Решение № 478 от 17.07.2024, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 478 гр. София, 16.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 4-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова при участието на секретаря Александра В. Карамфилова като разгледа докладваното от Боян Цонев Касационно гражданско дело № 20238002103449 по описа за 2023 година

Производство по чл. 290 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото В. И. М. срещу решение № 58/03.02.2023 г., постановено по възз. гр. дело № 754/2022 г. на Благоевградския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 459/09.08.2022 г. по гр. дело № 2218/2021 г. на Благоевградския районен съд, са отхвърлени, предявените от жалбоподателя срещу Професионалната гимназия по строителство, архитектура и геодезия (ПГСАГ) „В. Левски“ - гр. Благоевград, обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ – за признаване за незаконно и отмяна на дисциплинарното уволнение на касатора-ищец, извършено със заповед № РД-08-682/28.06.2021 г. на директора на ответната гимназия; за възстановяване на жалбоподателя на заеманата преди уволнението длъжност „старши учител по физическо възпитание и спорт“ при ответната гимназия; и за осъждане на последната да заплати на ищеца обезщетение за времето на оставане без работа за срок от шест месеца, считано от 28.06.2021 г., в размер 8 532 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 27.08.2021 г. до окончателното `и изплащане; в тежест на касатора са възложени разноските за първоинстанционното производство.

В касационната жалба на ищеца се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон – 1 касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Изложеното в касационната жалба се поддържа от страна на касатора-ищец в молба от 11.06.2024 г., както и в писмена защита от 26.06.2024 г.

Ответната ПГСАГ „В. Левски“ - гр. Благоевград, в отговора си на касационната жалба поддържа съображения за неоснователност на жалбата.

С постановеното по делото определение № 1710/09.04.2024 г. касационното обжалване на въззивното решение е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, по следния процесуалноправен въпрос: длъжен ли е въззивният съд да обсъди и прецени всички доказателства по делото и да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, като изложи ясно и точно в мотивите към решението си, върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка и кои от тях кредитира и кои не.

Разрешение на въпроса е дадено в трайно установената многобройна практика на ВКС по тълкуването и приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Съгласно тази константна практика, въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор – в рамките, очертани с въззивната жалба, следва да изложи към решението си свои собствени ясни и точни мотиви, в които да определи правилно предмета на спора пред него, да отрази своята самостоятелна преценка на събраните по делото относими и допустими доказателства – поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи съображения кои от тях кредитира и кои не, както и направените въз основа на това обосновани фактически констатации, като посочи кои правно-релевантни обстоятелства приема за установени по делото, а също – и своите правни изводи по съществото на спора, като обсъди и даде обоснован отговор на направените от страните доводи и възражения.

Настоящият съдебен състав изцяло споделя това разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, предвид което намира, че касационната жалба е основателна.

Обжалваното въззивно решение е мотивирано в противоречие с така цитираната практика на ВКС и в нарушение на процесуалните разпоредби на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК. Окръжният съд единствено е възпроизвел същественото съдържание на процесната заповед № РД-08-682/28.06.2021 г. за дисциплинарното уволнение на ищеца, като само е посочил, че по делото са събрани писмени и гласни доказателства и са приобщени експертни заключения по допуснатите експертизи, но не е обсъдил никое от тези доказателства, нито е посочил кои от релевантните за спора обстоятелства приема за установени и кои не. По-натам в мотивите си въззивният съд е изложил „правни изводи“, в които е приел, че процесната заповед за дисциплинарното уволнение на ищеца е издадена при спазване на изискванията на чл. 193, чл. 194 и 195 от КТ; че процесните дисциплинарни нарушения са извършени от касатора-ищец, че те са тежки такива по смисъла на чл. 190, т. 7 от КТ и че ценени при условията на чл. 189 от КТ дават основание за налагане на найтежкото дисциплинарно наказание; приел е и че преди налагане на дисциплинарното наказание работодателят-ответник е поискал предварително съгласие за уволнението на ищеца от синдикалната организация при КТ „Подкрепа“ и че последната е депозирала до работодателя уведомление, с което дава съгласие за уволнението. При формирането на тези свои „правни изводи“ обаче въззивният съд отново не е обсъдил никое доказателство по 2 делото, нито множеството конкретни твърдения и доводи на касатора-ищец за незаконосъобразност на дисциплинарното уволнение, наведени с исковата молба и изрично поддържани във въззивната жалба, нито от мотивите към обжалваното решение става ясно кои от сочените от страните правно-релавантни факти са приети за установени и кои са недоказани. Предвид възприетото по-горе разрешение на поставения по делото процесуалноправен въпрос, изцяло основателни са касационните оплаквания на ищеца, че окръжният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила на чл.

