Решение № 3315 от 23.07.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3315 гр. Пловдив, 23.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети юли през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Николай Д. Голчев при участието на секретаря София Г. Чаушева като разгледа докладваното от Николай Д. Голчев Гражданско дело № 20245330106488 по описа за 2024 година

Съдът е сезиран с искова молба, подадена от Б. Г. С. срещу „Кеш Пойнт България” ЕООД, с която е предявен иск с правна квалификация чл. 124, ал. 1 ГПК, вр. чл. 19, ал. 4, вр. ал. 5 ЗПК, с който се претендира да бъде прогласена нищожността на клаузата на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № ***/ 14.03.2024г., сключен между страните, предвиждаща заплащането на неустойка в размер от 105, 37 лв. при непредоставяне на обезпечение от страна на заемателя в тридневен срок от сключването на договора, тъй като с включването на горепосочената сума, годишният процент на разходите по договора е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.

Ищецът поддържа, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № ***/ 14.03.2024г., по силата на който ответното дружество е предоставило на ищеца паричен заем в размер от 300 лева. Поддържа се, че в клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора била уговорена и неустойка, ако ищецът не осигури в тридневен срок от сключване на договора обезпечение под формата на едно или две физически лицапоръчители, които следва да отговарят на многобройни, кумулативно предвидени критерии в чл. 5 от договора или банкова гаранция. Изтъква се, че дължимата по чл.

11, ал. 1 от договора неустойка в размер от 105, 37 лв. не е включена в ГПР, въпреки че представлява сигурен разход за потребителя. Кредиторът не е включил този разход в ГПР по договора, като по този начин е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, което от своя страна води до нищожността на клаузата на чл. 11 от Договора. Сочи се и че по своето същество неустойката има характера на скрито възнаграждение за кредитора и именно поради това следва да бъде включена при формиране на ГПР.

Моли се предявеният иск да бъде уважен. Претендират се и сторените разноски.

В срока по чл. 131 ГПК, е депозиран писмен отговор от „Кеш Пойнт България” 1

ЕООД. Излага се становище за неоснователност на предявения иск. Изтъква се, че в договора ясно и недвусмислено са посочени всички разходи и такси, които следва да заплати длъжникът и месечният размер на дължимата погасителна вноска. Поддържа се, че законът не поставя изискване при договаряне на неустойка да се посочва кои вреди се компенсират чрез нея. Изтъква се, че в конкретния случай, кредиторът е оценил кредитния риск и е преценил, че за да гарантира вземанията си по договора, то следва да се предостави обезпечение от длъжника. Поддържа се, че вземането за неустойка не следва да е включва при формиране на ГПР по договора, доколкото същото е условно и би възникнало единствено при неизпълнение на поетото задължение от страна на длъжника. Тоест, ако длъжникът бе действал добросъвестно и бе осигурил обезпечение в договорения срок, то не би възникнало и вземането за неустойка. Моли се, така предявеният иск да бъде отхвърлен. Претендират се разноски. В случай, че исковата претенция бъде уважена, моли се да не бъдат присъждани разноски в полза на ищеца, тъй като се твърди, че инициирането на настоящото производство представлява злоупотреба с права. Възразява се и че не са налице предпоставките за договаряне от страна на ищеца на адвокатски хонорар, платим при условията на чл. 38, ал. 2 Закон за адвокатурата.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

От приобщените по делото доказателствени материали се изяснява, че между „Кеш Пойнт България” ЕООД и Б. Г. С. е възникнало правоотношение по повод на сключен Договор за потребителски кредит № ***/ 14.03.2024г., по силата на който на ищеца е предоставена сума в размер от 300 лева /л. 4- 7/. Отразеният в договора фиксиран лихвен процент е 50 %, а годишният процент на разходите е 65, 67 %.

Съобразно чл. 5 от Договора, в тридневен срок считано от сключването му, длъжникът следва да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1) поръчител (едно или две физически лица) или 2) банкова гаранция. Поръчителите следва да отговарят на установените в чл. 5, ал. 1 от договора, кумулативно поставени условия, а именно: в случай на един поръчител, последният да има осигурителен в размер на най- малко 7 пъти размера на минималната работна заплата за страната; в случай на двама поръчители, размерът на осигурителния доход на всеки един от тях трябва да е в размер на поне 4 пъти минималната работна заплата за страната; не са поръчители по други договори за заем, сключени от заемодателя; не са заематели по сключени и непогасени договори за заем, сключени със заемодателя; нямат кредити към банки или финансови институции с класификация различна от „редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от работодателя си или друг съответстващ документ за размера на получавания от тях доход. При неизпълнение в срок на горепосоченото задължение, съобразно чл. 11, ал. 1 от Договора, длъжникът следва да заплати на кредитора неустойка в размер от 105, 37 лева.

В подадения по делото отговор на исковата молба, ответникът признава, че при формиране на приложимия по договора годишен процент на разходите ( ГПР) не се включва вземането за неустойка в размер от 105, 37 лв. (л. 17 гръб от делото).

Предвид това, посоченото обстоятелство е отделено като безспорно и ненуждаещо се от доказване с доклада по делото.

По правните аспекти на спора:

Съобразно изложеното от фактическа страна, то не е налице съмнение, че между „Кеш Пойнт България” ЕООД като заемодател и Б. Г. С. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем в размер от 300 лв.

