Решение № 353 от 26.03.2025, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 353 гр. София, 26.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 16 -ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Величка Борилова

Зорница Гладилова при участието на секретаря Росица Й. Вьонг като разгледа докладваното от Анелия Маркова Въззивно гражданско дело № 20251000500174 по описа за 2025 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258-273 ГПК.

Срещу решение № 5059 от 03. 09.2024 г. по гр.д.№ 707 по описа за 2023 г.

СГС, ГО, I-20 - ти състав са постъпили въззивни жалби от:

1-въззивна жалба от Прокуратура на Република България, ответник в производството пред СРС, като решението на първата инстанция се обжалва в частта, в която е уважен иска по чл.2, ал.1,т.3, предл.първо от ЗОДОВ за сумата от 12 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление по чл.321, ал.3, пр.2 и предл.4, т.2 вр. с ал.2 НК, по което ищецът С. Е. П. е оправдан с присъда № 24 от 03.07.2020 г., постановена по нохд 2374 по описа за 2018 г. на СпНС, влязла в сила на 21.07.2020 г.

Излагат се доводи, че решението на СГС е неправилно и необосновано.

Сочи, че от така събраните по делото доказателства не се установявали търпените от ищеца неимуществени вреди, нито че същите са в пряк и непосредствен резултат от обвинението. В този смисъл не били доказани 1 предпоставките за уважаване на ищцовата претенция, а доказателствената тежест се носела именно от ищеца. По делото липсвали доказателства за наличие на трайни увреждания в психичното и физическото състояние на ищеца, който да са последица от повдигнатото му обвинение. Липсвали доказателства за уронване на престижа, личното достойнство, доброто име, злепоставяне пред обществото, накърняване на професионалната репутация на ищеца, както и същите да са в пряк резултат от процесното обвинение.

Първоинстанционният съд бил изложил фактическа обстановка, но не бил посочил от кои доказателства по делото се установява същата. Съдът не бил обсъдил правилно вида, характера и интензитета на неимуществени вредикои от тях били обикновени и кои не. Съдът не бил съобразил, че конкретните обстоятелства изключвали сами по себе си причинно-следствената връзка между уронването доброто име на ищеца и неоснователното обвинение. Това било довело до неправилно и неоснователно завишаване на глобалния размер на обезщетението, което Прокуратурата е осъдена да заплати. В решението само било посочено, че обезщетението се определя с оглед периода, през който е продължило наказателното производство. Още повече, че по делото не били събрани доказателства ищеца да е търпял притеснения, тревоги и неудобства в резултат на обвинението, които да надвишават житейски обичайните. Затова счита, че при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е нарушен чл.52 ЗЗД, тъй като същото не отговаряло на критерия за справедливост. В този смисъл в обжалваната си част първоинстанционното решение било в противоречие с приетото в т.11 от ПВС №4/1968 г. на ВС.

Иска се обжалваното решение да бъде отменено и вместо това претенцията на ищеца за неимуществени вреди да бъде отхвърлена като недоказана и неоснователна или при условията на евентуалност да се намали размера на обезщетението за неимуществени вреди при съобразяване с критериите по чл.52 ЗЗД.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ищеца пред СГС- С. Е.

П.. В хода на производството се излага становище за нейната неоснователност и правилност на постановеното решение в частта, в която претенцията му е била уважена.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е бил уведомен на 10.09.2024 г.

2

Въззивната жалба е подадена на 18.09. 2024 г.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

2-въззивна жалба от ищеца пред СГС- С. Е. П. .

Решението се обжалва в частта , в която претенцията му по чл. 2, ал. 1, т. 3, ЗОДОВ за неимуществените вреди е отхвърлена за разликата над 12 000 лв. до пълния предявен размер от 150 000 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане, както и в частта в която е отхвърлен иска за имуществени вреди за разликата над присъдената сума от 8 000 лв. до пълния предявен размер от 10 822,26 лв., ведно със законната лихва от датата на завеждане на исковата молба до окончателното изплащане.

Излагат се доводи за неправилност на така постановеното от СГС, решение. Относно присъденото обезщетение за неимуществени вреди въззивникът счита, че решението не е съобразено с чл.52 ЗЗД и критерият за справедливост. Така определеното обезщетение не съответствало и на установената съдебна практика, както и на социално-икономическите условия на живот в България през времевия период, за който се претендират вредите.

Сочи, че събраните по делото доказателства подкрепяли твърденията му за претърпени емоционални и психологически терзания, накърнената му чест и достойнство, както и опетняването на доброто му име. Съдът бил изложил, че се касае до незаконно обвинение в извършване на тежко умишлено престъпление в област в която, изискванията на обществото за почтеност и спазване на законите са изключително завишени и същевременно определил занижен размер на обезщетението за търпените от ищеца неимуществени вреди. Относно претенцията за имуществени вреди счита, че неправилно съдът е отхвърлил претенцията му относно разходите за гориво, сторени за периода от 03.07.2017 г.- 03.07.2020 г. Счита извода на СГС, че по делото от страна на ищеца не били ангажирани доказателства за тези разходи, както и за причинно-следствена връзка с воденото срещу него наказателно производство, за неправилен. Сочи, че бил ангажирал доказателства за осъществени от него общо 22 пътувания от Бургас до София и обратно. 13 от тези пътувания били сторени с личния му автомобил, за което бил ангажирал фискални бонове.

3

Разходите възлизали на стойност 2 122,26 лв. Останалите 9 пътувания били реализирани с помощта на друг подсъдим като двамата си поделяли разходите за гориво; направените от него възлизали на стойност от 700 лв.