12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 от ГПК, в резултат на което постановеният с въззивното решение краен резултат по правния спор е и напълно необоснован, тъй като макар и многословни, мотивите на въззивната инстанция са изцяло декларативни и неконкретни.

Частично основателни са и касационните оплаквания на ищеца за допуснати от въззивния съд (а преди това и от първата инстанция) процесуални нарушения във връзка разпределянето на тежестта за доказване и събирането на доказателства относно правнорелевантите факти за предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ.

В исковата си молба касаторът-ищец е изложил твърдения и доводи, че към датата на уволнението се е ползвал с тази закрила, в качеството си на председател на Регионалния синдикат „Образование“ (РСО) - Благоевград към КТ „Подкрепа“, както и че ответникътработодател не е поискал предварително съгласие от „КС“ на КТ „Подкрепа“ за дисциплинарното му уволнение. Също с исковата молба е представен протокол от 22.11.2019 г. за избора на ищеца за председател на РСО-Благоевград към КТ „Подкрепа“, като е направено и искане съдът да изиска от РСО-Благоевград към КТ „Подкрепа“ информация за заеманата от ищеца синдикална длъжност към 28.06.2021 г. (датата на уволнението), попада ли под закрилата по чл. 333, ал. 3 от КТ и дали е дадено предварително съгласие за уволнението му.

С отговора на исковата молба ответникът е изложил твърдения, че преди да наложи дисциплинарното уволнение – на 28.06.2021 г. е поискал, на основание чл. 333, ал. 3 от КТ, съгласие от синдикалната организация (СО) в ПГСАГ „В. Левски“ - гр. Благоевград, както и че такова съгласие е дадено на същата дата. С отговора на исковата молба са представени и двата документа – писменото искане на работодателя от 28.06.2021 г. до СО на КТ „Подкрепа“ при него - ПГСАГ „В. Левски“ - гр. Благоевград, както и писмено уведомление от 28.06.2021 г. на членовете на СО на КТ „Подкрепа“ в ПГСАГ „В. Левски“ - гр.

Благоевград, в което е посочено, че синдикалното ръководство на същата СО е взело решение за даване на съгласие за уволнението на ищеца.

С разпореждане от 14.10.2021 г. първоинстанционният съд е изготвил доклада си по делото, с който е указано, че в тежест на ищеца е да докаже, че се е намирал в трудово правоотношение с ответника, което е било прекратено; а в тежест на ответника е да докаже наличието на визираното в заповедта за уволнение фактическо основание за издаването `и, т.е. – елементите на фактическия състав на визираното основание за уволнение. Със същото разпореждане от 14.10.2021 г. първоинстанционният съд е уважил доказателственото искане на ищеца за изискване на информацията от РСО-Благоевград към КТ „Подкрепа“, като в отговор регионалният синдикат е изпратил по делото писмо с вх. № 6107/29.10.2021 г., в 3 което е посочено, че ищецът попада в приложението на чл. 333, ал. 3 от КТ и че не е постъпвало искане за предварително съгласие за уволнението му. В мотивите към първоинстанционното решение, макар да е възпроизведено същественото съдържание на посочените по-горе писмени доказателства, събрани по делото във връзка с предварителната закрила по чл. 333, ал. 3 от КТ, от правна страна са изложени единствено същите неконкретни и декларативни съображения, които са възпроизведени и в мотивите към обжалваното въззивно решение, – че преди налагане на дисциплинарното наказание работодателят-ответник е поискал предварително съгласие за уволнението на ищеца от синдикалната организация при КТ „Подкрепа“ и че последната е депозирала до работодателя уведомление, с което дава съгласие за уволнението.

С въззивната си жалба ищецът е навел изрични оплаквания както че първоинстанционният съд неправилно е приел, че ответникът-работодател е преодолял предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ, така и че първата инстанция е допуснала процесуално нарушение при разпределението на доказателствената тежест с доклада си по делото. В тази връзка са изложени доводи, че съобразно тежестта за доказване, ответникът-работодател не е доказал, че именно СО на КТ „Подкрепа“ в ПГСАГ „В. Левски“ - гр. Благоевград е компетентният синдикален орган, определен от централното ръководство на синдикалната организация, който да даде предварителното съгласие за уволнението на ищеца, съгласно чл.

333, ал. 3 от КТ. Позовавайки се на представеното и прието по делото писмо с вх. № 6107/29.10.2021 г. на РСО-Благоевград към КТ „Подкрепа“, във въззивната си жалба ищецът поддържа също, че предварителното съгласие е следвало да се поиска и да се даде, не от СО на КТ „Подкрепа“ в ПГСАГ „В. Левски“ - гр. Благоевград, а от РСО-Благоевград към КТ „Подкрепа“. Също във въззивната си жалба, ищецът е изложил и твърдения, че към датата на уволнението му той е заемал и длъжността „регионален секретар“ на Синдикалния регионален съюз (СРС) - Благоевград към КТ „Подкрепа“, поради което също се ползвал с предварителната закрила при уволнение по чл. 333, ал. 3 от КТ, като в подкрепа на това свое твърдение е представил служебна бележка от 17.08.2022 г. В откритото съдебно заседание, проведено на 17.11.2022 г., въззивният съд е оставил без уважение това доказателствено искане на ищеца, като е приел, че на първо място е настъпила преклузия и на следващо място – защото с оглед твърденията в исковата молба, вече са събрани доказателства пред първата инстанция.

От така установените данни и доказателства по делото следва, че още с исковата си молба ищецът е твърдял и е представил писмено доказателство, че се ползва от предварителната закрила при уволнение, в качеството си на председател на Регионалния синдикат „Образование“ (РСО) - Благоевград към КТ „Подкрепа“, т.е. – в качеството си на член на териториален и отраслов ръководен синдикален орган по смисъла на чл. 333, ал. 3 от КТ. В исковата молба и изобщо – в първоинстанционното производство, той не е навел твърдение да се ползва от тази закрила, и в качеството си на „регионален секретар“ на Синдикалния регионален съюз (СРС) - Благоевград към КТ „Подкрепа“. Такова твърдение за незаконосъобразност на уволнението му във връзка с предварителната закрила по чл. 333, ал. 3 от КТ е направено за първи път едва с въззивната му жалба, с която за първи път е 4 направено и доказателственото му искане за събиране на посоченото от него писмено доказателство в тази насока – служебната бележка от 17.08.2022 г., което е в нарушение на процесуалната забрана, установена с чл. 266, ал. 1 от ГПК. Следователно, въззивният съд не е допуснал процесуално нарушение като не е приел това писмено доказателство (служебната бележка от 17.08.2022 г.), тъй като то е неотносимо към предмета на спора по делото, очертан с исковата молба, а и доказателственото искане за него е и преклудирано, съгласно посочената разпоредба на чл. 266, ал. 1 от ГПК. Касационните оплаквания на ищеца в тази насока са неоснователни.