетение по КТ и по ЗДСл-за периода, когато той бил работил по трудово, съответно по служебно отношение при работодател, различен от МВР. Базирайки се на законодателните промени и факта, че през целия период от 2001 година до март 2022 година Д. И. В. бил заемал длъжности като главен инспектор, спасител, „ръководител на спасителна група“, „началник отдел

„Аварийно-спасителни дейности“, инспектор в сектор

„Пожарогасителна и спасителна дейност“ към РД “ПБЗН“-все функции, свързани с осъществяване на държавата дейност по защита на населението.

Правилно първоинстанционният съд бил приел, че по силата на законовите фикции правоотношението било приравнено на токова при един и същ работодател и приложима в случая била разпоредбата на чл. 235, ал. 1, т. 1 от ЗМВР. Според чл. 235, ал. 1 и ал. 2 от ЗМВР за обезщетението по чл. 234, ал. 1 от ЗМВР се вземали предвид прослужените години като държавен служител в МВР, без да се зачитал приравнения трудов стаж. Съгласно § 57 от ЗМВР (ДВ.

4

44/2012 година). стажът, придобит по ЗДСл и по КТ от служителите по § 64 от ПЗРЗИДЗМВР (ДВ, бр. 93 от 2009 година), се зачитал за работа при един и същ работодател, съответно орган по назначаване. Съгласно §. 64 ЗМВР (ДВ.

60/2009 година) държавни служители в служебни правоотношения и служители по трудови правоотношения с министъра на извънредните ситуации, които осъществявали функции, свързани със защита при бедствия и осигуряване на гражданите на достъп до службите за спешно реагиране чрез Националната система за спешно повикване с единен европейски номер 112 към датата на влизане в сила на Решението на Народното събрание за приемане на структурата на Министерския съвет на Република България (ДВ, бр. 60 от 2009 година), с което Министерството на извънредните ситуации се закривало, се назначавали в МВР без провеждане на конкурс и без да били налице специфичните изисквания на чл. 179, ал. 1, т. 4 и ал. 3. Видно било, че законът буквално изключвал приравнения трудов стаж от служебния стаж, който се зачитал при определяне на обезщетението за прослужени години в МВР. Но законът не казвал нищо за приравнения служебен стаж, а в случая Д.

И. В. непрекъснато бил работил в структурите на „Гражданска защита“ до пенсионирането и работата му през периода от 11.06.2001 година до 11.03.2022 година била все в системата на гражданска защита, като от 01.06.2003 година до 28.12.2009 година бил служебен стаж по ЗДСл, а след това от 28.12.2009 година до 11.03.2022 година бил служебен стаж по ЗМВР.

Налице била непълнота на закона, която следвало да се отстрани чрез тълкуване за установяване на точния му смисъл. Смисълът на така предвиденото обезщетение при пенсиониране било едно благодарственото плащане в полза на работника или служителя, когато той бил работил продължително във времето в полза на един и същ работодател, като израз на признателност за постоянството и усилията на работника или служителя. В този смисъл, като разновидност на субективно трудово право на работниците и служителите, не можело да се поставя в зависимост от това дали органът, в който била полагана работата, бил подлаган на различни трансформации в течение на времето, които не зависели от волята на служителите и затова по никакъв начин тези трансформации не можели да влияят на основанието за плащане на процесното гратификационно обезщетение. Съобразявайки всичко това, въззивният съд считал, че първоинстанционният съд бил достигнал до правилен краен извод, като бил приел, че в случая била приложимо 5 разпоредбата на чл. 234, ал. 1 от ЗМВР във връзка с чл. 235 от ЗМВР и на Д. И.

В. следвало да се присъди сумата в размер на 16 470.40 лева, представляваща обезщетение, в размер на 8 месечни възнаграждения по 2058.00 лева, за прослужените от него до 20 години, които ответникът не му бил заплатил при прекратяване на служебното правоотношение, заедно със законната лихва, считано от 03.06.2022 година до окончателното изплащане на задължението.