2

Заемодателят е небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства. Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният договор за паричен заем по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията на специалния закон- Закон за потребителския кредит (ЗПК).

Във връзка с гореизложеното, съдът счита за нужно да акцентира върху следното: срокът за погасяване на задълженията по процесния договор за кредит е 13 седмици. Въпреки това, съдът счита, че съответно приложение ще намерят нормите на ЗПК, тъй като съобразно чл. 4, ал. 1, т. 6 ЗПК, разпоредбите на закона не се прилагат при договори за кредит със срок за погасяване на задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Съдът счита, че в настоящия случай разходите по договора не са незначителни за потребителя, особено съпоставено с ниския размер на усвоената по договора сума. Предвид изложеното, при обсъждане на твърденията на ищеца за частична недействителност на договора за кредит, съответно приложение намират нормите на ЗПК.

Съобразно нормата на чл. 19, ал. 4 ГПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Ал. 5- та на чл. 19 ЗПК (ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г.) разписва, че клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

Съгласно чл. 11, ал. 1 от Договора за кредит, при непредставяне в определения тридневен срок от страна на потребителя, на обезпечение в полза на кредитора, към дължимите суми се начислява и неустойка в размер от 105, 37 лева. Разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от договора, възлага в тежест на кредитополучателя да осигури едно или две физически лица- поръчители (които следва да отговарят на множество, кумулативно поставени условия, посочени във фактическата част от настоящото изложение) или обезпечение под формата на банкова гаранция за период от 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по приложимия към договора за кредит погасителен план. Прочитът на съдържанието на клаузите на чл. 11 и чл. 5 от Договора и съпоставянето им с естеството на сключения договор за паричен заем, налага разбирането, че по своето същество „неустойката“ представлява скрито възнаграждение за кредитора. Изискванията, които клаузите на чл. 11, ал. 1, вр. чл. 5 от Договора за кредит възвеждат за потребителя са на практика неосъществими за него, особено в светлината на обстоятелството, че той търси бързо кредитно финансиране и то в нисък размер (300 лв.). Не само правно, но и житейски необосновано е да се счита, че потребителят ще разполага със съответна възможност да осигури, което и да било от горепосочените обезпечения и то само в тридневен срок от сключването на договора за кредит. Тоест, поставяйки изначално изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели единствено да се обогати. Същевременно, кредиторът не включва т.нар. от него „неустойка” при формиране на ГПР по договора (обстоятелство, което се признава изрично от кредитора- ответник в отговора на исковата молба). Съобразно изложеното, то явен е стремежът на кредитора да заобиколи по този начин нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Тези изводи на съда са красноречиво илюстрирани и от факта, че самият кредитор, в погасителния план към договора (л. 7 гръб) изначално добавя вземането за „неустойка 3 при липса на обезпечение” към всяка анюитетна вноска. В тази връзка, явно е кредиторовото очакване, че длъжникът не би могъл да покрие изискването за осигуряване на обезпечение. Именно предвид гореизложеното, то съдът счита, че вземането за неустойка, на практика представлява скрито възнаграждение за кредитора и като такова е следвало да бъде включено в годишния процент на разходите.

Впрочем, невключването на вземането за неустойка към разходите по договора следва да се окачестви като нелоялна и по –специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО ( директивата адресира нелоялните търговски практики ), тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай в договора е посочено, че ГПР е 65, 67 % (която величина сама по себе си надхвърля определяния в чл. 19, ал. 4 ЗПК максимум), но от съдържанието му не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран самият ГПР. Нещо повече- както вече бе коментирано, предвид предпоставките, при които става изискуема разписаната в чл. 11, ал. 1 от Договора „неустойка”, то тя е с характер на възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР. Ярко впечатление оставя и обстоятелството, че дължимата неустойка при непредставяне на обезпечение е в размер, който е почти половината от чистата стойност на усвоения от ищеца финансов ресурс. Впрочем, след като неустойката е в размер от 105, 37 лв. и не е включена при формиране на ГПР, то с включването й ГПР би нараснал значително над законово установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК лимит (който вече е превишен и без да се включва неустойката). В случая, акцентът се поставя не само върху факта, че в тежест на потребителя се възлага заплащането на допълнително възнаграждение за ползвания финансов ресурс, но и върху обстоятелството, че ако това обстоятелство му бе известно (чрез изначалното му включване в разходите по кредите), то той не би сключил договора. На практика, клаузата на чл. 11, ал. 1 от договора единствено води до допълнително увеличаване на задълженията на потребителя (увеличава относителната финансова тежест на договора), като дава възможност на кредитора да капитализира допълнителен приход от присъща му дейност (дейността по оценка на кредитоспособността на длъжника е такава, която следва да се осъществи от кредитора). Отделно от това, по този начин се прехвърля изцяло върху длъжника рискът от неизпълнение на задължението на 4 кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. Последното се явява в директно противоречие с чл. 8, § 1 от Директива 2008/48 и разясненията, дадени в § 40- 46 от Решение на СЕС (четвърти състав) от 27.03.2014г. по дело C‑565/12 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание член 267 ДФЕС от Tribunal d’instance d’Orléans (Франция).