Иска се решението да бъде отменено в обжалваната част и претенциите да се уважат в пълен размер. Претендират се разноски.

По въззивната жалба не е постъпил отговор от ответника пред СРСПрокуратура на Република България. В течение на производството се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност на първоинстанционното решение в частта, в която ищцовите претенции са били отхвърлени.

По допустимостта на въззивната жалба:

За обжалваното решение въззивникът е уведомен на 30.09.2024 г.

Въззивната жалба е подадена на 14.10. 2024 г.

Следователно същата е в срока по чл.259, ал.1 ГПК.

Налице е правен интерес от обжалване.

Следователно въззивната жалба е допустима.

По основателността на въззивните жалби:

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

След служебно извършена проверка въззивната инстанция приема, че обжалваното решение е постановено във валиден и допустим процес.

По доводите във въззивната жалба:

За да постанови решение в обжалвания смисъл, СГС е счел,че от страна на ищеца са доказани предпоставките на чл.2, ал.1,т.3 ЗОДОВ. Ищецът бил обвинен в извършване на престъпление по чл. 321, ал. 3 пр. 2, вр., ал. 2 от НК , за което престъпление бил оправдан с присъда по НОХД № 2374/2018 г. на Специализиран наказателен съд, влязла в сила на 21.07.2020 г. Отговорността била следствие от задължението на прокуратурата да повдига и поддържа в съда обосновани обвинения, както и от задължението й да доказва и установява пред съда виновността на привлечените към наказателна отговорност лица. Именно неизпълнението на това задължение независимо по 4 какви причини б и л о осъществено давало основание за възникване на гаранционната отговорност на прокуратурата по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ. Прокуратурата не можела да се освободи от отговорност по реда на ЗОДОВ, установявайки, че нейните служители са действали добросъвестно.

Крайният акт, с който се определяла законосъобразността или не на обвинението представлявал а влязлата в сила оправдателна присъда. Именно с нея се констатирало незаконосъобразността на обвинението. Евентуалната незаконосъобразност на обвинението б и л о основание за търсене на обезщетение, доколкото в хода на наказателното производство върху лицата б и л и упражнявани мерки на процесуална принуда и б и л и създавани допълнително стресиращи фактори. Законът предвиждал отговорността за държавата за вреди причинени от действията на нейните органи, което означавло, че между двете трябва да съществува причинно следствена връзка, а това следвало и от разпоредбата на чл. 51, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД .

Същевременно не било въведено предположение за съществуването на такава връзка, поради което по силата на чл. 154, ал. 1 от ГПК същата трябвало да бъде доказана от ищеца, извън случаите, когато се претендирали вреди в рамките на обичайните такива. В случаите, когато се твърдели причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение то те трябвало да бъдат доказани от ищеца по силата на чл. 154, ал.

1 от ГПК. Обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ б и л о за увреждане на неимуществени права, блага или правнозащитими интереси. Вредите се изразявали в нравствените, емоционални, психически, психологически терзания на личността; накърнената чест, достойнство, добро име в обществото. Целта на обезщетението била не да поправи вредите, а да възстанови психическото, емоционално и психологическо равновесие на пострадалото лице. В тази връзка нормално било да се приеме, че по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на престъпление, за което в последствие е оправдано, изпитва неудобства, чувства се унизено, а също така е притеснено и несигурно; накърнявали се моралните и нравствените ценности у личността, както и социалното му общуване като в тази именно в р ъ з к а б и л о и възприетото в съдебната практика разбиране, че при 5 установяване на този вид неимуществени вреди, не бивало да се изхожда само от формалните, външни доказателства. Когато се твърдяло причиняване на болки и страдания над обичайните за такъв случай или конкретно увреждане на здравето, а също и други специфични увреждания с оглед конкретни обстоятелства, личността на увредения, обичайната му среда или обществено положение, то тогава те трябвало изрично да бъдат посочени в исковата молба, за да могат да станат част от предмета на иска. При наличие на хипотезата на чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ съдът можел да присъди обезщетение за претърпени вреди в рамките на обичайното и без да са налице други доказателства освен посочените по-горе за установяване на основанието за възникване на отговорността. В тежест на пострадалия било да докаже засягането на съответното благо, което в случая б и л о станало с незаконосъобразното обвинение, с което искът се я в я в а л доказан по основание. В този случай в тежест на пострадалия било да докаже всяко свое негативно изживяване. Като се е позовал на съдебна практика на ВКС /която е цитирал/, както и на принципните разяснения в ППВС № 4/1968 г. и като е констатирал, че в случая се касае до незаконно обвинение за умишлено престъпление в област, която е професионалната реализация на обвиняемия/подсъдим /ищецът е митнически служител/, СГС е счел, че следва да прецени как това се е отразило върху възможностите му за професионална изява и развитие в служебен план, авторитета и името на професионалист.

Това било така, защото по отношение на такива лица незаконното обвинение имало по-силно негативно отражение върху неимуществената им сфера. За да определи конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди, СГС се е позовал на това, че: 1-периода на наказателното производство, включващ досъдебно производство и съдебна фаза бил продължил 3 г., 8 месеца и 18 дни. Този срок на наказателното производство б и л разумен с оглед фактическата и правна сложност на наказателното дело. На ищеца било повдигнато обвинение за извършено престъпление по чл. 321, ал. 3, т. 2, вр., ал. 2 НК, което било тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК.