Решение № 4751 от 29.11.2024, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 4751 гр. Пловдив, 29.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Руска Ат. Андреева при участието на секретаря Мария Г. Христова като разгледа докладваното от Руска Ат. Андреева Гражданско дело № 20235330107734 по описа за 2023 година намира следното:

Производството е по реда на чл. 235 и сл. ГПК.

Предявен е иск от А. К. З. срещу „СТИК КРЕДИТ“ АД с правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК за установяване на недействителността на клаузата на чл. 17 от сключения между страните договор за потребителски кредит № ............., както и иск справно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца парична сума в размер на 1045,85 лева, недължимо платена по недействителната договорна клауза.

Ищецът твърди, че между него, в качеството му на заемател и ответника „СТИК КРЕДИТ“ АД, в качеството на заемодател, бил сключен договор за потребителски кредит № .......... В чл. 17 от договора било предвидено потребителят да заплати неустойка в размер на 0,9 % от стойността на усвоената сума по кредита за всеки ден, в който не е изпълнено задължението му да предостави на кредитора обезпечение по кредита. Тази клауза била недействителен поради нарушаване на разпоредбите на ЗПК (чл.

21, ал. 1 от ЗПК, вр. чл. 19, ал. 4 от ЗПК) – тя съставлявала скрито възнаграждение за кредитора и следвало да се включи в ГПР, но това не било сторено с цел да се заобиколи изискването на чл. 19, ал. 4 от ЗПК за максимален размер на същия. Било постигнато значително неравновесие в правата на страните по договора във вреда на потребителя – потребителят не могъл да се запознае при сключването на договора със съдържанието на клаузата (чл. 143, т. 10 от ЗПК). Изложените множество основания за недействителност на клаузата за неустойка са наведени при условията на 1 алтернативност – на ищеца е все едно кое от тях ще възприеме съдът, стига да признае недействителността на някое. Платената от потребителя по тази недействителна договорна клауза сума в размер на 1045,85 лева следвало да се върне от кредитора като получена без основание. Претендират се разноски.

В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника „СТИК КРЕДИТ“ АД. Ответникът оспорва иска като неоснователен по основание и размер. Не оспорва сключването на договора и включването в него на договорна неустоечна клауза с посоченото съдържание.

Твърди обаче, че клаузата е действителна и всяка сума, която е получил въз основа на нея, е получена на годно основание. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност и като взе предвид становищата на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото между страните не са спорни обстоятелствата относно сключването на процесния договор, условията по кредита – че се касае до отпусната сума в размер на 1200 лева при ГЛП 36 % и ГПР 42,58 %, както и факта на усвояване на кредитния лимит от ищцата. Тези обстоятелства документално се установяват и от представените писмени доказателства – договор за кредит, погасителен план, СЕФ, ОУ, неоспорено нареждане за банков превод. В чл. 7 от договора е уговорено, че заемателят се задължава в 3-дневен срок от усвояване на сумата по договора да представи на заемодателя едно от следните обезпечения: поръчител, който трябва да отговаря на определени изисквания или банкова гаранция с конкретно определени параметри. В чл. 17 от договора е уговорено, че ако заемателят не изпълни задължението си да предостави обезпечение в срока, то той дължи неустойка в размер на 0,9 % от усвоената сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Видно от погасителния план, тази неустойка е предвидено да се заплаща на равни вноски, ведно с погасителните такива по кредита.

По делото изготвено заключение от вещо лице – счетоводител, което съдът кредитира като пълно и компетентно изготвено. От него се установява, че потребителят е заплатил на кредитора по договора за кредит парична сума в общ размер на 2259,31 лева, от която 1200 лева са погасили чистата стойност по кредита (главницата), 228,62 лева – възнаградителната лихва, а 830,69 лева – неустойката за непредоставено обезпечение. Установява се също така, че при изчисляване на посочения в договора размер на ГПР е взет предвид единствено разходът за възнаградителна лихва, но не и разходът за неустойка за непредоставен обезпечение; ако последният разход се вземе предвид, то кредитът би се оскъпил допълнително с 69,22 %.

По правото:

По иска за недействителност на клаузата за неустойка:

Като взе предвид характеристиките на съглашението, което се сочи като основание за престацията, и на страните по него, съдът намира, че се касае до договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК – кредитодателят е небанкова финансова институция, а кредитополучателят е физическо лице, 2 което е сключило договора за задоволяване на свои лични потребности; липсват данни да действало с оглед на професионалната си дейност.

Потребителят А. З. се ползва от защитата, която императивните норми на закона предоставят.

За да избегне заплащането на уговорената в договора неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, потребителката следва да осигури в изключително кратък срок – само три дни – един от два лимитативно изброени варианта на обезпечение – поръчителство от едно или две лица със съответни нива на доход или банкова гаранция. НеобхоД. е не само това, а и поръчителите, да отговарят на множество други високи изисквания. Предвид изложеното, може да се направи обоснованият извод, че кредитодателят е поставил практически неизпълними за уговорения кратък срок изисквания, които са и икономически неоправдани с оглед сравнително ниската стойност на отпуснатата сума – 1200 лева. От тук следва, че възникването на вземането по неустоечната клауза за финансовата институция–кредитор е предвиД. и очаквано.

Правната теория и съдебната практика единодушно приемат, че смисълът на обезпеченията е да се предпази кредиторът от последиците от длъжниковото неизпълнение. От факта, че кредитът е останал необезпечен, за кредитора не могат да произтекат други вреди, освен тези, чието настъпване се „покрива“ от уговарянето на обезпечение по принцип, а именно – дългът да не бъде изпълнен. Като се скрепва с неустойка (при това – значителна по размер с оглед размера на дълга) неизпълнението на задължението на длъжника да предостави обезпечение, се постига единствено фактическо увеличение на размера на дълга. При това положение, макар и формално задължението по чл. 7 от процесния договор за потребителски кредит да е уговорено като неустоечно, всъщност то създава основание за едно допълнително плащане в полза на кредитодателя. То оскъпява кредита и е следвало да се включи в ГПР. Това не е сторено, тоест посоченият в процесния договор за кредит размер на ГПР (42,58 %) не отговаря на действителния.

Посочването на различен от действителния ГПР не може да се приеме за изпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Изложеното води до извод за недействителност на договора за кредит съгласно чл. 22 от ЗПК. В този случай кредитът се счита освободен от лихви и такси (чл. 23 от ЗПК).

Ако кредиторът беше включил уговореното като „неусточено“ задължение по чл. 17 от договора в ГПР, каквото е изискването на ЗПК, то щеше да е видно prima facie противоречието на договора с чл. 19, ал. 4 от ЗПК – вещото лице посочва, че тогава кредитът би се оскъпил с допълнителни 69,22 %. В този случай отново би се активирала защитната разпоредба на чл.

23 от ЗПК и кредиторът не би получил нищо, освен чистата стойност на кредита.

За да избегне тези негативни последици, кредиторът е уговорил формално като неустойка за неизпълнение на задължение, отделно от възнаградителната лихва, едно плащане в своя полза. По този начин чрез позволени действия (сключване на договор за кредит, уговаряне на неустойка в договора за кредит) е постигнат забранен от правото резултат – общият 3 разход по кредита за потребителя надвишава императивния лимит на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

На изложеното основание – заобикаляне на закона, атакуваната договорна клауза е недействителна. Тя не може да бъде недействителна на повече от едно основание, поради което е безпредметно да се обсъждат останалите доводи на ищеца в тази насока.

Въз основа на всичко гореизложено, искът за недействителност на процесната договорна клауза се намира за основателен и следва да се уважи.

По иска за недължимо платено:

За да бъде уважен искът с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за връщане на даденото без основание, ищецът е необхоД. да докаже единствено даването, а ответникът – основанието да го задържи (в този смисъл изрично напр. решение № ............ на ВКС по гр. д. № 896/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Г.... М..........; определение № 421 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М....П..........).

Следва да се отбележи, че искът по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД е един и по настоящото дело не се касае до същинско евентуално съединяване на искове (в този смисъл определение № 421 от 25.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 592/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията М.... П.......... решение № 227 от 22.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 896/2018 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Г.... М........).

Принципно правило е, че при заявена кондикционна претенция по чл. 55 от ЗЗД без значение е основанието, на което ищецът смята да е плащал – искът е на извъндоговорно основание и ответникът следва да върне всичко, което му се търси като получено без основание. В конкретния случай обаче е налице специфика - предмет на делото, така както е въведен от ищеца, е единствено заплатената без основание по признатата за недействителна клауза на чл. 17 от договора за допълнителни услуги парична сума. Поради това съдът следва да установи в какъв размер са постъпленията по това перо на дълга. Друг щеше да бъде случаят, в който се твърди недействителност на целия договор и се иска връщане на даденото по него – тогава ответникът щеше да бъде длъжен да върне всяка сума, която държи без основание, надвишаваща чистата стойност по кредита (чл. 23 от ЗПК), без да е от значение по кои пера на дълга я е отнесъл.

Предвид горното, от приетото заключение на вещото лице-счетоводител се установява, че по признатата за недействителна клауза на чл. 17 от договора ищцата А. З. е заплатила на ответника парична сума в размер на 830,69 лева.

Ответникът следваше да докаже, че има основание да задържи платената сума. Това в случая не бе сторено – защитните правни доводи на страната са неоснователни, доколкото касаят основно валидността на атакуваната договорна клауза. А тя се призна за недействителна.

Въз основа на изложеното, искът за връщане на недължимо платено се намира за доказан по основание и размер, респ. ответникът следва да бъде 4 осъден да възстанови сумата, която е получил без основание по признатата за недействителна договорна клауза, в размер на 830,69 лв. За горницата до пълния предявен размер от 1045,85 лева искът следва да се отхвърли. Следва да се уважи искането за присъждане на законна лихва върху присъдената сума от датата на завеждане на иска до окончателното изплащане. Същото се явява правоувеличаваща последица на предявяването на иска и е своевременно заявено.

По разноските:

С оглед изхода от спора на А. З. по съразмерност следва да се присъдят разноските за производството в размер на 199,80 лева, включващи държавна такса и възнаграждение за вещо лице. Към съда е отправено искане да присъди възнаграждение в по реда на чл. 38, ал. 2 от ЗАдв от процесуалния представител на г-жа З.. Настоящият състав намира, че съответен на фактическата и правна сложност на делото е хонорар в размер на 500 лева, от които следва да се присъдят на процесуалния представител по съразмерност 370 лева.

За отхвърлената част на иска на ответника не се присъждат разноски, доколкото се касае за иск за защита на потребител (аргумент от решение на СЕС от 16 юли 2020 година по съединени дела C‑224/19 и C‑259/19).