Решение № 1086 от 19.01.2026, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 1086 гр. София, 19.01.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ГЕРГАНА К. Г.А при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. Г.А Гражданско дело № 20251110130837 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба, с която С. Т. Т., ЕГН: **********, с адрес: ******************************, е предявил срещу *****************, ЕИК:

****************, със седалище и адрес на управление:

*******************************, в условията на обективно съединяване следните искове: установителни искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД /противоречие с добрите нрави/, евентуално чл. 26, ал. 1, предл. 1, вр. с чл. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК /противоречие със закона/, чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД, вр. с чл. 19, ал. 4 /заобикаляне на закона/ за прогласяване нищожността на Договор за потребителски кредит № 1060125 от 23.04.2024г., в условията на евентуалност чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД /противоречие с добрите нрави/ за прогласяване нищожността на чл. 11 от Договор за потребителски кредит № 1060125 от 23.04.2024г., в условията на кумулативност осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 2 388 лв., представляваща платена при изначална липса на основание сума по Договор за кредит № 1060125 от 23.04.2024г.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 23.04.2024 г. е сключил със ***************** Договор за потребителски кредит № 1060125, по силата на който му била отпусната заемна сума в размер на 1 500 лв. при посочен ГЛП 50 %, ГПР – 62.84 % срещу насрещното задължение да върне заемната сума, договорна лихва и неустойка за непредоставяне на обезпечение на 12 погасителни вноски.

Поддържа, че така сключеният договор за кредит е нищожен поради противоречие с добрите нрави, тъй като уговорената възнаградителна лихва надвишава трикратно размера на законната лихва за забава. Като самостоятелно основание за нищожност посочва, че в отбелязания ГПР не е включена предвидената в чл. 11 неустойка, както и че липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР и кои конкретни разходи се включват в тази величина. В условията на евентуалност счита за недействителна клаузата, регламентираща неустойка за непредоставяне на обезпечение, тъй като излиза извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Навежда доводи, че кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до скрито оскъпяване на кредита и по естеството си представлява допълнителен източник на доход за кредитора. Твърди, че към 1 момента на предявяване на исковата молба е погасил изцяло дължимите суми по кредита, като е извършил плащане в размер на 3 888 лв., от които: 1 500 лв. за главница, 572,72 лв. – договорна лихва и 1 815,28 лв. – неустойка. Счита, че дължи единствено чистата стойност по кредита, а сумата от 2 388 лв. е заплатена при начална липса на основание, поради което в негова полза е възникнало притезание за нейното възстановяване. Моли за уважаване на исковите претенции. Претендира разноски.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е депозирал отговор на исковата молба, с който излага становище за неоснователност на предявените искове. Релевира възражение, че договорът за потребителски кредит отговаря на изискванията на ЗПК, като твърди, че клаузите са ясни, разбираеми и индивидуално уговорени. Не оспорва, че неустойката за непредоставяне на обезпечение не е включена в ГПР. Поддържа, че неустойката не следва да се включва в ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи в ГПР компонентите към датата на сключване на договора, а неустоечното задължение е възникнало след сключването му. Твърди, че ищецът е имал правна възможност да влияе върху формулировката на уговорката за неустойка, както и право на отказ от договора, от които възможности не се е възползвал. Възразява, че оспорените клаузи са равноправни, тъй като потребителят е бил предварително наясно с икономическите последици от сключването на сделката, доколкото страните са обвързани от три договора за идентични кредитни продукта. Не оспорва получаването на процесната сума. Моли за отхвърляне на исковите претенции, а при уважаване на предявените искове да не бъдат възлагани в негова тежест разноски, тъй като ищецът злоупотребявал с процесуалните си права. Претендира разноски.

Ищецът, редовно призован в открито съдебно заседание, не се явява, не се представлява. С молба с вх. № 366832/10.11.2025г. поддържа исковата молба и моли за уважаване на исковете.

Ответникът *****************, редовно призован в открито съдебно заседание, не изпраща представител. С молба с вх. № 355788/30.10.2025г. поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на исковете.

Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото писмени доказателства на основание чл. 235, ал. 2 от ГПК, и по свое вътрешно убеждение, съгласно чл. 12 от ГПК, намира от фактическа и правна страна следното:

Предявените искове намират своето правно основание, както следва: главният иск в нормата на чл. 26, ал. 1, пред.3 от ЗЗД, вр. чл. 146, ал. 2, вр. чл. 143 от ЗЗП, а предявените при евентуалност в нормите на чл. 26, ал.1, пред.1 и пред.2 от ЗЗД, като тези искове са съединени с иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД, като съгласно правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, в тежест на ищеца бе да докаже, правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си последици, a именно, че е предоставил, а ответникът е получил процесната сума в размер на 2388,00 лв. без да е имало основание за извършване на престацията.

Ответникът в срока по чл. 131 от ГПК признава осъществяването на релевантния за спора факт, че между страните е сключен на 23.04.2024г. договор за потребителски кредит № 1060125, по силата на който е отпуснал на ищеца заемна сума в размер на 1500,00 лева, при ГЛП от 50% и ГПР от 62,84%, срещу насрещното задължение ищецът да върне заемната сума на пет месечни вноски от 62,50 лева и седем от 251,46 лева на 23-то число от месеца.

Не се оспорва и факта, че в изпълнение на задълженията си по договора ищецът е заплатил сума в размер на 3888,00 лева, както и твърдението на ищеца, че сумата за неустойка не е включена в ГПР. В чл. 5.1 и 2 от договора, приет по делото, страните уговорили, че заемателят се задължава в срок от три дни, считано от усвояването на заемната сума да предостави обезпечение: поръчител или банкова гаранция /или поне едно от изброените/. В чл. 11.1 от договора страните уговорили, че при неизпълнение на задълженията по чл. 5.1 и т.2 заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1815,28 лева, която се начислява автоматично от заемодателя, като с подписването на договора заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Уговорено било, че начислената неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.

2

След преценка на събрания по делото доказателствен материал /процесният договор, СЕФ и погасителен план/ и на изявленията на страните, съдът намира, че в процесния договор се съдържат клаузи, установяващи допълнителни задължения за заемополучателя за заплащане на неустойка, поради неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение, които задължения представляват допълнително установено възнаграждение за заемодателя. Съдът намира, че в случая клаузата за неустойка по чл. 11, ал.1 от договора е нищожна. Оценката на платежоспособността на кандидат заемателя е на риск и отговорност на заемодателя. Това следва от нормата на чл. 16, ал. 1 ЗПК, според която преди сключване на договор за кредит кредиторът оценява кредитоспособността на потребителя въз основа на достатъчно информация, в това число информация, получена от потребителя и ако е необходимо извършва справка в ЦКР или в друга база данни, използвана в Република България за оценка на кредитоспособността на потребителите. В конкретния случай с договора рискът за кредитора от неизпълнение на собственото му задължение за проверка и съблюдаване на съответна дисциплина с цел неотпускане на необезпечени кредити се прехвърля по недопустим начин на заемополучателя/потребител. Логиката на законодателя е кредиторът да провери платежоспособността на длъжника и ако има съмнение в нея, да поиска обезпечение и едва след като то стане факт да отпусне кредита. Същевременно размерът на неустойката, която кредитополучателят се задължава да заплати при непредставяне в срок на обезпечение, отговарящо на изискванията, е необосновано висок в сравнение с отпуснатия кредит от 1815,12 лева, като се равнява на сума надвишаваща половината от размера на главницата. Ето защо съдът намира, че в случая е налице специфичното основание за неравноправност по чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП, както и общите предпоставки за неравноправност на клауза в потребителски договор съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП – клауза във вреда на потребителя /т.е. клауза, чрез която се злепоставят интересите на потребителя/, значително неравновесие между правата и задълженията на страните, което е в ущърб на потребителя, и накърнено изискване за добросъвестност. На следващо място, съдът намира, че т. нар. „неустойка“ в действителност представлява скрита възнаградителна лихва. В тази връзка съдът съобрази, че нейното начисляване фактически е започнало още от момента на сключване на договора, което е видно от приложение 1 към договора, а именно погасителен план към Договор за кредит № 1060125, е бил уговорен и размерът на вноската с неустойка. Освен изложеното, обстоятелството, че в договора е предвидено разсрочването на „неустойката“, също води до обоснован извод, че изначално кредиторът е имал оправданото очакване, че такава „неустойка“ ще бъде дължима от потребителя, защото той няма да може да изпълни поставените към него изисквания, и кредиторът ще се облагодетелства, като получи т. нар. „неустойка“, която в действителност представлява негова сигурна печалба по отпуснатия кредит. По този начин тази неустойка се превръща в инструмент не за обезщетяване, а за обогатяване на кредитора, тъй като за длъжника възниква задължение за заплащане на допълнителни суми към него. Не може да се приеме, че по този начин кредиторът се обезщетява за риска от евентуална неплатежоспособност на длъжника. Елиминирането и/или минимализирането на този риск зависи само от кредитора, който, изпълнявайки чл. 16 ЗПК, следва да извърши съответната оценка, като или не отпусне кредита, или го отпусне при достатъчно да гарантира изпълнението му обезпечение. С въвеждането на процесната клауза от договора фактически се създава допълнително обезщетение за кредитора при неизпълнение на договора, което противоречи на нормата на чл. 33, ал. 1 ЗПК, повеляваща, че при забава на заемателя-потребител кредиторът има право да получи само лихва върху неплатената част от задължението. Налице е както противоречие с нормите на закона, така и въведен с договора механизъм за неговото заобикаляне, поради което клаузата за неустойка по чл. 11, т.1, вр. чл. 5, т.1 от договора е нищожна поради нейната неравноправност и неустойка не се дължи на основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Няма пречка материално-правно атакуваната сделка да страда от различни пороци, всеки от които да е отделно основание за обявяване на нищожността. В такъв случай основанията ще съществуват едновременно, но правният резултат от уважаването на иска на едно от въведените основания, по принцип ще изключва интереса от обявяване на нищожност на другите основания. Съгласно константната съдебна практика определяне 3 основанието на предявения иск е процесуално задължение на съда, като той извършва и преценка за съотношението, в което се намират помежду си съединените искове, без да е обвързан от изявлението на ищеца относно обективното съединяване на исковете. Ако сделката/клаузата е недействителна на едно основание, предвидено в закона, е безпредметно прогласяването на нейната недействителност на друго основание /Решение № 198/10.08.2015 г. по гр. д. № 5252/2014 г. на ВКС; Решение № 199/12.07.2016 г. по гр. д. № 583/2016 г. на ВКС, IV г. о.; Решение № 40/07.04.2020 г. по гр. д. № 2383/2019 г. на ВКС, IV г. о. и др. /. От съвкупната преценка на всичко изложено по-горе следва извода, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на договора, а оскъпяване на заема чрез кумулиране на скрито възнаграждение под формата на неустойка, което обяснява и уредената още при сключването на договора клауза, предвиждаща неустойката да се прибавя към погасителните вноски. Всичко това не води до извод и че процесната клауза е уговорена индивидуално.